Кой спечели войната във Виетнам?
Кой спечели войната във Виетнам? / снимка: БГНЕС

Отговор на този въпрос търси специалният пратеник на Дарик радио в Ханой Кирил Вълчев, който отразява посещението във виетнамската столица на министъра на труда и социалната политика Емилия Масларова.

Докато самолетът Боинг 777–200 с над 500 души на борда – един от десетте от вътрешните полети от Ханой всеки ден – се спуска над окъпания в светлини Хо Ши Мин, човек се пита наистина ли Северен и Южен Виетнам са една държава. Някогашният Сайгон, прекръстен на името на основателя на виетнамската комунистическа партия и пръв президент на социалистическия Северен Виетнам, няма нищо общо със столицата Ханой.

Сайгон е модерен, красив, чист, подреден град, а Ханой е пълната му противоположност.

В столицата движението по улиците е навъобразим хаос, в който хиляди мотористи се надпреварват без никакви правила с малкото леки автомобили и автобуси, докато в най-големия град на юг същите тези мотористи карат само в дясно, оставяйки лявата лента за колите и при това преминавайки кръстовищата само на зелен светофар, чийто червен цвят не означава нищо в Ханой.

Архитектурата в града на брега на река Сайгон е съхранила блясъка на наследството, оставено от управлявалите почти век Индокитай французи. Централният булевард е копие на парижкия „Шан-з-Елизе”, като в началото блести кметството, построено в стил „тропически барок” за нуждите на някогашния френски губернатор. В Ханой също има сгради, останали от французите – като операта, двореца и вилата, в която е настанен историческият музей – но те са потънали в грозната околна среда, за която съществен принос има и строителството в съветски стил след победата на социализма.

Сайгон – дори наречен Хо Ши Мин – е символ на триумфа на виетнамския Юг над виетнамския Север. Десетте години след 1975, последвали обединението след победата на виетгоните – комунисти от Ханой над виетмините – демократи от Сайгон, през които Югът е управляван строго по комунистически начин, явно не са успели да съсипят града. След това курсът на „Обновлението” („Дой Мъй”), поет от комунистите, всъщност е свидетелство, че ценностите на победените във войната са победили в живота. Свободната пазарна инициатива, частната собственост, конкуренцията са взели връх над идеите, заради които са се борили комунистите. Формално липсват само политическите свободи на демократичен избор на властимащите и свобода на изразяването в доминираната от единствената партия на комунистите държава, но в някогашния Сайгон дори новото име Хо Ши Мин се произнася с леко намигане и неминуемо уточнение за кой всъщност град става въпрос.

Ханой също изглежда, че бавно преминава в ръцете на победените южняци. Още след летището пътят – наистина много по-лош от този в Сайгон – се провира сред рекламите и табелите на складовете и фабриките на западните големи фирми. Градът гъмжи от западни туристи, които се разплащат с щатски долари вместо във виетнамски донги, което би трябвало да засяга националната чест на народ, който е воювал почти две десетилетия срещу американците. Впрочем, самите американци се разхождат из затвора – музей „Ха Ло”, където са били затваряни щатските военнопленници, а във фотоизложбата може да се види снимка за посещението там на кандидата за президент на САЩ от републиканците Джон Маккейн, който е бил в Ханой, както са идвали и американските президенти Бил Клинтън и Джордж Буш след настъпването на новото хилядолетие. Основни посетители са американци и в музея в Хо Ши Мин – Сайгон, наречен някога „музей на американските военнопрестъпления”, а сега с новото по-дипломатично име „музей на престъпленията през войната”.

На този фон, неминуемо човек се пита:

Кой всъщност е спечелил виетнамската война?

Дали това са номинално управляващите комунисти, чийто бастион Ханой е нагледен пример за провала им, или загубилите демократи, чийто град Сайгон продължава да процъфтява въпреки комунистите или по-скоро заради отказа им всякакъв марксизъм – ленинизъм, заради който са войювали всъщност до преди 33 години?

Провалът на комунистическата идея във Виетнам е очевиден, а замяната й с демократичните ценности в икономиката, но не и в областта на политиката и човешките права, е показателна. Комунистите продължават да управляват страната, която са спечелили с огромни жертви, без да могат да постигнат уж главната цел на управлението им – добър живот за всеки гражданин. Напротив, мизерията е навсякъде – наистина повече в Ханой, отколкото в Хо Ши Мин.

Когато виждаш, че – въпреки загубата – Сайгон си остава по-доброто място за живеене от града на победителите Ханой – няма как да не си зададеш въпроса дали са си стрували жертвите и мъките на виетнамците от Севера, които намират най-яркия си символ в тунелите Ку Чи на около седемдесет километра от днешния Хо Ши Мин. Това са близо 250 километра тунели на около 6 метра дълбочина с диаметър обичайно около 80 сантиметра, които виетгоните са прокопали под земята, за да се крият от бомбите на самолетите и вертолетите и танковете и автоматите на американците. Под всяко легло във вкопаните къщи, на които стърчат над земята само сламените покриви, до черните дъски на училищата и операционните маси в болниците има входове за тези тунели, където виетнамците са изчезвали за секунди, придвижвайки се в гръб на нападатели и подавайки се изненадващо от някоя от хилядите маскирани дупки, откъдето откривали стрелба по врага. Този живот продължил почти 20 години, без да се броят годините на съпротивата преди това срещу французите и японците, откогато датират първите образци на този оригинален метод за воюване. Накрая тази тактика се оказала достатъчно успешна, за да бъде принуден тогавашният американски президент Ричард Никсън да изтегли щатските войници от виетнамска територия и да остави войната на самите виетнамци, като я – по думите му – „виетнамириза”. Две години по-късно криещите се по дупките привърженици на Севера с помощта на Съветския съюз побеждават Юга и влизат триумфално в Сайгон, прекръщавайки го на идола си Хо Ши Мин, чиято мумия тогава вече лежи в мавзолея в Ханой.

Само десет години по-късно виетнамските комунисти разбират, че ги чака нерадостната съдба на съветските им другари, ако не се откажат от базовите си идеи за социалистическа икономика. И без повече битки Сайгон си връща победата. За съжаление, все още само в икономиката, защото в другите сфери на живота като политическата и медийната Виетнам все още остава затворена и недемократична държава. Тази симбиоза, обаче, не ражда нищо добро за обикновените виетнамци, мнозина от които продължават да живеят като по времената на съпротивата, защото жилищата им напомнят на колибите в тунелите Ку Чи.

Затова и стотици хиляди се опитват да напускат страната си, за да отидат да работят в държави, които уж се води, че са победили – Франция, Америка, Япония и техните съюзници. Искат да идват и в България, която е била на страната на виетнамските комунисти преди вече половин век, но сама е била принудена да се откаже от социализма, който я е свързвал с тях.

Така се оказва, че спечелените войни съвсем не винаги означават победа в живота. А загубите често могат да улесняват достигането до краен успех.

Доказва го окъпаният в светлини проспериращ Хо Ши Мин – Сайгон в сърцето на „загубилия” Южен Виетнам, който посреща приветливо американски или френски туристи, уморени от сивотата и хаоса на Ханой – столицата на „победителите” от Севера.