"Че тя София Лорен вече е на 80, аз съм по-млада още," разсмива Райна Кабаиванска дни преди рождения си ден, когато се срещаме. По италианската телевизия тече някакъв документален филм, свързан с юбилея на Лорен и Кабаиванска е започнала деня си с него. Към девет и половина вече е време за нашата среща.
Първоначално уговорените 15 минути неусетно преминават в час и половина. Разбира се, че си тръгвам с нежелание, мога да остана до вечерта, приказките ни нямат край. Навън е мрак - размятат се тефтерчета, председателски места в комисии, първични властови страсти. Решавам да се разходя пеша, слънчеви лъчи дават заявка за хубав софийски ден, но той няма как да бъде толкова хубав, колкото утринта в компанията на Райна Кабаиванска. Ако можеше поне веднъж седмично да има такива 90 минути, животът щеше да бъде - как се казва - просто прекрасен.
Константин Вълков: Дразни ли ви лошото пеене?
Райна Кабаиванска: На мен рядко ми се случва да слушам лошо пеене. Ако става дума за учениците ми, аз имам страшен нюх, страшен инстинкт към таланта. Винаги ги избирам така, че да има нещо. Не само глас. Според мен гласът не е най-важното. Трябва да имат някакво огънче вътре. Да имат талант. Да имат инстинкта на певеца. Вече виждам от големия си опит, колко години правя това - 15 или повече - аз се занимавам с тези млади хора. И ми е ясно, че не само гласът прави певеца. Интелектът е много важен. Естествено и тази природна основа - това, което наричаме талант.
И огънчето.
И огънчето, святото огънче. Обаче това пък огънче е много рядко. Това е огънчето, което после се запазва на сцената.
Вие запалвате ли го?
То си съществува. Това огънче не мога да запаля. Аз мога да запаля нещо в техниката, в изпълнението. Но това, което си носи човекът, това, което се казва магия, харизма, това метафизично нещо, което свързва артиста с публиката. И да ви кажа право, когато сега ме срещат хора на улицата или на срещи, или на концерти в операта, единствената ми фраза, която ми казват, е "благодаря ви за емоциите". Значи те не си спомнят гласа, какво или защо, но си спомнят, че съм им дала емоция. Знаете ли, че това е много хубаво? И много трогателно.
Беше време, когато тези силни постижения в културата имаха влияние върху хората. Днес само лошото пеене - образно казано - има влияние. Какво се случи в България?
Да, лошото пеене. Но конкретно за самото лошо пеене, аз не искам да давам примери, но такова чувам повече в театрите. Защо обаче има лошо пеене по принцип? Това е парадоксално. Защото тези, които оценяват, тези т.нар. артистични директори и импресарски агенции, те нищо не разбират. Но публиката все още разбира. И преди всичко дава оценки. И за мен е много хубаво това, че артистите се явяват сами на края на операта. И си получават една много заслужена оценка с ръкоплясканията. Поне в Италия става така. Аз - уви - не живея дълго в България, не мога да следя това, което става в моята страна. Но ми е много ясно защо се получава така. Но трябва и да кажа, че ако ти имаш таланта, ти вървиш напред. В едни или в други условия, по-рано или по-късно. Аз съм се борила за много мои ученици, които са сега - как да кажа - номер едно. Номер едно на сопраните, номер едно на мецосопраните и т.н. За да пробият, съм ги водила навсякъде, да пеят гратис. И съм виждала музикалните, артистичните директори на театрите, как просто не ги слушат, как не им е интересно. Защото нищо не разбират. И когато после стане някаква бомба - А! - тогава тръгва по пазара, тогава става най-страшното. Защото те влизат в този магически кръг на пазара. Сега например моята Мария Агреста, ако ви кажа, че пее всяка вечер, няма да е прекалено. Тя върви от Хамбург в Барселона, от Барселона в Китай, от Китай в Скалата, всяка вечер тя има изява. Защото вече е име. Равновесие няма. И да ви кажа сега - операта не е никак важна в наше време. Преди време беше много важна и ние певците бяхме на голяма почит. Сега на почит са футболисти, телевизионни водещи, друг свят е. Но трябва да живеем в този свят.
Добрият вкус не се ли възпитава? Човек едва ли се ражда с добър вкус, той се възпитава.
Според мен се раждаш с добър вкус, защо не?
Не знам. Важно е семейството, средата.
Имате право, семейството е много важно. В моя случай аз тръгнах за Италия през 1958 година, когато беше нещо като грях да искаш да отидеш в капиталистическа страна. Как стана - не ми е ясно. Но аз вече знаех, че има Леонардо да Винчи в Милано, за да отида да видя "Тайната вечеря". Защо съм знаела? Не си спомням.
Но ето - знаели сте. И сте проявили любопитството да отидете. За това говоря.
Знаех. И съм имала любопитството, да. Нещо е ставало в моето семейство значи. Моят баща беше почти някакъв гениален човек, който беше вулкан от идеи, от интереси. Майка ми пък се занимаваше с положителна наука, с физика. Така че нещо е станало, да.
Какво качество трябва да имат днес талантливите хора, за да успеят в България?
В България не зная. Защо аз съм в България вече 15 години за тези майсторски гласове? Виждам, че нивото е много ниско. Виждам, че тези млади хора не знаят какво значи, сега ще кажа една много лоша дума, не знаят какво значи "международен пазар", не знаят какво е "пазар". Уви, употребявам тази дума. Защото без пазар в нашите години не се живее. Това е закон. На тези млади хора не им е ясно, че те трябва да са страшно подготвени. Че музиката трябва да е перфектна. Че те ще имат някакъв шанс само ако са перфектни в музикално отношение. Защо? В последните години това, което се нарича музикално търсене, много напредна. Наистина вече не могат да се правят безвкусни неща. Сега диригентите са много насочени към рационалност в музиката. По мое време стигаше талантът и един хубав глас. Диригентите някак си, както и театрите, се опираха на големите певци. Днес положението е преобърнато. Днес диригентите избират певеца, а в по-лошите случаи го избират режисьорите. Така че аз се смях с една моя ученичка, която пее във Франкфурт. Тя е корейка с разкошен глас и пее много хубаво. Но е корейка. Не е хубавица по нашия вкус. И тя ми казва - вижте, на мен ми дават роли на втора примадона, никога на примадоната. Защото примадоните трябва винаги да са в комбинезон, да могат да се показват в комбинезон. Какво значи това? Да са тънки, красиви, стройни, с всички форми на място. А тя горката, която е корейка, не може да се покаже по комбинезон.
Мерките винаги са били важни, така да се каже.
Мерките и са различни. Аз например имам едно тенорче, много добро, но и дебеличко. И му казах, че трябва да поотслабне, иначе няма как да пее. Вече успя да смъкне 5 килограма, ама може би трябва 25 да смъкне. Така че - и ние трябва да се пригодяваме към тези страшни изисквания на международния пазар.
Какво четете в Италия? Вестници, списания...
Аз не чета музикални списания. Чета всекидневната преса, защото съм много любопитна към това, което става в света. Вълнувам се от това, което става, и не си обяснявам много страшни неща, този фанатизъм през 2014 година, този средновековен фанатизъм. Защо тези фанатизми - религиозни, национални, шовинистични? Аз смятах, че човечеството трябва да помъдрее, пък то се връща назад.
На родна почва бързооборотната и некачествена журналистика продължава да се развива. Вашето обяснение?
Това е така, защото живеем в една неузряла демокрация. Много млада. От колко години? Максимум 25. Не може да се сравнява със Запада. Как да сравниш с традициите в Англия, в Съединените щати? Вековна традиция на демокрация. Това са и плодовете на тази незряла демокрация. Хвърляме се върху повърхностните явления.
Само времето ли ще ни спаси?
Сигурно трябва време. Аз бих дала и един акцент върху училището. Тези деца, които - да ви кажа право - децата не говорят добре. Явяват се на изпит пред мен, аз им задавам въпроси и започва едно безкрайно "ъъъъъ, амиии, хмммм, амиии". Една фраза е трудно да се изкопчи от това дете.
Не се ли говореше, че българинът на гладен стомах ще остане, ала собствен дом ще има и децата си ще изучи. Какво му се случи на това пусто образование?
Може би липсват и добрите учители. Знаете ли, че сега като казвам учители, пред очите ми изпъкна моят учител от първо отделение. В училище "Васил ....", не си спомням имената, там на Оборище училището...
"Васил Априлов".
И пред очите ми изпъква моят учител. Това беше учител, който още си спомням. Това беше учител, който ти поднасяше всичко с едно чувство, с една емоция. Ами това беше учител, който ни беше говорил за цунами. Тогава. Преди 74 години. И когато стана цунамите преди 3-4 години аз си спомних за този учител, който ни беше обяснил какво е цунами. Защо си го спомням този човек? Той беше като светило пред нас. Ние го обожавахме. И все още, сега като се срещна със съученичките, ами те говорят толкова хубаво за него.
Цунами днес заличава всичко. Ето - избори, очаквания за промяна, ама трябва ли да се гласува вече, като после едно цунами заличава всичко хубаво?
Трябва да се гласува, да ви кажа, това е дълг. В Италия, знаете ли, аз съм голяма привърженица на един стар журналист Индро Монтанели, който почина преди години. И той казваше: "Аз си запушвам носа и отивам да гласувам." Така че трябва да се вземе една страна, с отвращение или с удоволствие - това е друг въпрос, но поне страна да се вземе.
Какво става обаче, когато осъзнаеш, че политиците, които си избрал, не се решение на проблема, а са самият проблем?
Спокойно, в Италия е още по-страшно.
И тогава какво е решението?
(смее се) Не ме питайте за такива философски проблеми, че аз съм просто едно сопрано, горкото. Какви политици, че в Италия има много движения тип народностни. Това не са националистически, а са от хората, които работят. На тях до гуша им е дошло само да работят и да плащат, защото виждат как голяма част от хората не работят. В Италия има този невероятен мечтан комунизъм, в който всички взимат, но повече от половината не работят. Това е някакъв небесен комунистически идеал. И хората, които работят, започват да казват хайде стига толкоз. И така се появяват народностните движения.
Това че толкова хора днес пътуват, толкова българи пътуват, особено младите, има ли шанс, че ще привнесат това, което виждат навън, в манталитета на милата ни родина?
Аз много се надявам в младите, защото виждам чудесни млади хора. Масата - не. Масата, която е свързана с - как да кажа - с кръчмите, с пиенето, с бирата, масата е ужасна. Но има много талантливи млади хора. И много амбициозни, съсредоточени. Но тук, в нашия български случай, има друга опасност. Да си намерят живота навън. И повече да не ги видим тук. Защото тук може би условията не са това, което намират навън.
Да си поговорим за лидерството, за примерите за подражание. Ето, 25 години след падането на комунизма, те са тъй малко. От кого да вземат пример младите? Вие сте лидер, пример за вашите млади ученици.
Да ви кажа - аз съм лидер за тях, защото много ги обичам. Това е причината. Аз ги обичам и им давам всичко това, което зная. И всичко това, което може да им помогне. Вдълбавам се в света, мисля, ставам им ръководител в живота.
Давате им съвети и за нещата от живота, както се казва?
Ами да, аз се намесвам и в личния им живот. И всичко зная за тях. И ги питам много свободно, винаги с шега, но защото смятам, че това не е професия само на глас, но и на етика, на възпитание. Аз ги възпитавам малко и в духа на дисциплината, доста строга съм, имам изисквания. Веднъж даже една моя ученичка, номер едно стана на мецосопраните, Симеони се казва, тя е много забавна и будна. Аз я питам защо моята дъщеря не се доверява на мен, както тя се доверява. И Симеони ми казва: "Ами защото сте й майка, аз също не споделям с майка си". Та така, аз ги обичам. Лидерът трябва да има обаяние, да бъде обичан, пак стигаме до харизматичното.
Опасявам се, че така ще стигнем и до Бойко Борисов, традиционният пример за българската харизма в политиката.
В Италия това е Ренци, този млад човек, който започна да говори много хубаво. Ще направи ли това, което говори - това е друг въпрос. Той има тази емоционална връзка. Сигурно и Бойко има тази емоционална връзка с хората.
Българинът обича ли успелите хора? Възхищава ли им се или им завижда?
(смее се) Смятам, че никой не обича чак толкова успелите хора. Да ви кажа, аз живея по случайност в един малък град в Италия, Модена, защото се омъжих за мъж, който беше от Модена. И както е в брака - жената следва мъжа си. Аз отидох и си живея много спокойно в Модена. Понякога обвинявам моя мъж, че не се е родил примерно в Париж или в Лондон. Защото можеше и там да се роди. Но виждам например Лучано Павароти, който се беше родил в Модена и направи много неща за своя град, той беше просто в името на Модена. Водеше всички концерти там и т.н. Гражданите на Модена не го обичаха. Те разбраха кой беше Лучано Павароти, когато почина. Защо? Защото на големия площад в Модена се появиха 300 международни телевизии. И местните се облещиха. Тогава чак им стана ясно какво беше Лучано Павароти. Смятам, че успешните хора не ги обичат много.
Кой оформя духовната среда в България? Богатите? Интелигентните?
Вижте, ако става дума за богати хора с богат интелект, това е нещо друго. А не богати на пари. Но все пак, според мен, пагубното напоследък е да се внася омраза към богатия. Богатият да бъде винаги враг. Хайде, през времето на комунизма това беше логичното, защото имаше класова борба. Но остана това ужасно чувство, че богатият е лош, че той краде. Ей така, това стана закон, изобщо да се мрази богатият.
Не сте загубили любопитството си към живота. Каква е рецептата?
Аз се събуждам и тръгвам по задачи. Имам си едно-две-три, всеки ден, това ме спасява. Всеки ден трябва да правя нещо.
А почивка?
Почивка всъщност нямам. Но това лято ходих на почивка с моя мъж, който е вече доста труден, защото е на 85 години. С нас беше и внучето, което е детенце и е доста трудно. Така че бях с две деца на почивка и това не може да бъде истинска почивка.
Водите ли си дневник?
Уви, никога не съм водила и сега - да ви кажа право - съжалявам. Защото сега на стари години ми идват някакви спомени от миналото. И си давам сметка, че съм била в центъра на световни събития. Защото отидох на Запад може би в едни години, когато всички пътища и събития се кръстосваха, на една генерация, която си отиваше, на млада генерация, която идваше. Виждала съм много неща. Аз нямам култа към себе си, нямам архиви, нямам критики. Всичко хвърлям зад гърба и гледам напред. Може би трябваше да пиша поне по два реда дневно, защото ми се явяват невероятни неща в паметта.
Спомен, който ви хрумва сега?
Знаете ли, ето например това - бях в Америка на един тържествен обяд с т.нар. гилд на Метрополитен опера, дойде един от камериерите, наведе се към президента и му каза нещо на ухото. Президентът скочи и каза, че в този момент са убили Джон Кенеди. Ето ви още един спомен - отидох в Хюстън на откриването на един невероятен театър. Не ме питайте коя година, нямам памет за това. И там бяха двама президента на Щатите - този, който си отиваше, и този, който беше тъкмо беше избран. Не ме питайте за имена. Но си спомням, че пях в "Дон Карлос" с Корели, с Мерилин Хорн, маестро Шолти, въобще най-големите имена, спомням си, че "Дон Карлос" продължи осем часа, защото между трето и четвърто действие имахме голяма вечеря с двамата американски президенти. Но нямам и снимки, защото съм нямала интерес към моето присъствие с еди-кой-си президент.
Какво си спомняте от последните дни в България през 1958 година?
1958 година, да, спомням си, че бях солистка в Софийската опера и ми беше много хубаво, да ви кажа право. Преди това бях солистка в Трудовия ансамбъл. Бяхме млади с двеста млади момчета, които ми тътреха куфарите по камионите из България. Моята младост беше много хубава, много забавна. Но моята младост беше съпроводена с една страшно събитие - смъртта на моят баща, който малко мистериозно си отиде, но не искам за това да говоря. Но когато ми дадоха тази прословута за Съветския съюз и аз реших, че трябва да отида в Италия. Имаше ходатайство от генерал Винаров, вие сте млад, не си ги спомняте, той беше приятел на моя баща. Отивам при Вълко Червенков.
Къде ви приема?
В министерството, много късно вечерта, аз чаках няколко часа, той беше почти заспал на бюрото. Аз влизам и наивно му казвам: "Аз имам стипендия за Съветския съюз, но искам да отида в Италия". Той скочи: "Защо в Италия?". Казах му, че там се пее добре и там ще науча повече. Тогава тези деспоти големи имаха едни жестове на власт, махна и каза: "Заминаваш."
Какво казва днешната Райна Кабаиванска на онова момиче Райна Кабаиванска? Съвет?
Да прави това, което е правило.
Не съжалявате за нищо.
Никакви съжаления. Не се връщам към миналото. Всичко хвърлям зад гърба си. И хубавото, и лошото. И си вървя по моя път.
