Преди няколко дни израелски представител слушаше познатата критика, че Израел няма никаква стратегия за ивицата Газа, а предприема само периодични тактически нападения срещу Хамас. Накрая той не издържа и избухна: "Това е нашата стратегия. Не разбирате ли? Ние нямаме друг избор, освен да нанасяме удар по противника си на всеки няколко години".
Най-депресиращият аспект на поредната война в Газа е, че тя илюстрира тази "безизходица" на израелско-палестинския конфликт. Войните се повтарят на всеки четири-пет години, но изглежда никога нищо не решават. Израелците бомбардират палестинците, докато те приемат прекратяване на огъня, но то е само временно. Емоционалното състояние на война винаги продължава.
Първият път, когато гледах този филм, беше през 1982 г. Израелците нахлуха в Ливан, за да спрат ракетите, които тогава тормозеха Северен Израел. Нахлуването беше наречено Операция "Мир за Галилея" и израелската армия стигна чак до Бейрут. С масираната си огнева мощ израелците предположиха, че палестинците ще се откажат и ще побегнат, както бяха сторили арабските армии в предишни войни. Но палестинците не отстъпиха.
Оказа се, че израелците нямаха добра стратегия за ендшпил в онази война, също както в сегашната. През 1982 г. те приеха американското посредничество, което в крайна сметка принуди Организацията за освобождаване на Палестина да напусне Южен Ливан и Бейрут. Това обаче се оказа нож с две остриета, меко казано: партизаните на ООП бяха заменени от по-дисциплинираните бойци от Хизбула, ливанската шиитска милиция, родена от войната.
Сега Хизбула е тази, която заплашва с ракети Северен Израел. Самоубийствените й бомбени атентати принудиха Израел да навлезе отново в Ливан през 1996 г. (Операция "Гроздовете на гнева "), после да се оттегли в безсилие през 2000 г., после пак да атакува Хизбула през 2006 г. (Операция "Смяна на посоката"). Газа се оказа подобно упражнение по безсилие, като всеки цикъл на насилие "купува" няколко години спокойствие, последвано от нова война. Израелците се изтеглиха от Газа през 2005 г., с което постигнаха само това, че Хамас изстреля около 12 000 ракети и минометни снаряди по еврейската държава. Израелската армия нахлу в ивицата през 2008 г. (Операция "Лято олово") и последва прекратяване на огъня. През следващите години обаче годините Хамас и други милиции в Газа изстреляха над 3000 ракети и минометни снаряди въпреки периодичните примирия.
На 14 ноември на израелците им дойде до гуша и отвърнаха на удара (Операция "Стълб на отбраната"). Te убиха военния лидер на Хамас Ахмед Джабари, предизвиквайки нови 1500 ракетни атаки на Хамас, на които Израел отвърна с бомбардирането на над 1400 цели. Неравностойната равносметка за жертвите (по последни данни са убити 130 палестинци и четирима израелци) доведе до известна международна критика, което накърни частично военната полза за Израел.
Има ли спасение от тази израелско-палестинска версия на ада?
Характерно за израелския реалист е да каже мрачно, че "колкото, толкова". Малцина израелци си въобразяват, че реален мир е възможен с противници, които отказват дори да приемат съществуването на Израел. Идеалистите, които се зарадваха на споразуменията от Осло от 1993 г., починаха, напуснаха Израел или се предадоха.
Може би покрай Деня на благодарността - нашия национален празник на оптимизма, идеята, че Америка просто ще приеме неизбежен вечен конфликт по израелските граници изглежда като предателство и към двете страни. Подобна война разяжда характера на почтените хора, така че палестинците са способни да ликуват, когато чуят как ракети са атакували семейства в Тел Авив, а израелските поддръжници да обвиняват вестниците за публикуването на снимката на ридаещ палестински журналист, гушнал убитото си дете, или да изпращат имейли, обвиняващи Хамас във фалшификация.
Ролята на миротворец в този конфликт се оказа неблагодарна работа за САЩ. Това поражда враждебност в Израел, който не иска най-близкият му съюзник да бъде "безпристрастен" в този конфликт на живот и смърт. То поражда също цинизъм и огорчение сред арабите, които са чували толкова много американски обещания с толкова малък ефект, че много от тях са стигнали до заключението, че мирният процес е пародия.
Но в началото на последния си мандат Барак Обама трябва да се нагърби с това бреме още веднъж, както направи, когато встъпи в длъжност за първи път. Той положи големи усииля, за да изгради отношения с трима важни съюзници на Хамас - Египет, Турция и Катар. Дори израелците смятат, че египетското правителство на "Мюсюлманските братя" е действало конструктивно по време на кризата и биха искали Египет да има по-голям контрол над Газа.
Прекратяването на огъня в Газа ще осигури нова платформа за преговори - странна, нестабилна, но струваща си усилието да се направи още един опит. Какъв е рискът? Още една война? Заплаха от бъдещи нападания с ракети? Тази мрачна картина се нарича статукво. (БТА)
