Явно жените по-трудно изказват мечтите си, по-скрити са и по-потайни, по-нежни и тихи. Така си помислих, докато вземах третото интервю за рубриката „Времето на мечтите", защото третият ни участник добричлия в нея е първата дама досега. Събка Митева е психолог в Дневния център за деца с увреждания в Добрич. Занимава се с деца на възраст от 3 до 18 години с различни умствени и двигателни увреждания, в центъра, който е към община Добрич.
Тя горещо ме помоли да ви кажа, че е водила този разговор с мен като човека Събка, а не като специалиста Митева.
Като живеещ в Добрич човек от дълги години, кое ти липсва, на тебе лично най-много? Кое ти се струва недостатъчно?
Много неща са недостатъчни, но мен лично ме дразни търпението. Търпим прекалено много неща и премълчаваме. Може и да е идеалистично, но си мисля, че ако говорим открито част от проблемите ще се решават от само себе си дори.
Наистина от дълги години живея тук. Целият ми съзнателен живот е минал в тоя град, със съвсем малки изключения, което пък ми е помогнало да го оценя още повече като град, като атмосфера. Ценното са ми приятелите, а за съжаление всичко останало е някак подтискащо на моменти дори.
Занимаваш се с деца, за което сигурно имаш нужда да си оптимистично настроена, да си в повечето случаи по-весела, за да можеш и на тях да го предаваш това. Всички тези неща, които казваш, пречат ли ти на работата?
На работата не би трябвало да допускам нещо по този начин да ми пречи, защото когато работиш с деца... Това е една от най-отговорните професии, според мен - работата с деца. Първо, защото те са много чувствителни, усещат всяка вибрация в тона, дори и нищо да не кажеш, самото ти излъчване, особено тия деца, с които аз работя, те са много интуитивни, инстинктивни и е много важно да си безкрайно искрен с тях. Когато ми е наистина тежко и подтиснато не се опитвам да внасям изкуствена веселост, защото знам какво става. С такива деца човек трябва да бъде първо зареден с едно безкрайно търпение, защото промените понякога отнемат години, а понякога, за съжаление, идват само за миг, за ден, и след това отново едно отстъпление назад и тая борба е за цял живот.
Но най-хубавото е, че много често срещам усмивка, срещам я в децата. Когато успееш да събудиш усмивка в едно такова дете или когато то посегне да те погали, нищо че не може да ти каже и думичка, много е ценно като изживяване и всъщност това е нещото, което осмисля целия труд, не само моя, а на всички, които са се отдали на работа с деца и то особено на такива деца, които имат по-специални потребности и са ощетени по някакъв начин от природата, от съдбата, а за съжаление и от обществото. Не мога да го премълча, защото колкото и много да се тръби по медиите за работа с такива деца, убедена съм с искрено желание да се помогне на децата, но само едното добро желание и едната воля не стига. Нашето общество е съвсем - съвсем в началото на пътя, който трябва да извърви на научаването как да се отнася, как да работи, как да помага, как да разбира такива хора и такива деца. Защото ако ние виждаме света по един начин и възприемаме думи и жестове, всеки един предмет, при повечето от тия деца възприемането е съвсем различно и е много трудно за нас - „нормалните" ( защото не се знае кой е по-нормалния) много е трудно да разберем точно как виждат те нещата. Оттам идва и проблемът с тяхното по-трудно научаване, защото когато виждаш нещата по един различен начин, под друг ъгъл, трябва съответно и всяко нещо, което се опитват да те научат, да ти го поднесат по подходящия начин, така че да ти бъде на теб достъпно.
Как мислиш, че би ти станало в твоята работа по-лесно? Какви са най-смелите ти мечти и планове, които ако се сбъднат ще бъде по-хубаво и за педагозите, и за психолозите и за самите деца, с които се занимавате?
Ами колкото и банално да звучи, нещото, което би ни помогнало най-много е една по-добра база. Хубаво е - имаме в града плувни басейни, доколкото си спомням, мисля, че още има и функционираща конна база, ето имаме и зоопарк дори - да се направят някакви връзки да имат достъп до такива неща, защото това е страшно полезно за тях.
До забавления?
Не, не точно забавления. Забавлението е едно на ръка, те наистина живеят много изолирано и дори една разходка в парка за тях е забавление и нещо много приятно като емоция. По-скоро това е полезно за тия деца - самото общуване с животни, самата водотерапия, това са си неща, които влияят много положително за емоционалното им развитие, децата започват по-лесно да общуват, контактувайки с животни. Да имаме едни по-просторни зали, с всичките удобства вътре, удобства не защото на мен ще ми бъде по-удобно, а защото на тях ще им бъде по-удобно, те ще се чувстват по-уютно, по-защитени. Понякога наистина изпадам и аз в крайности, защото ми е ясно, че всичко е свързано с много средства и иска време, но пък който не иска - не му дават.
Мислили ли сте си или говорили за някое конкретно място - кое да бъде то, какво, колко голямо?
Не, за конкретно място нямам нищо набелязано, дори мястото в което сме в момента като положение е много добро, защото се намира в парка, много е спокойно, много е приятно... Ако беше възможно помещенията да са малко повече и съответно да останем тук, защото някакви нормативни проблеми има доколкото знам, така или иначе ще се наложи да изместим децата. Идеалното място за такива деца е да не е изолирано и в същото време да е някъде на спокойно, на тихо, където могат да излязат и на въздух, могат да играят, да не пречат на другите, както и те да не им пречат, защото те имат нужда от повечко спокойствие.
Но и да бъдат сред други деца?
Да, и да бъдат сред други деца. Общуването е важно за тях. Наскоро бях попаднала в интернет на една статия, където тия деца бяха наречени „невидимите". Мисля, че много точно е използвана думата, защото всички знаем, че ги има, че съществува такъв проблем. Аз ще бъда сега честна. Преди да дойда да работя тук, никога не ми е минавало през ума, не съм се замисляла, къде точно са, какво става с такива деца, как живеят, кой се грижи за тях, как растат. Предполагам, че с всеки един друг човек е така, защото тия деца обикновено си остават или вкъщи изолирани, или в някакви центрове и много рядко можем да ги видим на улицата. А те са си едни най-обикновени дечица със същите потребности както всяко друго дете - на първо място да бъдат обичани, да усещат позитивно отношение, ласка, радост, каквото и да е - просто някаква радост да им се донася. Та - нека невидимите да станат малко по-видими, ако е възможно.
Цялото интервю е в прикачения файл.
