1512 г. испанският мореплавател Понсе де Леон достига източното американско крайбрежие и нарича полуострова Флорида. Той се появява в Новия свят като капитан под началството на губернатора на Испаньола Николас Овамбо. Като награда за успешното потушаване на въстанието на индианците Понсе де Леон е назначен от Овамбо за наместник на източната част на Испаньола (дн. територия на Доминиканската република).
Когато до него започват да достигат слухове за богати златни находища на съседния остров Пуерто Рико, Понсе де Леон веднага организира експедиция, която през 1508-1509 г. завоюва острова, унищожава значителна част от местното население и основава в североизточната му част град Сан Хуан (дн. столица на Пуерто Рико). След завръщането си на Испаньола е назначен за управител на завоювания от него остров. Но това предизвиква завист у неговите сподвижници, които скоро го отстраняват от длъжността му.
На Пуерто Рико Понсе де Леон научава от местните индианци легендата за „извора на вечната младост”, която изцяло го завладява. Със собствени средства организира експедиция, на корабите са наети като екипаж предимно стари хора и инвалиди. Очакването е, че при пристигането на „острова на вечната младост” старите ще станат млади, а болните - здрави.
На 3 март 1513 г. флотилията отплава от Пуерто Рико на северозапад. Северно от южната група острови на Бахамите, които са открити още от Колумб по време на първото му плаване, Аламинос внимателно води корабите във все още непознатите води от остров към остров. Испанците се къпят във всяка река или езеро, което видят, но все не намират чудодейния източник. Понсе де Леон открива островите Кат, Елютера и Голям Абако и на 2 април - полуостров Флорида.
На 3 април той слиза на брега и с подобаващите формалности за онова време встъпва във владение на новия „остров Бимини” - първата испанска колония на континента Северна Америка. Леон е първият европеец, стъпил на брега на Северна Америка, след викингите.
На 8 април Аламинос се опитва да продължи на север покрай брега, но скоро обръща обратно на юг. Флотилията продължава, испанците продължават да се къпят във всеки водоизточник и да се надяват на подмладяване. Голяма част от екипажа обаче намира смъртта си в схватки с местните войнствени индиански племена.
През 1514 г. Понсе де Леон е в Испания, където е назначен от краля за губернатор на откритите от него Бахамски острови и Флорида. Той получава и патент за тяхната колонизация. Чак през 1521 г. обаче на два кораба и с 200 въоръжени войници Понсе де Леон акостира на западния бряг на Флорида.
1782 г. в САЩ е основан първият монетен двор. Днес това е единственият производител на американски банкноти. В неговите задължения влиза и осигуряването на страната с необходимото количество монети.
Монетният двор на САЩ сече металически американски монети, ръководи своите структурни подразделения в различни градове на страната, контролната палата в Сан Франциско, хранилищата във Форт Нокс със златния резерв на САЩ и хранилището със сребро в Уест Пойнт.
Сред другите задачи на монетния двор е разпределението на монети и банкноти между банките на Федералната резервна система и техните отделения, съхраняване и осигуряване сигурността на златния резерв на страната, производство и продажба на юбилейни и инвестиционни монети от скъпоценни метали, замяна и унищожаване на негодните за обръщение монети.
За едно денонощие Американският монетен двор е способен да произведе до 50 милиона монети от 11 различни номинала, включително и от цели долари (1, 2.5, 5 и 10 долара). В съответствие със закон, приет още през 1792 г., всички американски монети на едната си страна трябва да имат изображение на символа на Свободата с надпис „Свобода” и годината на сеченето, а на другата страна на всяка златна и сребърна монета трябва да има изобразен орел и надпис „Съединени американски щати”.
Любопитен факт е, че САЩ заемат едно от лидерските места в света по сечене на юбилейни и паметни монети. При това паметните монети се пускат както за регулярно обръщение, така и монети от скъпоценни метали - злато, платина и сребро, предназначени за инвестиция или за колекционери.
1889 г. американецът Чарлз Хол патентова метод за производство на алуминий. Още през 1886 г. той открива по-евтин начин за получаването на алуминий от познатия до тогава. С това алуминият става първият метал с най-широка обществена употреба (освен желязото, използвано още през праисторическата епоха).
През 1885 г. Хол получава бакалавърска степен от Оберлинския колеж. Произвежда първите образци на метали на 23 февруари 1886 г. като пуска електричен ток през вана от двуалуминиев триоксид, разтворен в криолит, което води до пудлинговане на алуминий.
Любопитен факт е, че откриването на този процес се приписва и на френския учен Пол Хероулд. Затова и е наречен на двамата учени - Хал-Хероулдов процес. На 9 юли 1886 г. Хол подава своя първи патент.
Истината е, че част от своето голямо откритие Хал дължи най-вече на сестра си. Тя също учи химия в Оберлинския колеж, като нейн учител е професор Франк Джевит. Години наред Джулия е прекрасен асистент на Чарлс - най-вече при експериментите и при финансовите съвети.
След като не получава финансова подкрепа от семейството си, Хол заминава за Питсбърг, където се запознава с известния металург Алфред Хънт. Двамата създават компания за производство на алуминий в Питсбърг - „Алкоа”, превърнала се в следващите години в най-голямата компания за производство на алуминий в САЩ.
Процесът Хол-Хероулд популяризира алуминия, което довежда до намаляване на цената му. До 1900 г. годишното производство достига около 8000 тона. Хал продължава своята изследователска дейност и получава още 22 патента в САЩ, всичките свързани с алуминий.
1912 г. проведени са първите изпитания на презокеанския лайнер „Титаник”. Руският корабен инженер Владимир Костенко, който живеел в Англия по това време, наблюдавал как се строи кораба. Той имал възможността да се запознае с чертежите и дървените модели на строящите се гиганти.
Костенко веднага видял груби грешки в проекта на корпуса: главните напречни прегради не били изведени до главната водонепроницаема палуба. Освен това всички палуби били прорязани от широки шахти и люкове. Той обърнал внимание на известния Томас Ендрюс, директор на корабостроителницата „Харланд енд Улф”, за грубите грешки в конструкцията на корпуса, но не бил чут от високомерния англичанин.
Костенко предупредил главния строител на „Титаник” за възможните последствия, но Ендрюс дал да се разбере, че от страна на руския инженер не е тактично да учи него - най-добрият корабостроител на Англия.
Създателите на плаващият дворец били така уверени в неговата надеждност, че ходовите изпитания на лайнера продължили само 8 часа. Но само дни по-късно действителността потвърдила инженерната прогноза на руския специалист.
„Титаник” бил най-големият пътнически параход в света по онова време. По време на първото си (и единствено) плаване от Саутхемптън (Англия), Шербур (Франция), Куинстаун (Ирландия) и Ню Йорк, той се сблъсква с айсберг в 23.40 ч. вечерта на 14 април (неделя). Потъва само два часа и четиридесет минути по-късно - в 2.20 ч. сутринта на 15 април, след като се разцепва на две части.
1956 г. започва Априлският пленум на ЦК на БКП, който осъжда култа към личността на Вълко Червенков, Тодор Живков застава начело на БКП. На него Живков, първи секретар на ЦК на БКП (от 1954 г.), осъжда култа към личността на предишния партиен и държавен лидер Вълко Червенков.
Пленумът е предшестван от среща на българското Политбюро с Никита Хрушчов в Москва. На нея е взето решение Червенков да бъде заменен с Тодор Живков. Тогава съветското ръководство спуска инструкции какви решения да бъдат взети на предстоящия пленум.
Пленумът дава началото на т.нар. „Априлска линия” на партията и бележи края на сталинския период в политиката на България. В рамките на кампанията на борбата против „култа към личността” се извършва мащабна в началото и периодична след това подмяна на ръководни кадри в партията и държавата с нови функционери, верни на Живков и групата около него.
От позицията си на партиен лидер (от 1954 г.) Живков постепенно разширява контрола си върху управлението на държавата. С избора му е прекъсната и наложената от Сталин линия управлението на България да се поверява на дейци на Коминтерна или на дълго пребивавали и свързани със СССР хора.
През 1962 г. Тодор Живков оглавява изпълнителната власт в страната, като измества Антон Югов от поста министър-председател на България. През 1971 г. той отстъпва премиерския пост на Станко Тодоров, за да стане вече председател на новосъздадения Държавен съвет („колективен” държавен глава).
1958 г. Националният съвет по аеронавтика на САЩ е преобразуван в НАСА. Американската правителствена агенция е отговорна за националната програма за космически изследвания.
Следвайки Съветската космическа програма, която успешно изстрелва първия изкуствен спътник в космоса („Спутник-1”), САЩ също насочват усилията си към космоса. Конгресът на САЩ алармира за заплаха, свързана с американската безопасност и технологично лидерство, което налага взимането на незабавни мерки.
Президентът Дуайт Айзенхауер и неговите съветници обсъждат по-находчиви мерки. След няколко месеца е решено, че е нужна нова федерална агенция, която да ръководи всички невоенни дейности в космоса. По това време е създадена и DARPA и по-късно много нейни ранни проекти са прехвърлени към НАСА.
„Експлорър-1” е първият изкуствен спътник на САЩ изстрелян на 31 януари 1958 г. На 29 юли с.г. президентът подписва договор, с който основава Националното управление на САЩ по въздухоплаване и изследване на космическото пространство. Когато започва работа по операции на 1 октомври, НАСА разполага с четири лаборатории, 80 работника от 46-годишната правителствена организация Национален консултативен комитет по въздухоплаване.
Отличителният съдружник на НАСА, който й предоставя възможност да влезе в Космическо състезание със СССР е немският инженер получил американско гражданство Вернер фон Браун.
Първите програми на НАСА включват изследвания върху космическия полет и са ръководени от натиска, оказан от състезанието между САЩ и СССР, което е част от Студената война. Програмата „Мъркюри” стартира през 1958 г. и поставя началото на изследването на космоса от човек с мисии, планирани просто да открият дали човек може да оцелее в космоса.
На 5 май 1961 г. астронавтът Алън Шепърд става първият американец в космоса, като пилотира „Фрийдъм 7” за 15-минутен суборбитален полет.
1964 г. СССР изстрелва космическия апарат „Зонд 1”. Апаратът е член на съветската програма „Зонд”, разработвана до 1970 г. Целта била да се събере информация за близките планети и да бъде тестван космическия кораб.
Това е вторият съветски изследователски космически кораб, който успешно достигна Венера, макар че комуникациите са прекъснати по това време. Носел е 90 см сферична капсула за приземяване, съдържаща проби за химичен анализ на атмосферата, измервател на гама-лъчите на повърхностните скали, фотомер, измерватели на температурата и налягането, и сензор в случай на приземяване във вода.
Космическият кораб „Венера” е изстрелян на 2 април 1964 г. от Тюратам. По време на фазата на пътуването малка пролука от счупения прозорец на сензора, предизвикал изпускане на налягане. Ненавременната команда на наземния контрол включил радиосистемата, докато кораба още бил в атмосферата, причинявайки на електрониката късо съединение от електрическа корона.
1972 г. актьорът Чарли Чаплин се връща в САЩ за първи път, откакто е обявен за комунист по време на Маккартизма. Чаплин не е бил любимец на американските власти, особено на консерваторите и нерядко си е навличал гнева заради сатиричните си роли в киното - достатъчно прозрачни, за да могат зрителите да разпознаят в тях конкретни хора от тогавашното време.
За 40 години живот в САЩ Чаплин така и не получава американско гражданство. Положението се утежнява, когато в края на 40-те години идва маккартизмът. Дотогава вече ФБР разполагало с досие от 2000 страници за Чаплин.
Преди няколко години Националният архив на Великобритания разсекрети досието на Чаплин, от което стана ясно, че актьорът е бил под наблюдение от контраразузнаването МИ-5 по молба на ФБР, което го подозирало във връзки с комунистите.
През 1952 г., когато комикът отива в Лондон за премиерата на фирма си „Светлините на рампата”, не може да се върне в САЩ, тъй като под натиска на ФБР имиграционните служби не го пускат отново в страната. Чаплин заминава за Швейцария, където живее до смъртта си през 1977 г. Само веднъж за този период - именно през 1972 г., той посещава САЩ, за да получи почетния си „Оскар”.
От публикуваните сега документи става ясно, че преди и след забраната за влизане на Чаплин в САЩ американските и британските спецслужби активно са си сътрудничели в търсенето на компромат за комика. Работата им обаче не оправдала очакванията. Така например през есента на 1952 г. агент на МИ-5 предал на американските си колеги думи на Чаплин, произнесени от него десетилетие по-рано по време на заседание на комитет за американско-съветската дружба, че „в комунизма има много хубави неща и ние може да вземем доброто и да се откажем от лошото”.
Разсекретените материали показват ролята, която е изиграл в живота на Чаплин писателят Джордж Оруел, автор на антиутопиите „1984”. Оказва се, че малко преди смъртта си Оруел е предал на познат от МИ-5 списък с 35 души, които той считал за „лакеи на комунистите” и сред тях било името на Чарли Чаплин.
Подозренията срещу актьора били подхранвани и от познанството му с кинокритика Айвор Монтегю, който се оказал агент на съветските служби. По тази връзка обаче е открита само една телеграма до Чаплин, в която кинокритикът изказва съжаление, че не може да го посрещне в Лондон. В крайна сметка контраразузнавачите били принудени да признаят, че Чарли Чаплин не представлява заплаха за сигурността на САЩ и Великобритания.
Самият Чаплин винаги е отричал да има нещо общо с комунизма. „Аз съм либерал, мен винаги ме е вълнувал проблемът със световния мир, но това не значи, че се интересувам от комунизма. Не са ми нужни никакви организации за прикритие, аз винаги действам от свое име”, заявил комикът през 1948 г. по време на събеседване в имиграционните служби на САЩ.
1978 г. по CBS започва излъчването на сапунената опера „Далас”, което продължава 13 години. Сериалът е носител на четири награди „Еми”, носител е на над 40 филмови отличия, включително и „Златен глобус”.
До днес сериалът е преведен на 67 езика и излъчен в над 90 страни. Любопитен факт е, че само двама души от актьорския състав участват във всички 356 епизода. Това са Лари Хагман (Джей Ар) и Кен Кършивал (Клиф Барнс). Истина е и това, ... че Брад Пит записва участие в хитовия сериал. Той играе тийнейджърът Ранди, който е гадже на Чарли - дъщерята на Джена Уейт.
Първоначално сериалът бил замислен като драма в пет части без опция за продължение. Пилотният епизод е излъчен по американската телевизия на 2 април 1978 г., а после сериите се представят в продължение на пет поредни съботни вечери. С всяка следваща серия рейтингът на сериала не спира да расте и влиза в топ 10 на най-гледаните предавания в седмицата.
Ентусиазирани от големия зрителски интерес от телевизия CBS изразяват готовност да отпуснат бюджет за заснемане на още 13 сезона (общо 14). Успехът на новите епизоди е главозамайващ. Така „Далас” продължава да се излъчва до май 1991 г. Тогава сериите вече наброяват 356.
През 1995 и 1997 г. екипът, оглавяван от актьорите Патрик Дъфи, Линда Грей и Лари Хагман, се събира отново в ранчо „Саутфорк” за снимките на два пълнометражни филма. Единият е със заглавие „Джей Ар се завръща” и излиза през 1996 г., а другият - „Войната на семейство Юинг” (1998).
Историята на прословутото ранчо „Саутфорк” започва да се пише през 1978 г. от момента, в който компанията Lorimar Productions избира Северен Тексас за място, където ще се развива част от действието в „Далас”. Истинските собственици на ранчото все още са живеели в него, когато снимките на „Далас” стартират.
През 1985 г. „Саутфорк” окончателно става туристическа атракция. Тогава за първи път имението отваря врати за всички. Построени са център за развлечения и зала за конференции, специално за сериала пък е построена арена за родео, която после става домакин и на частни състезания с коне.
Любопитен факт е, че през юни 2012 г. на екраните в САЩ се появи нов сезон на сериал, в който емблематичните възрастни от тексаската петролна династия Юинг, заедно със своите деца, подновяват битката за власт, пари и любов. Тайните схеми и предателства между тях стигат до нови висоти в новия сезон, в който към добре познатите герои и кинозвезди от миналото Джей Ар (Лари Хагман), Боби (Патрик Дъфи) и Сю Елън (Линда Грей), се присъединяват младите наследници.
Новият „Далас” вече не е теленовела - продукцията е заснета по стандартите на модерното кино и е разработена в жанра телевизионна драма.
1989 г. Ясер Арафат е избран за президент на самопровъзгласилата се палестинска държава. На 15 ноември 1988 г. Организацията за освобождение на Палестина (ООП) обявява независимата държава Палестина - правителство в изгнание за палестинците, които заявили своите права над цяла Палестина, както е посочено в британския мандат в Палестина, отричайки разделянето на Палестина на арабски и еврейска част.
Арафат прави изявление на 13 декември 1988 г., като приема Резолюция 242 на Съвета за сигурност на ООН, обещава бъдещето признаване на Израел и се отказва от „тероризма във всичките му форми, включително държавния капитализъм”. Изявлението от 13 декември е подкрепено от администрацията на САЩ, която настоява, че признаването на Израел е необходима отправна точка за мирните преговори в Кемп Дейвид.
Изказването на Арафат сочи за промяна в основните цели на ООП - от унищожаването на Израел (като е написано в Палестинския национален договор) към създаването на две отделни държави. Това са Израел с граници според примирието от 1949 г. и палестинската държава, която се състои от Западния бряг и Ивицата Газа.
След 2 април 1989 г. обаче, Арафат е избран от Централния съвет на Палестинския национален съвет (управителното тяло на ООП) за президент на самопровъзгласилата се палестинска държава.
1992 г. в Ню Йорк мафиотският бос Джон Готи е осъден на доживотен затвор за убийства и рекет. Готи е част от престъпната група Гамбино - една от Петте фамилии, които управляват организираната престъпност в Ню Йорк.
Гамбино е най-многобройната (около 2000 члена) и мощна фамилия в Ню Йорк. Действа по цялото Източно крайбрежие на САЩ, като операциите и стигат и до Калифорния. Занимава се с рекет, изнудване, хазарт, лихварство, проституция, поръчкови убийства, незаконно изхвърляне на токсични отпадъци, пране на пари и др.
Началото на издигането на една от най-силните криминални организации в САЩ има за начало - 1957 г., денят, в който в бръснарницата на „Парк Шератон Хотел Манхатън” е убит Албърт Анастасия. Експерти вярват, че Карло Гамбино е оркестрирал убийството с цел да завземе фамилията. По-късно Гамбино прави съюз с Майер Лански, за да могат да наложат контрол върху хазартната дейност в Куба. Карло управлява фамилията до 1976 г., когато слиза от трона и посочва своят зет Пол Касталано за новият бос.
През 1985 г. властта завзима Джон Готи, който има конфликт с настоящият бос Касталано и нарежда за неговото убийство през декември с.г. Босът Джон Готи управлява фамилията до 1992 г., когато е издаден на ФБР от неговият под-бос Салваторе Гравано. Осъден е за рекет, 13 убийства, възпрепятстване на правосъдието, заговор за извършване на убийство, незаконен хазарт, изнудване, укриване на данъци.
Получава доживотна присъда. Готи е изпратен в строго охранявания затвор в Марион, щата Илинойс, но продължава да контролира фамилията иззад решетките чрез най-малкия си син Джон-младши.
Джон Готи умира през 2002 г. от рак на гърлото. Издъхва на 61-годишна възраст във федерална затворническа болница в Спрингфийлд, щата Мисури.
2005 г. на 84-годишна възраст умира папа Йоан Павел II. Карол Йозеф Войтила е първият римокатолически папа от славянски произход и първият папа след папа Адриан VI (1522 г.), който не е италианец. Служи като папа от 16 октомври 1978 г. до смъртта си. Обявен е за блажен на 1 май 2011 г. от папа Бенедикт XVI.
След като завършва гимназията, Войтила отбива военната си служба като строителен работник. После се премества в Краков заедно с баща си. Отначало той е искал да се занимава с театър и литература, като бил много вглъбен в революционната полска литература. Войтила знаел наизуст цели пасажи от Хенрик Сенкевич и Адам Мицкевич, а любимият му поет бил Циприан Норвид. Той е силно повлиян от актьора Мечислав Котлярчик, който има дисциплината на свещеник.
Войтила учи по-късно в Ягелонския университет. Там изследва средновековна и модерна полска поезия, литературни текстове, чете пиеси и романи, учи руски, църковнославянски, латински. Той е интелектуален водач, рецитира стихове, играе в театъра.
По време на Втората световна война обстановката в Краков и Полша е неблагоприятна. Тогава Войтила чете усилено, учи френски, задълбочава се в Стария завет. Четири години работи като копач в каменна кариера, а по-късно и в химическа фабрика, за да не го депортират в Германия. 60 младежа са разделени на четири групи от по 15-ина човека, като сред тях е и Войтила. Те започват да се занимават незаконно с религиозна дейност.
Когато настъпва краят на Втората световна война, Войтила подновява курсовете си във факултета по теология в Ягелонския университет. На 1 ноември 1946 г. той е ръкоположен за свещеник. През лятото на 1947 г. той изпълнява свещеническа мисия сред полските емигранти във Франция, Белгия и Холандия. На 19 юли 1948 г. защитава доктората си по теология, като темата е „Проблемът за вярата в делата на Св. Йоан Кръстни”.
В началото на юли 1948 г. Карол Войтила се завръща в Полша. Той е викарий на различни енории в Краков, както и капелан на студентите от университета до 1 септември 1951 г., когато продължава изучаването на философия и теология. На 3 декември 1953 г. той защитава професура на тема „Оценка на възможността за намиране на католическа етика в етичната система на Макс Шелер” в Католическия университет в Люблин. По-късно Войтила става професор по социална етика и морална теология в Краковската семинария и в Люблинския университет.
На 4 юли 1958 г. папа Пий XII го назначава за помощник-епископ. На 28 септември е ръкоположен за епископ от архиепископ Еугениуш Бажяк във Вавелската катедрала, Краков.
Папа Павел VI го номинира за архиепископ на Краков на 13 януари 1964 г., а на 26 юни 1967 г. той е вече кардинал. Кардиналите го избират за Папа, по време на Конклава на 16 октомври 1978 г. и той приема името Йоан Павел II. На 22 октомври най-тържествено поема Петровата мисия като 236-ят приемник на Апостола.
За времето на своето папство, което започва на 16 октомври 1978 г., Папа Йоан Павел II е направил 102 папски посещения извън Ватикан и над 140 в Италия. Като епископ на Рим е посетил 301 от всичките 334 епархии. Издал е 14 енциклики, и е написал 13 апостолически проповеди, 11 апостолически конституции и 41 апостолически писма.
Папа Йоан Павел II е публикувал и две книги - „Прекрачване на прага на надеждата” (октомври 1994 г.) и „Дар и мистика: 50-та годишнина от ръкополагането ми за свещеник” (ноември 1996 г.). Председателствал е 131 беатификационни церемонии (за блажени са обявени 1282 души) и 43 церемонии за канонизиране (за светци са обявени 456). Провел е 8 консистории, при които е обявил 201 души за кардинали. От 1978 г. до смъртта си Светият отец е председателствал 15 синода на епископите - шест редовни, един извънреден и осем специални.
