Една жена с психични отклонения отне живота на децата си. Трима мъже бяха нападнати с нож от 22-годишно момиче с параноидна шизофрения, а друг мъж първо беше заснет да се хвърля пред коли по столичен булевард, а по-късно се самоуби, скачайки от 5-тия етаж. Не е бил настанен в психиатрия, защото не е имало място за него. Какво не е наред с психиатричната помощ в България, за да се случва всичко това - в “Между редовете” Виктория Бояджиева разговаря с психиатъра д-р Владимир Сотиров.
- Д-р Сотиров, По скалата от 1 до 6, как оценявате държавната грижа към психично болните?
- Минус 3. Ние разболяваме. Нашата система така функционира, че не произвежда здраве, а болест. И смърт, както виждаме.
- Kакви бяха първите Ви мисли, когато разбрахте за случай във Вакарел, при който майка отне живота на двете си деца?
-Много се разтревожих от това, че много бързо и лесно с тази новина ще се злоупотреби. Прибързани заключения, присъди, заклеймявания. Ще започне да се спекулира с нея и всеки да проектира върху и през новината свои нагласи, свързани с психичното страдание, с психичната болест. Тук става въпрос за убийство по психотични мотиви. Така нареченото разширено меланхолно самоубийство. Един човек, който има много труден живот. И този опит го кара да вярва, че принципно светът е такъв. Ужасно място за живот. Позволявайки на децата му да растат, да се развиват в този свят, той всъщност ги обрича на нещастие. Ако той оставя децата да живеят без него, той се превръща в един жесток родител. Единственият начин, по който може да ги спаси, е като ги умъртви. И всъщност той извършва убийство от състрадание, от милост. И те взимат в смъртта със себе си и най-близките си, любимите си. Истинският ад за нея ще започне тогава, когато тя дойде на себе си и осъзнае какво е направила.
- Каква трябва да бъде последващата грижа за бащата?
- Той има нужда вероятно сега да се разпадне. И някой трябва да позволи това да се случи, като осигури едно пространство, в което това разпадане да бъде безопасно за него. Защото в разпада си понякога хората предприемат поведения, които са разрушителни. И всеки път, когато той се усети на ръба на това да направи нещо, например да посегне на живота си или да взриви някоя институция, която не си е свършила работата според него, или да отмъсти за това, че жена му не е получила грижа и лечение. Някой трябва да може да му помогне да се удържи, за да не станат жертвите повече.
- Междувременно стана ясно, че 22-годишна жена намушка с нож трима мъже в София, край Южния парк. Тя лежала в психиатрия преди това. Майка е се е грижила за нея и последно не си е пила лекарствата. Кой по веригата е направил грешка, за да се стигне до това?
- Българската държава, както вече казахме, тя не се грижи, не просто добре не се грижи, изобщо не се грижи за хората, които са с тежка психична болест, след като те бъдат изписани от лечебното заведение. Не бива да оставяме първо пациента сам с болестта, но не бива и да оставяме семейството само с болестта. Това, което държавата е могла да направи, е да осигури над тези семейства психично-здравен професионалист, който посещава семейството пациента и неговите близки в дома. С него те са длъжни да се срещат, особено ако боледуват по опасен начин. И ако има такъв човек, той ще прави оценка на риска всяка седмица, има инструменти.
- Това понастоящем са близките.
- Е да, но близките не са обучени. Те не са професионалисти, имат някакви интуиции и усет. Но пак казвам, трябва държавата да застане с отговорността за това да управлява риска, свързана с болестта на конкретния човек.
- Те винаги отказват да си пият лекарства, винаги е голямо предизвикателство за близките. Каква заплаха виждат в тези лекарства?
- Антипсихотиците са тежки лекарства, които имат множество странични ефекти. Те са изключително тежки, особено ако дозите не са добре прецизирани. Дават се по-големи дози, отколкото е необходимо, за да могат да се презастраховат, че симптомите на заболяването ще бъдат потиснати. Това е още един начин, по който ние злоупотребяваме с пациентите, като ги разболяваме през лечението. Отделенията на психичните клиники са пълни с хора, които са с леки психични разстройства. И за това, когато линейката закара човек с психоза, отиват в "Александровска болница", отиват в четвърти километър болницата и им казват нямаме места.
- Какво ни показват тези двата случая? Каква обратна връзка ни дават като общество?
- Че държавата, като основен агент, който трябва да осигури, грижа за хора с тежка психична болест, не си е свършила работата.
- Какво могат да направят близките на такъв човек и кога трябва да се намесят?
- Когато забележат значима промяна, която не може да бъде обяснена по начин, който да носи смисъл. Първо трябва да се опитат да проблематизират със своя родственник, какво се случва. „Забелязваме промяна в теб. Забелязваме значима промяна в теб”. Не да стъпват на пръсти.
- Каква е следващата стъпка?
- Да го мотивират да се консултира със специалист.
- Имат ли полезен ход, ако човекът отказва да се консултира?
- Ако отказва да се консултира, да подадат сигнал до прокуратурата, той да бъде прегледан принудително от лекар. Съдът преценява на базата на заключението на експертите психиатри дали става въпрос за психична болест, която ако не се лекува, ще доведе до сериозен риск. И тогава може да бъде настанен на задължително лечение, амбулаторно или стационарно.
- Това звучи като тежка процедура, която може би някои хора не биха предприели за близките си.
- Знаете ли защо не биха предприели? Защото знаят къде ще отиде, в какви условия ще бъде лекуван. По дефиниция настаняването в психиатрична болница в България е травматично само по себе си. То наранява, то разболява. Понякога на хората им е много по-трудно да се възстановят не от това, което са преживели поради болестта, а от това, което са преживели по време на лечението в болница.
- Какво преживяват там?
- Унижение, психологическо насилие.
- Вие сте работил в държавна болница?
- Точно така, 6 години, да.
- На какво станахте свидетел?
- На какво ли не... Тормоз. Най-вече уронване на преживяването за човешко достойнство. Като отиваме и им говорим отвисоко, в буквалния смисъл на думата, стоейки изправени до леглото, на които те лежат. Не сядаме така, както с вас сме седнали. Освен това, злоупотребяваме с пациентите, като говорим или ги караме, настояваме те да разкриват свои интимни, съкровени, болезнени преживявания и срамоти, така да се каже, пред други болни във стаята. Питаме ги за това, дали смятат да се самоубият. Когато поставиш един човек в условия, които са не човешки, ти по този начин не признаваш неговата човешка природа.
- Какво се има предвид под не човешки условия?
- Ами, например, първо да си в стая с 10 човека, да нямаш дюшек дори и чаршафи на леглото си, да имаш само пружина или дървени дъски без матрак, защото той е напикан или разкъсан. Изяден от дървеници. Аз съм виждал, например, в дома в Подгумер, как ги подрежат голи, като пред газовите камери в концентрационен лагер. Санитарката подкарва, така да се каже, стадото от неясно какви създания, очевидно не човеци. Ето това е унизително отношение. И това, между другото, не е изключение. В много болници няма достатъчно добри условия дори да се къпят. Няма топла вода. А всеки човек, дори и психотичен, дори и в психозата си, има усещане дълбоко, вкоренено, дори вродено усещане за своя лично достойнство.
- Какво се случва в главата на човек с такова психично разстройство? Как вижда света?
- Хората основно, които имат психози, преживяват света като едно място, което е силно застрашаващо. Те се опитват да се предпазят, да се защитят от опасностите, които си въобразяват, че ги грозят. Един психотичен пациент може да не убива децата си, а дявола, който се е вселил в тях. В неговото съзнание, той не извършва убийство на децата, а на дявола и спасява света. Например, той може да има усещане, че тази камера, всъщност, която сега снима, не е камера, която снима, а е апарат за облъчване с рентгенови лъчи. И естественият порив, който един такъв човек има, е или да разруши тази камера, или просто да избяга.
- Колко често Вие работите с пациенти с такива разстройства?
- Имах преди няколко години една пациентка, която имаше голям проблем с невъзможността да забременее и да се реализира като майка. Изпитваше непоносима омраза, не просто завист, ненавист по отношение на всички други жени, които тя виждаше около себе си, в градинките. Тя имаше фантазии, как отива и убива децата на тези майки. Тя казваше, искам да отида да изкормя тези деца, за да видят тези майки, какво е да нямаш деца. Хоспитализацията в такива случаи е много трудна, защото аз не мога да подам сигнал за 112, тя не е извършила престъпление. Тази жена, слава Богу, тогава убедих да провежда активно лечение. Под надзора на нейната майка. Тя имаше човек, който да партнира в това.
- Всеки човек ли е възможно да развие тежко психично разстройство?
- Абсолютно всеки човек.
- Има ли хора, които никога не са страдали от депресия?
- Не. Няма такива хора. Според мен има такива хора, които не са успели да прикачат това понятие, този етикет към състоянието, което ги е споходило в някакъв момент от живота си.
- Табу ли е в България ходенето на психолог?
-Табу е, защото още от детска възраст децата се учат да се подиграват на различието, дори ако ще е на страданието с понятие като да третираме лудите като хора, с които не трябва да имаме нищо общо. Да ги изтикаме, ако може отвъд там зад ръба да изпаднат някъде и да не са тук в нашия клас, в нашия работен трудов колектив, да ги няма. Е, че къде е другаде да бъдат, ако не са сред нас? Въпросът е, че когато те са сред нас, да е сигурно, че те са получили цялата подкрепа, още в Конституцията е заявено, че хората с психични разстройства се ползват с специалната закрила на държавата. Къде е тази особена закрила на държавата? В Конституцията ни има добри формулировки, които са напълно кухи фрази. Един основен документ пълен с празни думи.
Затова българската държава е длъжник на тези пациенти, защото ако тя осигури, е ли дружелюбни, не само добре обзаведени и оборудвани, без дървеници, разбира се, и въжки, структури, тогава вероятно няма да е толкова страшно за близките да предприемат тази процедура, защото те знаят, че той ще отиде в добри ръце, на добро място. Тогава ние можем да бъдем спокойни за тези хора, и за себе си.
Целия разговор гледайте във видеото.
Всеки момент е важен! Последвайте ни в Google News Showcase и Instagram, за да сте в крак с темите на деня
