Книгата на Петър Стоянович "Известният непознат. Иван Стоянович - Аджелето 1862-1947" ще бъде представена във Варна на 23 октомври, вторник, от 18.00 часа, в Арт салона на радио Варна. Авторът ще разкаже пред варненци за познатото и непознатото в живота на прадядо му Иван Стоянович - Аджелето - един от най-известните строители на съвременна България.
Монографията е разказ за човека, който израснал в един дом и се учил при Петко Славейков, с когото петнайсетгодишен избягал от запалената от башибозука Стара Загора. На 19 бил изгонен от Княжеството от руснаците и консерваторите - превратаджии и станал редактор на либералния темел "Независимост" – вестника на Славейков и Каравелов в Пловдив.
На 23 години, заедно със Захари Стоянов, направил Съединението и пръв го съобщил по телеграфа. На 25 бил обявен за противник на Стамболовия режим, защото не приел от политически съображения да се прощават предателството и помиярството. Няколко години бил интерниран, активен журналист, после бил сред ръководителите на Съединената опозиция срещу режима. После бил извикан от княз Александър да ръководи военните съобщения в Главната квартира в Сливница. 32-годишен за втори път оглавил българските съобщения, на който пост остава несменяем титуляр 26 години. Българските пощи, телеграфи, телефони, радиотелеграф практически са негово дело.
На 48 години Малинов го упълномощава като правителствен пратеник при Великия везир да сондира първите резултати от обявената Независимост. 50-годишен е назначен за ръководител на цивилната и военната поща, телеграфа и телефона към Щаба на Действащата армия и като такъв участва в три войни.
На 55 години царят го назначава за пълномощен министър в Австро-Унгария, но в Будапеща, с което произвежда дипломатически скандал, изравнявайки по значение двете столици на империята.
55-годишен е несменяем член на делегацията за преговорите и подписването на мира в Брест-Литовск. Седи на една маса с Чернин, Троцки и Кюлман.
На 56 години основава първата нашенска църква и първото българско училище в Будапеща. Освещава ги бъдещият митрополит Борис Неврокопски.
На 5 октомври е последният българин, изпратил цар Фердинанд в изгнание.
На 57 е емигрант в Германия, Австрия и Унгария и… търгува.
63-годишен се завръща в София. Пожизнен член на „Юнион клуб”, царски довереник и съветник, изпращан на деликатни мисии в чужбина.
На 69 години е личен пратеник на цар Борис на юбилейните тържества по повод седемдесетгодишнината на цар Фердинанд в Унгария, натоварен да потвърди невъзможността на абдикиралия да посети отново България. На 82 преживява комунистическия преврат, пребиването на сина си в Дирекцията на народната милиция и съденето на последния от т.нар. Народен съд.
Напълно наясно с мрачните перспективи пред държавата, той демонстративно изгаря голяма част от мемоарите си, описващи строителството на съвременна България. На 84 част от къщата му е заета от представителя на НКВД за резиденция. На 85 години отказва лечение в болница. Отивайки си от този свят, оставя послание към близките си: "В коктейл от злоба, завист и главно невежество ще преживеете живота си. И затова – отивайки си от този свят – ви жаля".
Авторът на книгата:
Петър Стоянович е роден през 1967 г. в София. Завършва Немската гимназия и Виенския университет с две специалности: „Обща история” и „Източна и Югоизточноевропейска история”. Магистър (1995) и доктор на философията (1998) на Университета Виена. Дипломат (1998-2001) и политик (2001-2010). Баща на две деца, собственик на три кучета и автор на множество статии и на научния труд „Между Дунав и Нева. Княз Фердинанд през погледа на австро-унгарската дипломация 1894-1899 г.” (ЛИК, 1999 г.)
„Пред вас е един научен труд, написан да се чете, а не да събира прах по лавиците. Посветен е на прадядо ми Иван Стоянович – Аджелето – един от най-известните строители на съвременна България. Ненавиждам митологичните биографии и поръчковите портрети, те не само убиват науката, но вредят на прототипа. Освен спирките по дългия път на един възрожденец ще имате възможност да проследите проблемите и атмосферата на времето – от преди Освобождението от Турско, до след падането под Съветско.
Причините да напиша книгата за Аджелето са поне пет. Класическият дълг, онова изгарящо чувство за несвършеното, което дължиш на хората, които са те изграждали без да усетиш. Обемът на личността и ужасът, че нейното духовно и практическо наследство може да се разпилее, както остатъците от българската буржоазия се затриха до неузнаваемост в две поколения. Съзнанието, че надали друг човек може да разполага с целия набор архиви, лични спомени и фамилна памет, та да съшие смисъла и посланието на един почти вековен живот. И не на последно място – отговорността пред наследниците, които още не предполагат какъв тежко-сладък кръст е родовата обремененост. Фундаменталният страх за децата ми се поражда от констатацията, че 65 години след смъртта на прадядо им аз бих повторил неговите прощални думи. Досадната утеха е, че сме научени да не се предаваме”.
