В анализ на агенция „Стратфор”, в който се прави оценка на положението в Близкия Изток, авторът Джордж Фридман започва с исторически обзор на термина „Близък Изток”, който по думите му днес обхваща доминираните от мюсюлмани държави западно от Афганистан и по крайбрежието на Северна Африка. С изключение на Турция и Иран, регионът е преобладаващо арабски и мюсюлмански.
В този регион британците са създали политически единици по модела на европейските държави-нации, пише авторът. Това определя двете разделителни линии в Близкия изток. Първата е между европейския секуларизъм и исляма и е била ускорена от Студената война, когато Съветският съюз активно е действал в региона. Част от региона е била светска, социалистическа и изградена около военните. Друга част, особено съсредоточена в Арабския полуостров, е била ислямска, традиционалистка и роялистка. Втората като цяло е била прозападно настроена, а първата, особено арабските й части, е била просъветска.
Втората разделителна линия е била между създадените държави и реалността в региона. Държавите в Европа като цяло са отговаряли на дефиницията за нации през 20 в. Създадените отевропейците държави в Близкия Изток - не. На ниско ниво там съществуват племената, клановете и етнически групи, които не само съставят измислените държави, но и са били разделени от границите.
На високо ниво има религиозна вярност към исляма и към основните ислямски движения - шиизим и сунизъм, които предявяват транснационална претенция за лоялност. Към това се прибавя панарабското движение, инициирано от бившия египетски президент Гамал Абдел Насър, който смяташе, че арабските държави трябва да се обединят в една-единствена арабска нация, пише Фридман.
Разпадането на Съветския съюз активизира исляма, както защото муджахидините победиха съветските войски в Афганистан, така и защото алтернативата на исляма - светските социалистически държави - изгуби подкрепа и авторитет. Това задвижи два процеса. При единия субнационалните групи в региона започнаха да възприемат съществуващите режими като силни, но нелегитимни. При другия събитията в Афганистан отново изкараха на преден план идеята за панислямско възкръсване.
Имаше три проблема. Първо, радикалите трябваше да поставят панислямизма в исторически контекст. Контекстът бе транснационалният халифат, единична политическа цялост, която би премахнала съществуващите държави и би съгласувала политическата реалност с исляма. Радикалите се върнаха до християнските кръстоносни походи за исторически контекст и САЩ - възприемани като основната християнска сила след кръстоносния си поход в Кувейт за освобождаването му от Ирак на Саддам Хюсеин - станаха мишената.
Второ, панислямистите трябваше да докажат, че САЩ са както уязвими, така и врагове на исляма. Трето, те трябваше да използват субнационалните групи в различни страни, за да изградят коалиции за сваляне на мюсюлмански режими, смятани за корумпирани, както в светските, така и в традиционалистките държави.
Ал Кайда искаше да накара САЩ да започнат кръстоносен поход в ислямския свят. Ал Кайда искаше да постигне това чрез прояви, които демонстрират американската уязвимост и карат САЩ да действат. Ако САЩ не предприемат действия, това би усилило представата за американската слабост, ако пък предприемат, това би демонстрирало, че те са враждебен към исляма кръстоносец.
Действията на САЩ от своя страна биха предизвикали бунтове срещу корумпирани и лицемерни мюсюлмански държави, биха премахнали наложените от европейците граници и подготвили почвата за въстания. Важното е било да се демонстрира слабостта на режимите и съучастничеството им с американците, пише авторът.
С унищожаването на Ал Кайда след атентатите от 11 септември 2001 г. американците създадоха по-голям проблем в три аспекта. Първо, отприщиха субнационалните групи. Второ, където водиха бойни действия, създадоха вакуум, който не можаха да запълнят.
Накрая, като отслабиха правителствата и засилиха субнационалните групи, те на практика дадоха да се разбере, че халифатът е единствената институция, която би могла да управлява ефикасно мюсюлманския свят и да е единствената основа за съпротива срещу САЩ и съюзниците им. С други думи, където Ал Кайда не успя да предизвика въстание срещу корумпираните правителства, САЩ съумяха да унищожат или компрометират редица такива правителства, отваряйки вратата пред транснационалния ислям.
Арабската пролет бе объркана с либерално демократично въстание като 1989 г. в Източна Европа. Повече от всичко друго това бе въстание на панислямско движение, което до голяма степен не успя да свали режима и въвлече този на Сирия в дълга гражданска война. Този конфликт има субнационален компонент - различни разделени помежду си фракции, които дават на произлязлата от Ал Кайда „Ислямска държава” пространство за маневриране. Той осигури и втори импулс на идеята за халифат.
Панислямистите не само се бореха срещу американския кръстоносец, но и се биеха срещу шиитски еретици, служейки на сунитския халифат. Близо 15 години по-късно ИД постигна резултата, към който се стремеше Ал Кайда през 2001 г., а в добавка към Сирия и Ирак с движения, способни да водят продължителни бойни действия в други ислямски страни, пише Джордж Фридман.
Авторът обръща внимание и на четирите големи регионални сили - Иран, Саудитска Арабия, Израел и Турция. За Иран опасността от ИД е, че тя може да върне на власт ефективно правителство в Багдад, което може отново да застраши Иран. Поради това Техеран подкрепя иракските шиити и правителството на сирийския президент Башар Асад, като същевременно се опитва да ограничи властта на Асад.
За Саудитска Арабия, която в миналото се е съюзявала със сунитски радикални сили, ИД е екзистенциална заплаха. Призивът на групировката за транснационално ислямско движение има потенциала да привлече саудитците уахабити. Саудитците, заедно с някои от другите членове на Съвета за сътрудничество в Залива и Йордания, се боят от транснационализма на ИД, но също и от шиитската власт в Ирак и Сирия. Рияд иска да удържи ИД, без да отстъпва терен на шиитите.
За израелците ситуацията е едновременно отлична и ужасяваща. Отлична, защото настрои враговете на Израел един срещу друг. В миналото правителството на Асад е подкрепяло движението Хизбула срещу Израел. ИД е дългосрочна заплаха за Израел. Докато тези две сили се бият, сигурността на Израел е подсилена. Проблемът е, че накрая някой ще спечели в Сирия и тази сила може да е по-опасна от всяка друга преди нея, особено ако идеологията на ИД обхване Палестина. В крайна сметка Асад е по-малко опасен от ИД, което показва колко лош е израелският избор в дългосрочен план, отбелязва Фридман.
Най-трудни за разбиране са турците, или поне турското правителство, което загуби позиции на неотдавнашните парламентарни избори. Те са враждебни към правителството на Асад до степен, че за тях ИД е по-малка заплаха. Това схващане може да се обясни по два начина. Единият е, че очакват ИД в крайна сметка да бъде победена от САЩ и че намеса в Сирия би подложила на напрежение турската политическа система. Другият е, че те за разлика от други в региона може да не са толкова отрицателно настроени към победа на ИД.
Въпреки опроверженията на турското правителство, има упорити слухове за подкрепа на поне някои фракции в състава на ИД. Това е неразбираемо, освен ако турците не смятат, че в крайна сметка ще могат да контролират ИД и това ще прокара път към турска доминация в региона - или смятат, че пряка конфронтация бе довела до ответни акции на ИД в самата Турция.
Секуларизмът в мюсюлманския свят изглежда във финално отстъпление. Двете равнища на борба в този свят са: на върха - сунити срещу шиити, а в основата - сложни и взаимодействащи си фракции. Западният свят прие доминацията над региона от Османската империя и я упражнява близо век. Сега водещата западна сила не е в състояние да омиротвори ислямския свят. Омиротворяването на един милиард души не е по силите на никого.
„Ислямска държава” е взела идеологията на Ал Кайда и се опитва да я институционализира. Околните държави имат ограничени варианти за действие и ограничено желание да си сътрудничат. Водещите сили нямат ресурсите хем да победят ИД, хем да контролират въстанията, които ще последват от това.Други страни като Русия са разтревожени от разпространение на ИД сред собствените им мюсюлмански неселения.
Любопитно е да отбележим, че разпадането на Съветския съюз даде тласък на събитията, които наблюдаваме сега. Любопитно е също да отбележим, че явно поражението на Ал Кайда отвори вратата за логичния й наследник, „Ислямска държава”. Така че въпросът е дали четирите регионални сили могат и искат да контролират ИД, а в центъра на този въпрос е загадката какво е намислила Турция, особено след като властта на президента Реджеп Тайип Ердоган изглежда отслабва, заключава Джордж Фридман в анализа на агенция „Стратфор”, озаглавен „Нетна оценка на Близкия Изток”.
Източник: БТА
