202 г. пр.н.е. в битката при Зама легионите на римския главнокомандващ Публий Корнелий Сципион (Сципион Африкански) разбиват нахлуващата картагенска армия, предвождана от Ханибал Барка. Това е най-голямата битка в Северна Африка по време на Втората пуническа война и се превръща в нейна повратна точка.
След като Ханибал предната година се завръща от Италия след 15 години битки, картагенците започват да търсят условия за сключване на примирие. Ханибал изпраща посредници при Сципион. Римлянинът ги оставя съвсем спокойно и безпрепятствено да се разхождат из лагера. Двамата посредници виждат малкото римски кавалеристи и правят извод, че Ханибал притежава много малка конница в наличност. От тях обаче остават скрити два пъти повече либийски кавалеристи.
В първата редица Ханибал строява близо 80 бойни слона, които все още са слабо обучени. Пехотата е разделена на три редици. Спасилите се от Италия ветерани (основно копиеносци и гали) съставляват последната редица и трябвало да проведат същинския удар, след като първите две редици докарат римските легионери до безредие и ги изморят.
За римската армия бойните слонове на Ханибал не били изненада. Те се сблъскали с „крачещите крепости” още по време на битката при Требия 15 години по-рано. Сега била подготвена добра тактика за противодействие - при приближаването на слоновете римляните им осигурявали безпрепятствен коридор в бойния си строй, без да ги атакуват, а само удряли мечовете си по щитовете за вдигане на шум. Затова слоновете преминават бързо, без да нанасят големи вреди. Заради незначително недоразумение слоновете търсят път към собствената кавалерия и така вместо при римляните, безредие настъпва при картагенците. Сред обширния сблъсък между римската лека пехота и Ханибалската смесица от лека пехота и бойни слонове, войсковите части се струпват една върху друга.
Пехотата на Ханибал поставя нападателите под силен натиск. Първата и втора бойни линии по план трябвало да отстъпят, а със свежи сили ветераните да отблъснат римляните. Вместо това, когато втората редица започва да отстъпва, разваля строя на третата. Ханибал е принуден да даде заповед копията да са насочени към собствените хора. Вследствие на това войсковите части от втората редица се опитват да избягат на страна от двете войски и тези, които успяват, се събират по двата фланга на редицата на ветераните. Картагенците вече имат превес на силите, когато ненадейно са атакувани от кавалерията в гръб, а бойният им ред вече е напълно развален.
Именно картагенският генерал Ханибал пожелава за пореден път мир и обещава, че когато римляните напуснат Африка, Картаген ще се откаже от всички свои европейски владения. Сципион забавя капитулацията и утежнява поставените преди битката условия. Римляните излизат от битката като победители, а Ханибал се връща в Картаген и убеждава Адирата (градския съвет на старейшините) за капитулация.
След победата Сципион отново повтаря своите условия и предлага примирие за срок от три месеца. Картагенците приемат. Малко по-късно, упълномощен от римския Сенат, Сципион се заема с окончателните преговори. Картаген е принуден да се откаже от всички задморски владения и от целия си военен флот, като му се забранява да воюва без разрешението на Рим.
1453 г. приключва Стогодишната война. Английският гарнизон в Бордо капитулира пред французите и така се слага фактически край на войната, започнала през 1337 г. и продължила 116 г. Всъщност последната битка завършва още на 17 юли 1453 г., като френските войски побеждават английските при Кастийон.
Корените на Стогодишната война са посадени четири века по-рано, когато франкският владетел Шарл III дава разрешение на викингите на Роло да се заселят в част от държавата му, станала известна като Нормандия (911 г.). През 1066 г. викингите, наричани нормани, водени от Уилям Завоевателя нападат Англия, побеждават англо-саксонците и създават ново англо-норманско кралство. През следващия век и половина англо-норманите управляват както Нормандия, така и Англия, но през 1216 г. губят владенията си на континента.
Конкретните събития, довели до военния конфликт в началото на 14 в., започват във Франция, където Капетингите управляват повече от 320 г. и мъжки наследници един след друг наследяват трона без прекъсване. През 1314 г. крал Филип IV умира, оставяйки трима сина.
Най-големият, Луи X, умира през 1316 г., като единствената му дъщеря Жана през 1329 г. става кралица на Навара. За да затвърди правата си върху трона, вторият син на Филип IV, Филип V създава прецедент за наследяване само от мъжките наследници. След неговата смърт през 1322 г. дъщерите му са отстранени от наследяването без спорове в полза на третия брат Шарл IV.
През 1324 г. Шарл IV и английският крал Едуард II водят кратката Сенсардоска война в Гаскония, която е неуспешна за англичаните. Те успяват да запазят само град Бордо и тясна крайбрежна ивица. Възвръщането на тези изгубени земи се превръща в основен въпрос на английската политика. Вследствие на войната нараства враждебността към Едуард II сред английските лордове от Аквитания.
Шарл IV, крал на Франция и Навара, най-малкият син на Филип IV умира през 1328 г., оставяйки само дъщери. Главната линия на Капетингската династия е прекъсната, което създава криза с наследяването на френския трон. Междувременно сестрата на Шарл IV, Изабел, вдовица на Едуард II, практически управлява Англия от името на малолетния си син Едуард III. Младият Едуард III, племенник на Шарл, е неговият най-близък родственик от мъжки пол и единственият жив мъжки потомък на Филип IV. Според английската интерпретация на феодалния закон това го прави наследник на трона на Франция.
Френските благородници обаче не желаят чужденец на трона, особено краля на Англия. Те обявяват, че наследяването на короната може да преминава само по непрекъсната мъжка линия, но не и през дъщерята на краля (Изабел) към нейния син (Едуард). След 1356 г. този принцип става известен като салически закон. Според французите наследник на престола трябва да бъде Филип дьо Валоа, син на по-малкия брат на Филип IV, Шарл дьо Валоа. И Едуард, и Филип разполагат с добри юридически аргументи, както и със силата да ги подкрепят.
Жана Наварска също има юридически аргументи, за да претендира за френския трон, но не разполага с достатъчен потенциал, за да го направи.
Тъй като английският крал контролира Гаскония като васал на Франция, Филип VI Валоа настоява Едуард да положи клетва пред него. С това той би се отказал от претенциите си за френския трон. За да го направи, Едуард иска да получи завзетите от Шарл IV територии в Аквитания. Преговорите между двете страни продължават няколко години, докато през 1331 г. Едуард, изправен през вътрешни проблеми, приема Филип за крал на Франция и се отказва от своите претенции, в замяна на което пък запазва остатъците от владенията си в Гаскония.
През 1332 г. Жана Наварска ражда син, бъдещия Шарл II Наварски. Така Едуард III вече не е наследник на френската корона дори при наследяване по прекъсната мъжка линия. През 1333 г. Едуард III започва Втората война за независимост на Шотландия срещу шотландския крал Дейвид II, съюзник на Франция. Филип вижда в това възможност да си върне Гаскония, докато вниманието на англичаните е концентрирано на север, но войната се оказва лесен успех за Англия. Дейвид е принуден да избяга във Франция след поражението си в битката при Халидън Хил през юли 1333 г.
През 1336 г. Филип планира експедиция, която да върне Дейвид на шотландския трон, като в същото време той присъедини Гаскония. Открити сблъсъци започват, когато френски кораби нападат селища по крайбрежието на Ла Манша, а през 1337 г. Филип предявява претенции към Гаскония, позовавайки се на феодалния закон и твърдейки, че Едуард е нарушил клетвата си, като не се е грижил за нуждите и исканията на своя сюзерен. В отговор Едуард заявява, че той е законният наследник на френския трон. Започва войната.
След завладяването на Бордо през 1453 г. в Париж е сключен мирен договор, съгласно който Англия запазва на френска територия само Калѐ. Той остава английски до 1556 г., когато френските войски, водени от херцог Франсоа дьо Гиз, го завладяват. Англия допълнително е отслабена от Войната на розите и не прави нов опит да завладее Франция.
1469 г. Фердинанд II Арагонски и Исабела Кастилска сключват брак, който прокарва път към обединението на Арагон и Кастилия в една държава - Испания.
Още на тригодишна възраст Исабела е сгодена за Фердинанд - син на крал Хуан II Арагонски. Шест години по-късно Енрике разстрогва годежа, за да сгоди сестра си за другия син на арагонския крал - крал Карлос IV Наварски. Този брак също не се осъществява поради отказа на Хуан II. Така Енрике се спира върху португалския крал Алфонсу V. Енрике урежда бракосъчетанието на Алфонсу и Исабела в кралския манастир „Св. Богородица от Гуадалупе”, но Исабела отказва да се омъжи за португалския крал поради голямата възрастова разлика между двамата.
Вече на 16 години, Исабела е сгодена за дон Педро Хирон, брат на кралския фаворит дон Хуан Пачеко. Този път на нея не й е оставен друг избор поради огромното влияние на дон Хуан върху краля. Горещите молитви на инфантата към Бога бракът й с 43-годишния дон Педро да не се състои се сбъдват - годеникът умира от възпален апендикс малко преди да посрещне годеницата си.
Смъртта на четвъртия годеник на Исабела отново връща на дневен ред въпроса за годежа й с португалския крал, който е част от плана на Енрике да омъжи дъщеря си Хуана за сина на Алфонсу V Жуау V така, че след смъртта на стария крал, Хуана и Жуау да обединят Португалия и Кастилия. И този път Исабела отказва да се омъжи за престарелия Алфонсу.
След този пореден отказ на Исабела, Енрике започва преговори за омъжването й за брата на френския крал Луи XI - Шарл, херцог дьо Бери. Междувременно Хуан II Арагонски започва тайни преговори с Исабела за омъжването й за Фердинанд Арагонски, когото инфантата смята за най-подходяща партия. Проблем обаче се оказва близкото родство между двамата - те са втори братовчеди, което означава, че за евентуален брак между двамата ще е необходимо разрешение от папата. Папата обаче протака разрешението си от страх, че то ще влоши отношенията между Папството, от една страна, и Кастилия, Франция и Португалия, от друга, тъй като тези страни също са заинтересовани от този въпрос.
Ревностна католичка Исабела отказва категорично да се омъжи за Фердинанд без папска благословия. Проблемът обаче е решен чрез намесата на Родриго Борджия, който издейства папска була от папа Пий II в подкрепа на брака на Исабела и Фердинанд, след което Исабела се съгласява да се омъжи за Фердинанд.
Тя успява да избяга от кастилския двор под предлог, че отива да се поклони на гроба на покойния Алфонсо в Авила. Междувременно Фердинанд Арагонски пристига инкогнито в Кастилия, преоблечен като търговец. Така на 19 октомври 1469 г. двамата се женят във Валядолид. По силата на предбрачния договор между Исабела и Фердинанд, арагонският принц и престолонаследник остава в Кастилия, където трябва да спазва законите на страната и да не предприема нищо без съгласието на съпругата си.
Когато Енрике научава за брака на сестра си, той се опитва да убеди папата да оттегли благословията си, изтъквайки роднинската връзка между двамата. Папа Сикст VI обаче отказва да го направи. Енрике лишава Исабела от престолонаследието, което отново запалва междуособиците в кралството. През 1474 г. обаче Енрике умира, а Кортесите на Кастилия признават Исабела за кралица.
Съгласно решението на Кортесите управлението на Кастилия и Леон трябва да се осъществява единствено от Исабела и допускането на Фердинанд в него ще я лиши от престола. Освен това назначаването на кралска служба и четенето на съдебни присъди трябва да става от името на двамата съпрузи, техните ликове трябва да бъдат изсечени на новите монети, но хазната и войската на Кастилия и Леон трябва да са на изключителното разположение само на Исабела.
Двете кралства Кастилия и Арагон съхраняват независимостта си едно от друго - техните институции продължават да функционират отделно, а и официалните езици в двете кралства продължават да бъдат различни.
1813 г. приключва битката при Лайпциг. Това е най-голямото сражение по време на Наполеоновите войни и най-голямата битка в световната история до началото на Първата световна война. Френският император Наполеон Бонапарт претърпява поражение от обединените сили на Шестата коалиция.
Сражението се води на територията на Саксония, близо до град Лайпциг, и включва германски войски, както от едната, така и от другата страна (част от армията на Наполеон е от войски от неговите съюзници от Рейнския съюз). Битката има решаващ характер за последвалите военни и политически действия - тя води до нахлуването на коалиционните сили във Франция през 1814 г. и до първото оттегляне на Бонапарт от престола.
След катастрофалната кампания на Бонапарт в Русия (довела до унищожаването на голяма част от френската армия) и пораженията на неговите маршали в Полуостровната война през есента на 1812 г., използвайки удачния момент, срещу французите въстава и Прусия. Наполеон, който през това време е набрал нови армии, усилено търси начин да установи отново своите владения на изток. Императорът успява да спечели две трудни победи над руско-пруските сили в битките при Лютцен (на 2 май) и Бауцен (на 20 - 21 май). Тези победи водят до сключване на краткотрайно примирие (на 4 юни) за прекратяване на огъня.
Примирието бързо завършва с влизането във войната на Австрия и Швеция на 11 август. Силните антифренски настроения в цяла Европа довеждат до образуването на Шестата коалиция, включваща Руската империя, Австрия, Прусия, Швеция, Великобритания, Испания, Португалия и някои от немските княжества. За германците това е освободителна война.
Първоначално военните действия се водят с променлив успех. Наполеон, с победата си при Дрезден на 27 август, отхвърля Бохемската армия обратно в Австрия. От своя страна, коалиционните сили следват стратегията, предначертана в плана от Трахенберг - да избягват директни сблъсъци с Бонапарт и да се стремят към сражения с корпусите, водени от неговите маршали. Това довежда до редица победи.
Загубите на коалицията са до 54 000 убити и ранени, от тях 23 000 руснаци, 16 000 германци, 15 000 от австрийската армия и само 180 шведи. По армии най-много загуби има Бохемската армия на Шварценберг - 24 000 убити и ранени. Силезийската армия губи 12 000 души, а Северната армия на Бернадот и Полската армия на Бенигсен - по 4000 души.
Сражението завършва с отстъплението на Наполеон към Рейн и Франция. След загубата на французите при Лайпциг, на страната на Шестата коалиция преминава и Бавария. Обединеният австро-баварски корпус под командването на баварския генерал Вреде се опитва да отреже пътя за отстъпление на френската армия при Франкфурт, но на 31 октомври е отблъснат големи загуби от Наполеон в битката при Ханау. На 2 ноември Наполеон прекосява Рейн, а след два дена на реката пристигат и се установяват коалиционните войски.
В първите дни на януари 1814 г. съюзниците нахлуват във Франция. Наполеон остава сам против цяла Европа, което довежда до първата му абдикация през април 1814 г. и до заточението му на остров Елба.
1925 г. започва гръцко-българския пограничен конфликт, останал в историята с името Петрички инцидент. След убийство на гръцки войник, гръцки части нахлуват на българска територия и окупират десет български села. Конфликтът е успешно разрешен от Обществото на народите.
На 19 октомври 1925 г. при граничен пост №1 на прохода Демир капия в Беласица гръцки войник навлиза в българска територия и след предупреждение е застрелян от български граничари. Гръцки граничари се опитват да приберат тялото и избухва престрелка.
Готвещият се за избори диктатор в Гърция генерал Теодорос Пангалос използва инцидента, разпалва националистическа истерия в страната и на 22 октомври 1925 г., без да обявява война, заповядва на VІ гръцка дивизия, разположена край Сяр, да нахлуе в България. Девет батальона с планинска артилерия, картечници и минохвъргачки форсират българската граница на фронт от 40 км и превземат десет български крайгранични села - Кулата, Чучулигово, Марино поле, Марикостиново, Долно Спанчево, Ново Ходжово, Пиперица, и Лехово, източно от река Струма и Тополница и Картечно, западно от нея. Гърците атакуват и град Петрич, но са отблъснати на няколко километра пред него от малобройната погранична стража и доброволците от ВМРО.
Правителството в София реагира тактично и разчита не на военно, а на политическо решение. Отправя меморандум до Обществото на народите (ОН) и Великите сили, които току-що са постигнали споразумение на конференцията в Локарно, за спиране на гръцкото нашествие. Обществото на народите назначава международна анкетна комисия, която на място разследва причините за конфликта.
На 29 октомври Съветът на ОН назначава анкетна комисия и след три седмици проучване на положението и обиколка из местата на инцидента е подготвен доклад от 15 страници, който е представен пред Съвета на народите. В него гръцкото нахлуване е определено като необосновано. Гръцкото правителство е виновно за загубите и страданията на българското население и то дължи нужното обезщетение.
1943 г. изследователи в Рутгерския университет изолират първия антибиотик против туберкулозата - стрептомицин. Първият истински успех в създаването на ваксина против туберкулоза е разработен от атенюиран щам на Mycobacterium bovis.
Това откритие било направено от микробиолога Албер Калмет и ветеринарния лекар Камил Герин през 1906 г. Тя е наречена „БЦЖ” (Bacillus of Calmette and Guérin). Тази ваксина била приложена за първи път във Франция на новородено и е започнала масово да се прилага при хора в страната, а в годините след Втората световна война ваксинацията бързо се налага и в САЩ, Великобритания и Германия.
През 1943 г. Зелман Ваксман и Алберт Шац получават стрептомицин, който става и първия антимикробен препарат оказващ бактериостатично действие на причинителите на заболяването. През 1946 г. той е използван за пръв път в лечението на туберкулозата.
1960 г. Държавният департамент на САЩ налага ембарго на доставките за комунистическа Куба с изключение на храни и лекарства.
През 50-те години срещу режима на Батиста се разгаря всенародна съпротива. Младият адвокат Фидел Кастро заедно с група кубински борци за свобода щурмува на 26 юни 1953 г. казармата „Монкада”. След неуспех на акцията, арест и затвор той остава по изключение жив след всеобща амнистия и емигрира в Мексико. Тук съдбата го среща с аржентинския лекар Ернесто Че Гевара. Кастро организира и обучава боен отряд партизани и наема малката 12-местна моторна яхта „Гранма”.
През нощта на 25 ноември 1956 г., претоварена с 82-ма бойци, муниции, лекарства и провизии, „Гранма” отплава от пристанището Тукспан с курс Куба. Групата достига провинция Ориенте.
Въпреки атаките на авиацията, сражения с войските на Батиста и загубата на 67 бойци, духът на Кастро е несломим. С оцелелите 15 души от „Гранма” и с подкрепата на местното население в планината Сиера Маестре за кратко време той успява да създаде мощна армия, която под командването на него и на другите двама легендарни команданти, Че Гевара и Камило Сиенфуегос, прекосява от изток на запад целия остров, блестящо печели ред сражения и на 2 януари 1959 г. триумфално влиза в Хавана.
Революцията побеждава без чужда помощ, и то под крепостните стени на цитаделата на световния империализъм - Съединените Щати. С това тя завинаги ще остане в историята на човечеството. Батиста бяга с държавната хазна в Доминиканската република.
След победата започва непосилна работа по укрепване на властта и икономиката. През май 1959 г. се извършва национализация, през август 1960 г. Куба одържавява и американските петролни рафинерии, които саботират преработката на съветски нефт. С тези си дръзки действия тя отключва агресията на могъщия си северен враг и Щатите налагат забрана за износа на стоки за Куба, а на 7 февруари 1962 г. Кенеди обявява пълната й икономическа блокада.
1987 г. настъпва борсов срив - „Черният понеделник”. Промишленият индекс Dow Jones спада с 508 пункта (22,6%) до 1739. Това от своя страна води до подобни сривове на много други пазари по света. До края на месеца на фондовите борси в Хонг Конг се отчита понижение от 45,8%, в Австралия от 41,8%, в Испания 31%, във Великобритания 26,4%, в САЩ 22,68% и в Канада - 22,5%. Особено жестоки са последствията в Нова Зеландия, където спадът е от около 60%, а на пазара в страната са необходими няколко години, за да се възстанови.
През 1986 г. икономиката в САЩ започнала да се трансформира от бързо съвземаща се на бавно разрастваща се, ръстът се забавил, а инфлацията се понижила. В това време фондовата борса се разраснала значително, като през август Dow Jones достигнал рекордното ниво от 2722 пункта, или с 44% над нивото на затваряне от края на 1985 г. На 14 октомври Dow Jones пада с 95,46 пункта, (рекорд за онова време) до 2412,70, а на следващия ден губи още 58 пункта. В петък (16 октомври) индексът се понижава с още 108,35 пункта, до 2246,74 при рекорден обем изтъргувани книжа. В този ден много инвеститори започват сериозно да се притесняват за парите си.
Крахът започва в Далечния Изток в ранното утро на 19 октомври. Същата сутрин два американски кораба бомбардират иракска нефтена платформа в Персийския Залив. Сред потенциалните причини за срива се цитират надценяване, лоша ликвидност и пазарната психология.
Най-популярното обяснение обаче е продаването чрез използване на специални компютърни системи за търгуване - т.нар. „program trading”. При това търгуване се използват системи, които правят бързи сделки, на базата на изчисления на цените на подобни ценни книжа. По това време компютрите са още новост, и подобни системи са особено популярни на Уол Стрийт.
След срива на борсата много специалисти считат, че именно те са в основата на проблема, защото хората са им се доверявали сляпо, като са продавали, без да мислят. Според някои пиковете, достигнати на борсата в месеците преди октомври, се дължали точно на използването на програми за търгуване, а крахът е бил завръщане към нормалното състояние.
Според друга теория сривът е следствие от валутни спорове между страните от Г-7. Според тях САЩ прекалено изкуствено са подкрепяли долара с цел ограничаване на инфлацията. Сривът на борсата е бил продължение на този на зависимия от долара фондов пазар в Хонг Конг.
Сривът от 1987 г. е най-големият процентен спад в един ден в историята. Любопитен факт е, че въпреки всичко, Dow Jones приключва през 1987 г. на положителна територия. На 2 януари 1987 г. индексът отваря на 1897 пункта, а на 31 декември затваря на 1939 пункта.
1993 г. започват предварителни разговори между Виетнам и Китай за уреждане на акваториалния диспут за Тонкинския залив. През 2000 г. е постигнато взаимно изгодно и балансирано споразумение, което е ратифицирано през 2004 г.
Заливът е естествено продължение на Южнокитайско море и ресурсите му стават повод за дълги и сериозни пререкания между Виетнам и Китай. Международните договори не са напълно приложими поради географските особености на залива и интерпретацията на текстовете. Тонкинският залив, също наричан Бак Бо, или Бейбу, е обширен залив, заключен от крайбрежието на Централен и Северен Виетнам, и Южен Китай. Той има формата на плътно изписано „С” и представлява северозападно продължение на Южнокитайско море.
Съвременният конфликт между Виетнам и Китай датира от 1974 г., след края на Войната във Виетнам, когато възниква трудност за интерпретация на договора от 1887 г., сключен между Франция и Китай.
Като причина за споровете се посочва терминологично разминаване, а освен това, предложената линия на подялба е меридианът минаващ през 108º03'13"и.д. (по Гринуич) докато бреговата линия на Виетнам е под ъгъл спрямо меридиана, предимно около 43-45 градуса. Така поставена линията за подялба на залива е неудобна и за двете страни по различни причини.
Споровете и изострените взаимоотношения продължават до 1991 г., когато страните нормализират дипломатическите си отношения и започват диалог. На 19 октомври 1993 г. двете страни се договарят за основните принципи за уреждане на диспута. В резултат на преговорите страните очертават взаимноизгодни граници на залива, подробно се разглеждат и разрешават други спорни моменти; очертаната гранична линия дава 53,23% от площта на залива на Виетнам и 46,77% на Китай.
