12 август: От Виена тръгва първият влак „Ориент експрес” до Истанбул

1851 г. Исаак Сингер патентова модерна шевна машина със совалков ход. Практически той въвежда в употреба педала за шевните машини, с което се освобождават и двете ръце на шивача.

На 19 години започва да учи за механик в една работилница. Първият патент на Сингер е от 1839 г. за каменна бормашина. Той го продава за 2000 долара на строителна фирма. През 1844 г. се установява във Фредериксбург и работи в дърводелска работилница. През 1846 г. той си отваря собствена дърводелница. Тук той развива своята „машина за рязане на дърво и метал” и я патентова през 1849 г.

През 1850 г. Сингер се връща в Ню Йорк, където се захваща да помага в усъвършенстването на шивашката машина на Фелпс. Заедно, финансирани от Г.Б. Циебер, те основават фирмата Сингер, а от 1851 г. съдружник им става нюйоркският адвокат Едуард Кларк.

Любопитен факт е, че Сингер никога не е изобретявал шевна машина и никога не е имал претенции за първооткривател. Според историята той не разбирал нищо от шевни машини, но посещавал кръчма, в която се събирали работници-шивачи. Сингер внимателно се вслушвал в разговорите им и запомнял техните коментари относно различните марки машини - кое им е доброто и кое е недостатък. Така му дошла идеята да обедини достойнствата на различните марки.

За създаване на новата шевна машина на Сингер му били необходими само 11 дни. Той разполага совалката хоризонтално, което улеснява достъпа до нея; предлага плот за плата и краче за притискане на плата; въвежда зъбно колелце в плота за придърпване на плата; снабдява машината с крачен педал с цел освобождаване на двете ръце. Тези нововъведения стават базова схема на шевната машина за години напред.

Първият екземпляр на „Сингер” е продаден за 100 долара. През 1855 г. на Световното изложение в Париж шевната машина „Сингер” получава първа награда. Същата година са открити филиали на офиса в Париж и започва успешна продажба в Европа. Още през 1851 г. Сингер съумява да снижи цената до 10 долара и да направи машината достъпна практически за всяко семейство.

1879 г. създаден е Българският военен флот. Въпреки че е създаден на тази дата българският военен флот отбелязва своя първи празник доста по-късно - през 1914 г., на 21 ноември - датата, на която отрядът торпедоносци побеждава в морски бой турския крайцер „Хамидие” през 1912 г.

Още през следващата 1915 г. флотът организира празника извън своите рамки с участието на варненската общественост, но датата е вече 2 август - възшествието на цар Фердинанд на престола.

През следващите години, наред с 21 ноември, и Никулден се чества като морски празник, след 1944 г. и до 1956 г. се чества само Деня на съветския ВМФ - 31 юли. Едва през 1956 г. с указ на Президиума на Народното събрание № 273 и заповед на министъра на отбраната № 33 (и двата документа от 9 август) за празник на българския ВМФ е определена датата на неговото създаване - 12 август, с уточнението да се чества втория неделен ден на месеца.

1887 г. от Виена тръгва първият влак „Ориент експрес” до Истанбул. Всъщност най-първото му пътуване на легендарния влак е на 4 октомври 1883 г. Тестов влак, наречен „луксозен влак-светкавица” преминава разстоянието Париж - Виена - Париж в началото на октомври 1882 г. Първото меню на борда включвало стриди, супа с италианска паста, калкан със зелен сос, пиле по ловджийски, филе от говеждо месо с картофи, зелена салата, шоколадов пудинг и други десерти.

Вагоните са оцветени в синьо и златно, влакът пътува два пъти седмично между Париж и Истанбул, минавайки през Страсбург, Мюнхен, Виена, Будапеща и Букурещ. Влакът не е директен. Спира в Гюргево (в Румъния), преминава река Дунав през ферибота на Русе, а след това друг влак преминава разстоянието между Русе и Варна, пристанище на българското Черноморие. Оттам един австрийски параход отвежда пътниците до Истанбул. През 1885 г. услугата става ежедневна от Париж до Виена и обратно.

През лятото на 1889 г. железопътната линия до турската столица е завършена и влакът продължава директно от Букурещ до Истанбул. Любопитен факт е, че през 1894 г. фирмата, създала влака, открива няколко луксозни хотела за своите пътници в Истанбул. Един от тези хотели е хотелът „Пера Палас” в квартала „Бейоглу”. Хотелът е посрещал множество прочути гости, включително високопоставени държавници и хора на изкуството, от 1892 г. насам. Агата Кристи, Ърнест Хемингуей, Грета Гарбо, Кемал Ататюрк, Алфред Хичкок, Оноре дьо Балзак, Мата Хари, Никита Хрушчов, кралица Елизабет II, са сред знаменитите гости на хотела.

След няколко промени на маршрута, две войни и понижаване на престижа му в епохата на Студената война, редовното пътуване на влака до Истанбул и Атина е прекратено през 1977 г. Влакът престава да обслужва редовна линия, но все пак се запазва като сезонна туристическа атракция.

1898 г. САЩ анексират Хавайските острови. Когато американците анексират архипелага, той вече е населен и има дълга история. Между 300 и 600 г. сл.Хр. тук се заселват полинезийците. По това време Хавай представлява северният край на т,нар. полинезийски триъгълник, чийто югозападен край е Нова Зеландия, а на югоизток завършва с Великденските острови.

Първият европеец, който стъпва на Хавай (1778 г.) е Джеймс Кук. До 1893 г. Хавай остават независимо кралство, въпреки че се намират под все по-голямото влияние на САЩ. Така още през 1887 г. Щатите успяват да изградят база за флотилията си - Пърл Харбър на остров Оаху.

През 19 в. за контрол над Хавайските острови се борят САЩ, Великобритания и Франция. Но успяват американците, защото техните предприемачи, предимно плантатори, произвеждащи захар, били най-организирани и най-могъщи. През 1893 г. Хавайският трон бил наследен от Кралица Лилиоукалани, която се опитала да укрепи държавата. Тя постановила, че за износа на хавайската захар трябва да се плаща мито. Група разярени плантатори, всичко на всичко 18 души, начело с Самюел Доул свалили кралицата от трона при пълното бездействие на кралските гвардейци. Любопитното е, че президентът на САЩ, по това време Гровър Кливлънд, се отнесъл крайно негативно към този акт, извинил се на кралицата и уволнил посланика.

Независимо от това Хаваите стават република с президент Доул, призната веднага от САЩ. Президентът на новата република се обърнал с молба за присъединяване към САЩ. Новият американски президент Уилям Маккинли, на вълната на войната с Испания, удовлетворил това желание.

През 1900 г. Хавай стават официална територия на САЩ. В крайна сметка те са обявени за 50-и щат.

1898 г. подписан е мирният протокол, с който се поставя край на Испано-американската война. В резултат Кралство Испания губи богатите си колонии Куба, Пуерто Рико и Филипинските острови, които минават под суверенитета на САЩ.

Военният конфликт започва на 21 април с.г. по повод въстанието на остров Куба.

1904 г. основан е бразилският футболен клуб Електро клуб, предшественик на днешния Ботафого от Рио де Жанейро. Всъщност историята започва на 1 юли 1894 г. със създаването на „Клуб де Регатас Ботафого”. Цветовете на отбора са бяло и черно, а емблемата му символизира първата звезда, която се явява на небето (планетата Венера).

По-късно Ботафого се превръща в най-силния отбор в околността. Десет години по късно - на 12 август 1904 г. се създава друг футболен отбор в Рио де Жанейро - „Електро клуб”. Отборът се ражда по време на урок по алгебра в колежа „Алфредо Гомес”. Историята гласи, че по време на часа Флавио Рамос изпраща бележка на своя приятел Емануел Содре, на която пише: „Итамар има футболен клуб на улица Мартинш Ферейра, хайде и ние да създадем един на Ларго дош Леоеш, какво мислиш? Можем да го обсъдим с Артур Сезар, Висенте и Жак”.

Но това не е последното име на отбора. След предложението на майката на Флавио, Електро се прекръства на „Футболен клуб Ботафого”. Това става на 18 септември с.г. Цветовете остават същите, а емблемата е прерисувана в швейцарски стил от Базилио Виана Жуниор. Ботафого скоро става най-силният клуб в Рио де Жанейро, печелейки шампионата през годините 1907, 1910, 1912 и още много. Така се случва, че вече съществуват два клуба с едно име, еднакви цветове и най-важното - на едно и също място.

Така на 9 декември 1942 г. двата отбора се сливат в един. „Ботафого де Футебол е Регаташ” става истина. Между 1968 и 1989 г. клубът има негативен баланс в мачовете срещу другите отбори от родния им град, но след като печели „Кампеонато Кариока” (шампионатът на щата Рио де Жанейро) през 1989 г., отборът излиза от дългия период без спечелен трофей. Това дава тласък на клуба и Ботафого печели същия турнир и през 1990 и 1997 г., а през 1995 г. става и шампион на Бразилия.

1953 г. СССР извършва първия си опит с водородна бомба. Неин създател е Андрей Дмитриевич Сахаров.

Андрей Сахаров е включен в средата на 1948 г. в проекта за създаване на съветска атомна бомба, ръководен от Игор Курчатов. Първото съветско ядрено устройство е изпитано на 29 август 1949 г., но след като се премества в Саров през 1950 г., той играе ключова роля в следващия етап - създаването на водородна бомба. Първото съветско устройство от този вид е изпитано на 12 август 1953 г.

През следващите години той продължава да работи в Саров и участва в създаването на истински водородни бомби (1955), както и на Цар бомба (1961) - най-мощното устройство, взривявано в историята.

Сахаров достига до идеята за реактор с контролиран ядрен синтез, която и днес е в основата на повечето изследвания в тази област. Заедно с Игор Там, те разработват теорията за затварянето на силно нагорещена плазма в тороидно магнитно поле, за да се контролира синтеза - тя е в основата на разработването на устройството токамак.

Любопитен факт е, че по-късно в годините Андрей Сахаров публикува статията манифест „Размисли за прогреса, мирното съществуване и интелектуалната свобода”, в която разглежда заплахата над човечеството от ядрена война, глад, екологически и демографски катастрофи, дехуманизацията на обществото, диктаторските тоталитарни режими (1968 г.).

Публикуването на книгата и на Запад е повод Сахаров да бъде отстранен от секретна работа. След протеста му при влизането на съветските войски в Афганистан (януари 1980 г.) той е лишен от всички държавни награди и е интерниран под домашен арест в град Горки. Завръща се в Москва през 1986 г. През 1975 г. получава Нобелова награда за мир.

1961 г. започва изграждането на Берлинската стена. Стената служи за граница между Западен Берлин и Германската демократична република до 9 ноември 1989 г., отделяща западната от източната част на град Берлин и останалата част от територията на ГДР.

След Втората световна война Берлин е поделен между страните-победителки (СССР, САЩ, Великобритания и Франция) на четири окупационни зони. Източната зона, контролирана от съветските войски, впоследствие става столица на Германската демократична република. В трите западни зони контролът е осъществяван съответно от окупационните власти на САЩ, Великобритания и Франция. Отсъствието на физическа граница между зоните довежда до конфликт и масово преминаване на специалисти и граждани от Източен Берлин във ФРГ.

Затова в нощта между 12 и 13 август 1961 г. в период на усилено противопоставяне и изостряне на отношенията между СССР и САЩ, започва строителството на стената. Заповедта за нейното изграждане е подписана от Валтер Улбрихт. Фактически това е в нарушение на следвоенното споразумение на страните-победителки, съгласно което Великобритания, Съветският съюз, САЩ и Франция имат равни права относно управлението на целия Берлин.

Строителството и преоборудването на стената продължава от 1962 до 1975 г. Напълно построената стена се е състояла от 45 ооо бетонни блокове 3,6х1,5 м, със закръглен връх, чиято цел е да затруднява опитите за бягство. Въпреки това над 5000 души успяват да избягат на Запад. Сред най-известните случаи са масовото бягство по тунел, дълъг 149 м, полет с делтаплан, промушване между прозорците на два съседни апартамента.

Берлинската стена става един от най-известните символи на Студената война.

1962 г. космическият кораб на СССР „Восток 4” е изведен в орбита. Изстрелян е ден след „Восток 3”, като за първи път по едно и също време в орбита са изведени повече от един пилотирани космически кораби. Двете капсули се намират на около 5 км една от друга и установяват радио контакт.

1965 г. в Копривщица се провежда Първият национален събор на народното творчество. От тогава се провежда на всеки 5 години и събира над 15 000 участници, както от България, така и изпълнителни на български фолклор от чужбина.

Първият събор се провежда в местността „Войводенец” и е посветен на един от първите български фолклористи - Любен Каравелов. Целта, с която и днес се организира фестивалът, е да разпространяват и съхраняват народните традиции и обичаи.

Съборът привлича гласовити таланти, танцьори, разказвачи и свирачи. Всеки един от тях (индивидуално или колективно) предлага изпълнение, което отразява характерния фолклорен облик на региона, който представят.

1981 г. IBM представя започва производство на IBM PC. Това е първият персонален компютър на IBM. От неговото название по-късно PC става синоним на всички настолни компютри в света.

IBM PC е разработен в Бока Ратон (Флорида) под ръководството на Дон Естридж. Това е революционен компютър и по отношение на съставните си части, които могат да бъдат закупени и от външни дистрибутори. Първата машина е демонстрирана на 12 август 1981 г., а масовото производство започва шест месеца по-късно.

Още през първият месец на масовото производство търсенето е огромно и се разпродават над 200 000 компютъра, което количество първоначално производителите са прогнозирали за период от три години.

1992 г. САЩ, Канада и Мексико подписват договор за създаването на Северноамериканската организация за свободна търговия (НАФТА). Договорът влиза в сила през 1994 г.

С подписването и ратификацията НАФТА става икономическо обединение на територия с площ от повече от 21 млн. кв.км и с около 400 млн. население.

Предхождащата поява на НАФТА е споразумение за свободна търговия между САЩ и Канада, наречено CUSFTA, което е в сила от 1 януари 1989 г. CUSFTA по същество се превръща в основа за появата на НАФТА. Последната е разширена и подобрена форма на CUSFTA и отразява голяма част от усилията на Мексико да се допусне в известна степен либерализация на търговията и инвестициите, което е договорено между САЩ и Канада преди 1998 г.

През октомври 1989 г. Канада и САЩ сключват споразумение за свободна търговия FTA (Free Trade Agreement). То предвижда премахване на ограниченията на търговията за период от 10 години. Най-важното, което се предвижда в споразумението, е значителното увеличение на търговския обмен. Няколко години по-късно FTA прераства в NAFTA, което включва и Мексико.

2000 г. руската атомна подводница „Курск” претърпява авария, 118 военни моряци загиват.

На 10 август 2000 г. атомният подводен ракетен крайцер „Курск” излиза на учения на Северния флот. Сутринта на 12 август той атакува условно с крилата ракета „Гранит” ескадрила, водена от самолетоносача „Адмирал Кузнецов” и флагмана на флота атомния крайцер „Петър Велики”. Няколко часа по-късно подводницата е трябвало да довърши условния противник с учебни торпеда.

В назначеното време, вместо движение на торпедото, хидроакустичната уредба на крайцера „Петър Велики” изненадващо регистрира силен звук, след което корабът е разтърсен. Командирът на „Петър Велики”, капитан първи ранг Владимир Касатонов не придава значение на доклада за звука. Командващият Северния флот Вячеслав Попов, който също се намира на крайцера, запитва какво е станало. Отговарят му, че „се е включила антената на радиолокационната станция”.

В действителност на крайцера са почувствали последствията от взривовете на „Курск”, който се е намирал на 40 км от „Петър Велики”.

Официалната версия е представена в заключенията от разследването на Генералната прокуратура. Избухнало е учебно торпедо, което се е намирало в торпедния отсек и е било готово за изстрелване. От взрива с мощност 300 кг в тротилов еквивалент е загинал целият личен състав на първи отсек. Капакът на люка на торпедния отсек и опашната част на торпедото са летели със скорост 600-800 м/сек, буквално помитайки всичко по пътя си. 135 секунди по-късно са се взривили и останалите торпеда. След това от ударната вълна и нахлулата морска вода са загинали подводничарите във всички носови отсеци, включително до пети-бис.

Първоначалното наказателно дело е заведено по главата за нарушаване правилата на корабоплаване, което е довело до сблъсък и гибел на подводницата, но още към края на август с.г. става ясно, че най-близкият руски кораб се е намирал на 40 км от „Курск”. Остават още 18 версии, включително и за улучване с торпедо или сблъсък с чуждестранна подводница, уцелване на мина от времето на войната, диверсия и много други, като една от последните беше, че е имало извънредно положение на борда, но никой не я възприема сериозно.

По-рано по време на разследването на аварията на „Курск”, при което корпусът на подводницата беше изваден на брега, стана ясно, че в кърмовите отсеци няколко дни след аварията е имало живи моряци, които е могло да бъдат спасени.

Причина за дългото потулване на истината за „Курск” се крие в това, че руските власти първоначално отказаха предложената западна техническа помощ. В първите дни след аварията Норвегия и Великобритания, които имат много голям опит в дълбоководни технически операции, предложиха спасителни подводници, водолази и оборудване, но руските страхове за разкриване на военни тайни надделяха над надеждата, че някои може да бъде спасен.

Разследването на аварията и вариантите за спасение показаха и други големи пропуски. Спасителният буй, който е бил предвиден се самоосвободи и да маркира мястото на авария така и никога не изплава на повърхността. Разследването установи, че е имало практика тези буюове да се заклинват от екипажите допълнително, за да не се губят случайно при плаване, тъй като след това имало дисциплинарни наказания.