17 юли: Уолт Дисни открива първия увеселителен парк Дисниленд

1393 г. след дълга обсада от войските на османския султан Баязид I пада столицата на Втората българска държава Търново. Търновското царство фактически престава да съществува, а от него остават свободни само няколко крепости по Дунав.

През пролетта на 1393 г. Баязид събира войските си от Мала Азия и през Хелеспонт (Дарданелите) се съединява анадолския корпус със западната (европейска) армия. Баязид поверява главното командване на похода срещу Търновград на сина си Сюлейман Челеби и му заповядва да превземе града на всяка цена. Походът изненадва цар Иван Шишман, той изоставя Търново и се крие в Никопол.

В Търново вероятно не остават видни военноначалници, защото ръководството на отбраната е поето от Патриарх Евтимий. Столицата е обсадена от всички страни. Населението се съпротивлява храбро, но след тримесечна обсада градът е завладян след атака на най-слабата и достъпна френкхисарската порта до Балдуиновата кула.

Падането на Търново и заточението на патриарх Евтимий бележат края на средновековната българска държавност и самостоятелна култура. На следващата година след превземането на града от османците - през месец август 1394 г., патриархът на Константинопол определя молдовския митрополит да пренесе епископски знаци в Търново. От 1395 г. Търново вместо пета патриаршеска резиденция в света (след Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим) се превръща в обикновен епископски център.

1453 г. французите удържат решителна победа срещу англичаните в битката при Кастийон, последното сражение от Стогодишната война. Битката се смята за първата в историята на Западна Европа, при която решаващ фактор е артилерията.

След като французите превземат Бордо през 1451 г., Стогодишната война изглежда към края си. След 300-годишно английско управление обаче гражданите на Бордо се считат за англичани и изпращат пратеници до Хенри VI с искане да си възвърне провинцията.

На 17 октомври 1452 г. Джон Талбът, първи граф на Шрюсбъри, дебаркира близо до Бордо с 3000 войници и стрелци. Френският гарнизон е изхвърлен от ликуващите жители на Бордо, които отварят вратите на англичаните. По-голямата част от Гаскония последва примера на Бордо и приветства англичаните.

През зимата френският крал Шарл VII събира войските си в подготовка за военен поход. С настъпването на пролетта Шарл едновременно напредва към Бордо с три армии по три различни пътя. Талбът получава като подкрепление още 3000 войници, но това все още е недостатъчно да задържи французите на границите на Гаскония. След като челната френска армия обсажда Кастийон, Талбът изоставя първоначалните си планове и си поставя за цел да вдигне обсадата. Френският главнокомандва Жан Бюро, страхувайки се от Талбът, нарежда на армията си да огради лагера с ров и палисада и да разположи артилерията по бруствера. Въпреки численото си превъзходство французите дори и не предприемат опит да оградят Кастийон, а приемат този изключително защитен план.

Талбът достига френския лагер на 17 юли начело на авангарда от 1300 конника, изпреварвайки основната част от армията си. Няколко часа след това предварително стълкновение пратеник от града съобщава на почиващите войници на Талбът, че френската армия е в пълно отстъпление и стотици конници напускат укрепленията. От градските стени се виждал огромен облак от прах, който се губел в далечината.

За нещастие на англичаните това били само придружаващи френската войска хора, на които било заповядано да напуснат лагера преди предстоящата битка. Талбът прибързано реорганизира хората си и щурмува френския лагер, само за да открие укрепленията, защитавани от хиляди въоръжени стрелци и стотици оръдия. Изненадан, но непоколебим, той дава заповед за атака на френската армия.

Англичаните атакуват лагера през рова, но са посрещнати от градушка от стрели и свирепа пушечна и оръдейна канонада. Съсредоточеният огън може да се обясни и с факта, че рова следвал леглото на пресъхнал поток, давайки на защитниците изключително укрепена позиция.

След около час кавалерията на бретанците, изпратена от херцога на Бретан, пристига и атакува десния фланг на английската войска. Англичаните отстъпват, преследвани по петите от френската армия. По време на бягството конят на Талбът е убит от оръдейно гюле и при падането си, го затиска. Един френски стрелец разпознава англичанина и го убива с брадва.

След умопомрачението на Хенри VI и последвалото избухване на Войната на розите, англичаните вече не са в състояние да претендират за френския трон и губят всички свои територии на континента с изключение на Кале.

1868 г. столицата на Япония е преместена от Киото в Едо (дн. Токио). Любопитен факт е, че днес Киото е единственият голям град в Япония, в който все още могат да се видят машия - традиционните японски къщи.

Днешната японска столица възниква като малко рибарско селце на име Едо, разположено в провинция Мусаши. В края на 12 в. то става център на владенията на клана Едо, който изгражда първите укрепления около селището. През 1457 г. Ота Докан, васал на клана Уесуги, отнема Едо от клана Едо и построява замъка Едо, поради което е приеман за основател на Токио.

В края на 1590 г. Токугава Иеясу избира Едо за своя резиденция и когато през 1603 г. е установен шогунатът на Токугава градът се превръща във фактическа столица на Япония, въпреки че императорът остава в Киото.

През 60-те години на 19 в. реставрацията Мейджи слага край на шогуната Токугава и през 1869 г. император Мейджи премества императорския двор в замъка Едо. Така градът, преименуван на Токио, който по това време вече е политическо и културно средище на страната, се превръща и в официална столица.

1917 г. с указ на краля на Великобритания Едуард VII фамилията на кралската династия Сакс-Кобург-Гота е заменена на Уиндзор. Сакс-Кобург и Гота е стара германска княжеска династия потомци на легендарния саксонски род Ветини. Наследници на княжеството Саксония-Кобург и Гота, те са владели големи части от Европа и останалия свят, включително и България.

Най-известният принц-консорт от този род е Алберт, който през 1840 г. се жени за братовчедка си Виктория, кралица на Великобритания и Ирландия, а впоследствие и императрица на Индия. След този брак британската кралска династия възприема името Сакс-Кобург и Гота.

То обаче става фамилно име само на един крал - на Едуард VII, който царува от 1901 до 1910 г. Неговият наследник Джордж V през 1917 г. възприема името Уиндзор, за да се спаси от немско звучащата си фамилия по време, когато страната му води война с Райха.

1918 г. по нареждане на Болшевишката партия цялото семейство на последния император на Русия цар Николай II е избито в Екатеринбург. Екзекуцията е изпълнена в мазето на къщата в Екатеринбург, където те са заточени.

Николай II се възкачва на престола през 1894 г. след смъртта на баща си. Управлението му съвпада с трудни и преломни за Русия години. Империята губи войната с Япония в началото на 20 в., а Първата руска революция от 1905 г. подсказва, че социалните катаклизми предстоят. Избухването на Февруарската революция през 1917 г. донякъде изненадва короната, а в хода й под натиска на Държавната дума Николай II е принуден да абдикира.

Като начало той е поставен под домашен арест в двореца „Царско село” край Санкт Петербург, а през август е преместен заедно със семейството си в Тоболск, в района на Урал. След като болшевиките вземат властта през октомври, затворническият режим на Николай II става особено строг, а след започването на Гражданската война през април 1918 г. царят и семейството му са преместени в Екатеринбург.

Там те са настанени в къщата на Ипатиев и в нощта срещу 17 юли, в 2.33 ч. са събудени, отведени в мазето и екзекутирани. Убити са Николай II, съпругата му Александра, всичките им деца, както и техният лекар и трима слуги. После телата им са изгорени, за да не бъдат разпознати, и изхвърлени в разположена наблизо мина, а по-късно погребани на 15 км северно от Екатеринбург.

1936 г. започва Гражданската война в Испания. Военният конфликт между Втората испанска република (републиканците и Народният фронт) и опоцизионната военна диктатура (националисти или метежници) начело с Франсиско Франко на практика ликвидира испанската република. Конфликтът трае до 1 април 1939 г.

Гражданската война започва като бунт на армейски командири в Испанско Мароко срещу засилващите се социалистически и антиклерикални тенденции на републиканското правителство на Асаня. Начело на бунта са генералите Хосе Санхурхо, Емилио Мола и Франсиско Франко. След смъртта на Санхурхо вследствие на самолетна катастрофа, Франко поема ръководството на войските. Районите на Кадис, Сарагоса, Севиля и Бургос застават на страната на националистите, а Мадрид, Барселона, Билбао и Валенсия остават под републикански контрол.

Метежниците начело с генерал Франко са подпомагани от германски военновъздушни части от легиона „Кондор” и 50 000 италиански доброволци. СССР изпраща на републиканците съветници, военни специалисти и техници, оръжие и муниции. На страната на правителството на Народния фронт се сражават интернационалните бригади, съставени от комунисти и леви симпатизанти от много страни.

През 1936 г. Франко завладява половината Испания, включително цялото протежение на португалската граница - ключов път за снабдяване. Баските и каталунците се обединяват около правителствените сили и отстояват изтока и севера, а националистите са отблъснати на подстъпите към Мадрид.

През юни 1937 г. националистите имат успехи на север, като овладяват Билбао. През 1938 г., с още по-голяма немско-италианска помощ Франко подновява офанзивата по всички фронтове.

Жестоки убийства съпътстват завладените от националистите територии. Десетки хиляди цивилни от двете страни са убивани само заради техните политически или религиозни възгледи, а след започването на войната през 1939 г. тези, които са свързани с републиканците са преследвани от победоносните националисти.

В последната фаза на войната съпротивата на републиканците бързо се разпада. Барселона пада на 26 януари 1939 г., Валенсия и Мадрид на 28 март и всички сражения спират три дни по-късно. Войната завършва с победа на националистите бунтовници, свалянето на републиканското правителство и изгнанието на хиляди испански републиканци, много от които бягат в бежанските лагери в Южна Франция.

1945 г. край Берлин започва Потсдамската конференция на трите главни антихитлеристки сили - Великобритания, САЩ и СССР. Конференцията се провежда в двореца Цецилиенхоф до 2 август и има за цел да определи следващите стъпки по следвоенното устройство на Европа. Това е третата и последна среща на голямата тройка от антихитлеристката коалиция - първите две се състоят в края на 1943 г. в Техеран (Иран) и в началото на 1945 г. на Ялта (Съветски съюз).

В конференцията участват главите на правителствата на три държави - президентът на САЩ Хари Труман (председателствал всички заседания), председателят на Съвета на Народните комисари на СССР и председател на Държавния комитет на отбраната на СССР Йосиф Сталин и премиер-министърът на Великобритания Уинстън Чърчил (по време на конференцията претърпява поражение на парламентарните избори, и в Потсдам идва неговия приемник Клемент Атли).

Съюзниците провъзгласяват денацификацията, демилитаризацията, демократизацията, децентрализацията и декартелизацията на Германия.

По решение на Потсдамската конференция източните граници на Германия са пренесени на запад към линията Одер-Нейсе, което съкращава територията й с 25% в сравнение с 1937 г. Територията на изток от новата граница се състои от Източна Прусия, Силезия, Западна Прусия и две трети от Померания. Това основно са селскостопански райони,с изключение на Горна Силезия, която се явява втория по размер център на немската тежка промишленост.

На Потсдамската конференция Сталин потвърждава, че не по-късно от три месеца след капитулацията на Германия, ще обяви война на Япония. Съюзниците подписват Потсдамската декларация, с която искат от Япония безусловна капитулация.

На 29 юли японското правителство отхвърля исканията на декларацията. На 9 август към Потсдамската декларация се присъединява и СССР, като обявява война на Япония. На 14 август Япония приема условията от декларацията, а на 2 септември 1945 г. е подписан и акта за капитулацията на Япония.

1945 г. на конференцията на тримата лидери на най-големите държави от антихитлеристката коалиция Хари Труман отправя към Йосиф Сталин предизвикателство за ядрена надпревара. По време на обсъждането какъв да е следвоенния световен ред, американският президент известил Сталин, че в САЩ е създадено „оръжие с чудовищна разрушителна сила”. Той обаче спестил подробността, че става дума за изпитаната на 16 юли първа атомна бомба.

За удивление на Труман, Сталин дори не повдигнал вежди от изненада и интерес. Той отдавна бил в течение на американския ядрен („Манхатънски”) проект и бил в курса на работата на британските учени. Западните съюзници дори не допускали, че съветското разузнаване редовно осведомявало Сталин за англо-американските атомни разработки. Нейни агенти били внедрени както в групата на „Манхатънския проект”, така и в британските специални служби.

Чърчил нямал дори представа, че в СССР група физици начело с академик Игор Курчатов работели над създаване на ядреното оръжие още от 1943 г.

За силата на ядреното оръжие световната общественост научила на 6 и 9 август 1945 г. след американските бомбардировки над Хирошима и Нагасаги.

1955 г. в Анахайм Уолт Дисни отрива първия увеселителен парк Дисниленд. Първоначално Дисни мислел да направи малък парк срещу студиото, в което работел. И въпреки че не успял да осъществи проекта си, той продължил да обмисля и развива идеята. Ангажирал Изследователския институт в Станфорд, за да определи най-подходящото място за парка. То се оказало именно в Анахайм, Калифорния.

Първият парк струвал 17 млн. долара. Построен бил за по-малко от две години и през цялото време Дисни променял плановете. Само за входната врата на парка са направени 129 различни скеча.

Откриването на парка дори било излъчено по телевизията. На този ден много неща не били в ред. На частното събитие били поканени 11 000 души, но дошли около 30 000. Тъй като асфалта по улиците бил все още нов, на много хора им залепнали обувките, дотолкова, че се наложило да ги събуят. Но въпреки проблемите, които имало в Дисниленд в деня на откриването, паркът постигнал голям успех.

Любопитен факт е, че паркът в САЩ е затварян само два пъти за по един ден за цялото си съществуване. Първият път е през ноември 1963 г. след убийството на президента Кенеди, а вторият - на 11 септември 2001 г. след терористичните атаки в Ню Йорк.

1975 г. започва експерименталният полет „Аполо-Союз”. На тази дата американският кораб „Аполо” и съветският космически кораб „Союз” осъществяват в орбита около Земята скачване на космически апарати на две нации за първи път в историята.

За САЩ това е последният пилотиран космически полет до старта на космическата совалка през 1981 г. И въпреки че полетът включва няколко научни задачи, като например изкуствено слънчево затъмнение, и предоставя полезна инженерна информация, използвана по-късно в полетите на космическите совалки до орбиталната станция „Мир”, главната цел на „Аполо-Союз” била символична. Полетът е видян като символ на политиката на облекчаване на отношенията, която двете сили започват да провеждат по това време, и като подходящ край на напрежението на космическата надпревара.

След множество задълбочени проучвания е изготвен проект, който е окончателно одобрен на съветско-американска среща на високо равнище през май 1972 г. Съгласно този проект, вече официално наречен ASTP („Аполо-Союз тест проджект”), съвместният полет е определен за 1975 г. Съгласно двустранните разработки за носител на стиковъчния модул е определен американския космически кораб. Това решение е продиктувано от основното съображение, че „Аполо” (конструиран за полети до Луната) има много по-голям запас от гориво и товароносимост и ще бъде активен кораб в търсенето, сближаването и самото скачване.

Стартът на „Аполо” е на 15 юли с екипаж командир Томас Стафорд, Ванс Бранд и Доналд Слейтън. На 17 и 19 юли се извършват две стикования със съветския космически кораб „Союз”. Извършват се съвместни и самостоятелни научни експерименти. Съветският кораб „Союз 19” с екипаж Алексей Леонов (командир) и Валерий Кубасов се приземява на 21 юли, а американският „Аполо” се приводнява в Тихия океан на 24 юли.

1990 г. правителството на Андрей Луканов взема решение тялото на Георги Димитров да се извади от мавзолея и да бъде погребано. Решението е изпълнено още същата нощ и тялото на Георги Димитров е погребано в Централните софийски гробища.

След изваждането на тленните останки от мавзолея в продължение на девет години се водят дебати за съдбата на сградата. Надделява мнението, че мавзолеят трябва да бъде разрушен, за да не се превърне в символ на тоталитаризма и място за комунистически поклонения.

Разрушаването на мавзолея започва на 21 август 1999 г., командвано лично от Евгений Бакърджиев - вицепремиер и министър на регионалното развитие и благоустройство в правителството на ОДС. Първият взрив е извършен в 14.37 ч. По-късно са извършени още три големи взрива, след което разрушаването продължава с машини. Последните отломки са извозени в късния следобед на 27 август 1999 г.

Мавзолеят е построен през 1949 г., за да съхранява балсамираното тяло на комунистическия ръководител. Изграждането му започва веднага след смъртта на Димитров и завършва за рекордните …шест дни.

1994 г. се състои финалът на Световното първенство по футбол в САЩ. Отборът на Бразилия побеждава Италия след дузпи.

Още през 1988 г. ФИФА решава 15-тото Световно първенство по футбол да се проведе в САЩ, пренебрегвайки кандидатурите на Мароко и Бразилия. Този избор изненадва мнозина, които смятат, че в САЩ има много малко футболни фенове и стадионите биха останали полупразни. Впоследствие фактите опровергават тези мнения - поставен е рекорд по посещаемост на футболните срещи, който и досега не е подобрен.

147 отбора се състезават в квалификационните кръгове за футболния форум. Свободни са 22 места от общо 24, тъй като САЩ и Германия се класират по право - първата страна като домакин, а втората като защитаващ титлата си световен шампион. Форматът на провеждане на турнира остава същият, както и през 1990 г. - 24-ма участника, разделени на шест групи по четирима. 16 отбора се класират за следващата фаза - победителите в групите, заелите второ място и четирите най-добри трети отбора. Този формат се използва за последен път, тъй като през 1998 г. участниците са увеличени на 32 отбора.

На това световно първенство влиза в употреба за първи път новата точкова система и при победа вече се дават три точки, вместо две, а за равенство - една. Това дава по висока стойност на победата и обезсмисля равенството като стратегически резултат.

Финалната среща между отборите на Бразилия и Италия се играе в Лос Анжелис. Любопитен факт е, че за първи път световният шампион е излъчен след изпълнение на наказателни удари. При дузпите решаващи пропуски за Италия правят Барези, Масаро и Роберто Баджо, докато всичките бразилски изпълнители са точни. Крайният резултат донася  четвърта световна титла за Бразилия.