1579 г. е основан университетът във Вилнюс. Това е едно от най-старите и най-известни заведения на висшето образование в Централна и Източна Европа. За дълго време като единственото училище за висше образование в Литва е бил пазител на културни и научни традиции.
Днес Вилнюс е столицата на Литва. Разположен е при вливането на река Вилня в река Нерис. Градът е един от финансовите центрове на Балтийските страни.
Вилнюс се споменава за първи път през 1323 г. в писмата на великия княз на Литва Гедиминас до германските градове. В тях той приканва германци и евреи да се заселят в столицата му. Върхът в своето развитие Вилнюс достига при великия княз Сигизмунд II Август, който през 1544 г. мести палата си в града. Следват десетилетия на бърз растеж, подпомогнат и от основаването през 1579 г. на Вилнюския университет при крал Стефан Батори, който става един от най-важните културни центрове в Полско-литовската държава.
По време на Руско-полската война от 1654-1667 г. градът е окупиран и опожарен, а населението му е избито. Растежът на Вилнюс се прекъсва за известно време, но отново набира сили и в края на 19 в. населението му достига 20 000 души, което го прави един от най-големите градове в Северна Европа.
1778 г. бизнесменът от Ню Орлийнз Оливър Полък създава знака на долара. Доларът е одобрен за официална валута на САЩ на 8 август 1786 г. Днес символът $, обикновено се изписва преди числото на сумата, като се използва и за други валути освен американски долар.
За историята на знака всъщност има много теории. Според някои знакът е резултат от еволюцията в края на 18 в. на писменото съкращение „PS” за песо. Р и S в крайна сметка се обединяват, за да бъдат записани помежду си като $. Друго популярно обяснение е, че произлиза от Испанската хералдика и олицетворява Херкулесовите стълбове (скалите от двата бряга на Гибралтарския проток) и мотото Plus Ultra във формата на „S”.
Други историци обаче приемат за родоначалник на долара изследователите приемат Стефан Шлик, чийто портрет историята не е запазила. Чешки граф, през 1516 г. той бил опитал всички забавления достъпни за аристократите на неговото време - лов, концерти, пътешествия, кулинарни пиршества и флиртове с богати наследнички. Но фиестата от несекващи празнични дни започнала да му омръзва, а и пръскането на пари не останало без последствия. Състоянието му намаляло и пред Шлик се очертавали мрачни хоризонти, когато неочаквано откритие преобърнало живота му.
В земите на имението му в малкото селце Яхимов в Западна Бохемия (по онова време то е част от Свещената Римска империя) били намерени богати сребърни залежи. Графът веднага прозрял докъде може да стигне с подобна находка и за разлика от други аристократи не пожелал да я продава на търговци, а решил да сече собствени монети.
Първите от тях били създадени нелегално, защото той получил разрешение едва четири години по-късно. Но затова пък новите монети бързо се разпространили по целия континент - не на последно място и заради факта, че през следващите години мрежата от икономически връзки между отделните княжества и държави станала значително по-интензивна. Освен това сребърните залежи били толкова богати, че не било проблем създаването на 25 000 монети за рекорден период от време - една година.
Стефан Шлик починал при мистериозни обстоятелства и историците подозират, че графът бил убит, а правото за сечене на монети било отнето от наследниците му от императора на Свещената Римска империя Карл Пети. Тъй като в управляваните от него земи официален език бил немският, това дало отражение и на новите монети - те били наричани „йоахимсталергулдени", на името на долината Йоахимстал. Но това трудно произносимо име не се харесвало на никого и затова хората почнали да ги наричат само „талери”. Думата навлязла във всички западноевропейски езици, като най-широка известност придобила английската є транскрипция „долар”.
Новите монети станали толкова популярни, че било въпрос на престиж да бъдат притежавани - подобно на съвременните модели автомобили те били знак за социалния статус на аристократите. Затова мнозина обръщали своето състояние в долари, а снобите не пропускали да отворят демонстративно кесията си на някой дворцов бал, за да видят всички, че вътре имало именно сребърни монети, изсечени в Бохемия.
Когато САЩ извоювали своята независимост те избрали за свой паричен знак мексиканския долар - тъй като по това време талерите били популярни и в тази част от света. Томас Джеферсън обяснил решението с думите, че „тази парична единица е най-известна на американския народ и най-близо до съзнанието му”.
На първите монети, изсечени в САЩ, имало надпис „Гледай си работата”, а от другата страна - верига от 13 кръга, символ на 13-те щата, включени в съюза. С разрастването на САЩ като политическа и военна сила се увеличил и престижът на долара и почти три столетия след създаването му изглежда невероятно, че най-стабилната валута в света започнала възхода си в затънтено чешко селце.
1875 г. лондонският вестник „Таймс” първи започва да печата всекидневна метеорологична информация.
„Таймс” е основан от Джон Уолтър през 1785 г. като „Дейли Юнивърсал Реджистър”, но недоволен от общото пренебрежение на обществото, след 940 издания Уолтър сменя заглавието на „Таймс” на 1 януари 1788 г. Той е първият редактор на вестника. Оттегля се през 1803 г., предавайки редакторската работа и владението на вестника на Джон Уолтър II след 16 месеца в затвора „Нюгейт” заради клевета във вестника.
По онова време на „Таймс” сътрудничели забележителни фигури в областта на политиката, науката, литературата и изкуствата и с този свой принос те изграждат неговата репутация. През по-голямата част от началните години на неговото издаване печалбите на „Таймс” били действително големи, а конкуренцията - минимална.
Именно британският „Таймс” е вестникът, който първи носи това име. Извън Великобритания понякога е наричан „Таймс от Лондон”, макар че е национален, а не лондонски вестник; или още по-невярно „Лондон Таймс”, за да се отличи от многото други вестници, използващи името „Таймс” като „Ню Йорк Таймс”, „Таймс от Индия”, ирландският „Таймс”.
Любопитен факт е, че изданието е основоположник на известния шрифт „Таймс Ню Роман”, първоначално създаден от Стенли Морисън от „Таймс” в сътрудничество с корпорацията „Монотайп”. Едва през ноември 2006 г. „Таймс” започва принтирането си в нов шрифт - „Таймс Модерн”, а заглавията отпечатва с шрифт „Санс-Сериф”.
1889 г. в Чикаго се появява на пазара първата миеща машина, изобретена от Джоузефин Кокрейн. Тя била дъщеря на корабния инженер Джон Фич, който се славел като голям изобретател.
Фич бил собственик на корабна компания и правел кораби по свои конструкции. Така Джоузефин израснала сред разговори за механика и термодинамика. На мисълта за машина я навел любимият й сервиз от 17 в., който ставал все по-изтъркан след всяко следващо измиване.
Всеки ден по някаква част изчезвала от него. През 1886 г., когато се счупила една от десертните чинийки, Джоузефин решила да се захване за работа. След като прекарала часове над чертежи, тя направила прототип на миялна машина. Тя представлявала дървена бъчва с метална ос в средата. Върху оста се закачала мрежеста кошница, в която в кръг се нареждали чинии. Турбина на парен двигател въртяла кошницата с чиниите и топлела водата за миене.
За целта Джоузефин използвала двигатели на кораби. След няколко опита тя успяла да постигне целта си: съдовете излизали от машината цели и искрящо чисти. Приятелите на изобретателката я накарали да патентова машината си и да я покаже на Световното изложение в Чикаго през 1893 г.
Грандиозният успех на изобретението, наградите и първите поръчки променили живота на Джоузефин. Тя направила фирма, но се притеснявала, че само големите ресторанти и хотели поръчват машината. Тя искала да я направи достъпна за всяка домакиня.
Любопитен факт на неуспеха в домакинствата се дължал на странна причина - тогавашните домакини в САЩ твърдели, че си почиват, докато мият чинии. Едва в началото на петдесетте години американките започнали да ползват миялна машина вкъщи.
В Европа миялната машина също станала популярна през петдесетте години. Макар че първата серийна електрическа миялна машина излязла на пазара още през 1926 г. Химикали за машините за пръв път били внедрени от професора на Дейтънския университет Денис Уотърби през 1984 г.
1933 г. немският крайцер „Адмирал Шеер” е спуснат на вода. Тежкият крайцер от клас Дойчланд е наречен в чест на адмирал Райнхард Шеер. Първоначално е класифициран като броненосец, но през февруари 1940 г. класификацията е променена на тежък крайцер.
Основната задача, стояща пред конструкторите, е била да се създаде мощен боен кораб, непротиворечащ на условията на Вашингтонското морско споразумение. В частност, водоизместимостта на кораба не трябвало да превишава 10 000 т. При строителството широко се прилага дъгова заварка на детайлите на корпуса.
Дизеловите двигатели MAN се оказват значително по-леки от парните котли и турбини, обичайно използвани на тежките кораби. Триоръдейните кули от главния калибър позволяват да се сложат шест оръдия с калибър 283 мм, незначително увеличащи тежестта на кулите в сравнение с двуоръдейните. Тези решения позволяват значително да се намали общата водоизместимост на съда. Но, въпреки това, тонажа на кораба превишава позволените 10 000 тона. В официални източници тонажа е посочен като ненарушаващ Вашингтонското споразумение.
Сред недостатъците на „Адмирал Шеер” е невисоката му скорост. По този показател значително отстъпва на британските крайцери. Невисоката скорост доста ограничава рейдерските качества на крайцера, доколкото при атака на конвой се налага да преследва разбягващите се на всички страни търговски съдове на противника, а след успешна атака - стремително да се измъкне от повиканите от конвоя патрулни сили.
Освен това, конструкторите явно недооценяват заплахата за големите военни кораби от страна на авиацията. На главните кораби от този клас са сложени само по три зенитни оръдия от голям калибър (88-мм). На „Адмирал Шеер” тяхното количество е удвоено от самото начало, но още първата въздушна атака показва слабостта на противовъздушната отбрана на кораба. Отсътствието на отделен пост за управление на оръдията от среден калибър, както и слабата бронева защита на 150-милиметровите оръдия значително ограничава бойното им приложение.
Системата на брониране на „Адмирал Шеер” напълно отстъпвала от общоприетите правила както на германското, така и на световното корабостроене. Вследствие на това нововъведение бронята на корабите от този клас значително се различава. На „Адмирал Шеер” широко приложение намира по-солидната броня „Вотан”, разработена в заводите „Круп”.
Първата си задача крайцерът получава през юли 1936 г., когато е изпратен в Испания за евакуация на немски граждани, в началото на гражданската война там. Корабът също така трябва да следи за съветски кораби, доставящи военни товари за републиканците и да охранява немските транспортни кораби, превозващи оръжие за франкистите. На 31 май 1937 г. „Адмирал Шеер” и четири торпедни катера на германските ВМС откриват огън по испанския пристанищен град Алмерия, в отговор на нападението на републиканската авиация над тежкия крайцер „Дойчланд”.
За крайцера Втората световна война започва на 4 септември 1939 г., когато е атакуван във Вилхелмсхафен от бомбардировачи „Бристол Бленхайм” на Кралските ВВС. В хода на войната „Адмирал Шеер”, под командването на капитан Теодор Кранке, става най-успешния рейдер на Кригсмарине, предприемайки поход до Индийския океан. В края на войната, на стоянка в Кил, крайцерът е атакуван от авиацията на съюзниците, преобръща се и потъва. След войната част от потопения корпус е използвана, друга част - засипана при строителството на автоспирка на мястото на дока.
1940 г. в Ню Джърси е проведена първата демонстрация на електронен микроскоп.
Електронният микроскоп е вид микроскоп, с чиято помощ се изследват обекти, невидими за обикновения оптичен уред - например клетъчни органели, вируси, протеини и т.н. Разделителната способност, получена от електронен микроскоп, е значително по-добра от тази на оптичния микроскоп. Максималното увеличение при модерните уреди достига до 1 000 000 пъти.
През 1924 г. френският физик Луи дьо Бройл работи върху представата, че движещата се материя притежава и вълнови качества. На тази основа през 1931 г. се появява първият електронен микроскоп, конструиран от немеца Ернст Руска. Необходимостта от развитие на техниките за фиксиране и рязане на биологични обекти е причина електронният микроскоп да намери приложение чак след 1950 г. Това довежда до революционни открития за финия строеж на клетката.
Картината на обекта при използването на електронен микроскоп се получава с помощта на електронен лъч. Свободните електрони се насочват по посока на пръстеновидни аноди. Вместо стъклени лещи се използват магнитни, които имат същата функция като стъклените при оптичния микроскоп. Освен това задължително е системата да се вакуумира, за да се предотврати отклоняването на електроните поради сблъскването им с молекулите на въздуха.
Преди изследване обектът се обработва чрез различни вещества — процес, наречен химическо фиксиране. При електронния микроскоп се разглеждат мъртви клетки, а не живи, както при оптичния микроскоп. Тъй като обектите са невероятно малки (обикновено с дебелина около 50 nm), се използват специални уреди за рязане - ултрамикротоми. При разглеждането често се добавят контрастни вещества, които помагат за разпознаването на различните структури. Без тях изображението е бледо и се различава трудно.
1960 г. САЩ пускат в космоса първия в света метеорологичен изкуствен спътник. Той бил снабден с тв камери, приемници за топлинно излъчване, изчислителни, запомнящи и предаващи устройства.
Днес данните, събрани от метеорологичните изкуствени спътници на Земята, се приемат от земни станции и се използват за прогнозиране на времето и за изследователски цели.
Всъщност първият изкуствен спътник въобще е „Спутник-1”, изстрелян от СССР на 4 октомври 1957 г., с което започва т.нар. „космическа надпревара” между Съветския съюз и САЩ. Първият спътник на САЩ е „Експлорър 1”, изстрелян на 31 януари 1958 г.
1976 г. Стив Джобс и Стийв Возняк основават Apple Computer, Inc. Фирмата е основана в Купертино, Калифорния. Стив Пол Джобс е предприемач и изобретател. Стивън Гари „Воз” Возняк е компютърен инженер.
В продължение на 30 години компанията носи името Apple Computer, Inc., докато на 9 януари 2007-а премахва „Computer” от името си, за да подчертае своето разширение към пазара за потребителска електроника, в допълнение на пазара за персонални компютри.
Девизът на компанията е Think different („Мисли различно”). Най-известните продукти на компанията им са персоналните компютри Macintosh, операционната система Mac OS X, портативните мултимедийни плеъри iPod, мултимедийния браузър iTunes, уеббраузъра Safari и мобилната операционна система iOS.
Apple играят революционна роля в създаването на персонални компютри още от 1976 г. Микрокомпютърът Apple II конструиран през 1977 г. е бил голям хит при домашните потребители. През 1983 г. Apple пускат Lisa - първия персонален компютър с търговска насоченост и графичен потребителски интерфейс (GUI), който от части е дело на Xerox Palo Alto. Lisa също така е и първият компютър притежаващ хардуерна мишка.
1997 г. кометата Хейл-Боп преминава през перихелий. Хейл-Боп (C/1995 O1) е името на най-наблюдаваната комета на 20 в. и една от най-ярките за десетилетия. Тя се вижда с невъоръжено око в продължение на рекордните 18 месеца.
Кометата е открита от двама американски любители астрономи - Алан Хейл от Ню Мексико и Томас Боп от Аризона на 23 юли 1995 г. В деня, в който е открита, тя е от 11 звездна величина и се намира на разстояние 7,2 AU от нашето Слънце. Хейл-Боп преминава най-близко до Земята на 23 март 1997 г. на разстояние 1,3 AU, а достига перихелия на орбитата си на 1 април 1997 г., когато преминава на разстояние 0,914 AU от Слънцето.
Любопитен факт е, че астрономите са изчислили, че първото преминаване на кометата през Слънчевата система е било през юли 2215 г. пр.Хр. Тогава тя е била близо до сблъсък с Юпитер.
В България:
1947 г. в София е основан Съюз на българските композитори - творческа организация на композитори и музиковеди.
Историята на Съюза на българските композитори е свързана с основаването на Дружеството на българските компонисти „Съвременна музика” на 24 януари 1933 г. Членовете учредители са големите български музиканти Панчо Владигеров, Петко Стайнов, Димитър Ненов, Веселин Стоянов, Андрей Стоянов, Любомир Пипков, Асен Димитров и Цанко Цанков. Събрани в Дома на изкуствата и печата в София, под председателството на Андрей Стоянов те изработват устав и избират ръководство на Дружеството.
Учредителният протокол е утвърден от Министерството на вътрешните работи на 6 февруари 1933 г., с предписание № 1317. По-късно към тях се присъединяват композиторите Филип Кутев, Светослав Обретенов, Марин Големинов, Асен Карастоянов, Парашкев Хаджиев, Георги Димитров, Георги Златев-Черкин и др. В този си състав Дружеството продължава своята дейност до 1944 г.
Но независимо от политическите промени след 1944 г. и установяването на новия социалистически режим на управление членовете на Дружеството и по-младите им колеги отстояват необходимостта от съществуването на творческа организация. През 1944 се сформира Колективът на младите композитори, а през 1945 г. „Съюз на композиторите и музикантите” в България със секции. Негов председател е Любомир Пипков, подпредседател Андрей Стоянов и секретар - музикологът Иван Камбуров.
На 12 февруари 1947 г. се учредява „Дружество на българските композитори и музиковеди”, което институционално е продължител на дейността на Дружеството на българските компонисти „Съвременна музика” и неговите идеи за съществуването на обществена професионална организация, която обединява и защитава музикалните творци и популяризира българската музика в България и в чужбина.
На 17 март с.г. то се преименува на „Съюз на композиторите, музиколозите и концертиращите артисти” със седалище София. От 1954 г. се обособява само като „Съюз на композитори и музиковеди” и приема името Съюз на българските композитори.
1959 г. е създадена Българска национална филмотека. Първоначално името на структурата е Държавен филмов архив.
Днес Българската национална филмотека съхранява архив, който съдържа 15 000 заглавия, с над 40 000 копия или 300 000 филмови части. Българските филми са 9528 заглавия - 5844 документални и научно-популярни; 2364 кинопрегледа; 700 игрални филма; 620 анимационни филма; хроники и периодики. Чуждестранният филмов фонд включва 4348 чуждестранни заглавия от 54 страни.
