Времето на мечтите.
Това е нашата нова рубрика, която ще правим в Дарик радио Добрич. Тя ще се излъчва тогава, когато някой сподели с нас своето виждане за бъдещето на града ни. Нишката на идеята да събираме мечти се точи отдавна. Материализира се с коментарите за развитие на туризма в Добрич, за което доста хора споделиха вече, че очевидно не е разработената златна мина на нашия град. Това даде стимул да започнем да търсим коя пък може да е тази златна мина.
„Времето на мечтите” е възможност всеки да се чувства свободен да сподели кое според него би дало криле на Добрич. Реализацията на тези идеи остава отворена във времето и в пространството, за да могат те да бъдат мечти. Даваме ги на всеки далновиден политик, който със сито в ръка е тръгнал да търси добричкото злато, но не за да се обогати, а за да обогати нас.
Първата мечта, която ще ви представим, е за Световен музей на хляба на художника Христо Кралев. С него разговаря Валентина Добринчева.
Какво, според теб, му липсва на Добрич? Смяташ ли, че все повече нещо му липсва?
Според мен, в момента нашият град прилича на отвързан сал, на който му трябва попътен вятър, за да стигне някакъв бряг. Няма център, който по някакъв начин да бъде опорна позиция и точка за развитие.
Какъв би могъл да е тоя център? Какъв му се полага на града?
Това е много сложен въпрос. Някога Добрич е бил обособен като место за пазар, за търговия със зърно и със селскостопански продукт. Това време мина. Не може да бъде туристически център. Няма в него такава археология, която да го направи исторически център, би трябвало нещо да бъде създадено, открито, измислено и да се материализира духът на хората, които живеят тук.
За археологията предполагам, че могат да поспорят археолозите, тъй като те пък смятат, че има уникални открития, които също могат да послужат като притегателна сила, но общо взето наистина доста хора споделят мнението, че да се залага на развитието на туристически идеи не е печелившо. Старият Добрич се слага като емблема обикновено. Нещо ново ли трябва да се измисли или да оправяме старото?
Да използвам думата концепция. Трябва по някакъв начин да бъдат представени идеи от хората, които живеят не само в Добрич и около него в региона, говоря за една дори по-голяма част от добруджанската равнина. И ако се получи нещо рационално, нещо възможно да се осъществи, това да бъде задача не само за оцеляване, а за някакво бъдещо развитие на района.
Добре, ето събираме добри идеи и ще ги предложим на хората, които управляват, независимо кои са те в момента. Кажи твоята добра идея или твоята мечта?
Мога да споделя едно от нещата, което съм споделял и години назад. Става въпрос за обмисляне на една възможност за построяване и развитие на нещо, условно наречено „световен хляб”. Това, според мен, не е само музей, не е само възможност за излагане на видовете хляб, начина на тяхното приготвяне в определена сграда или сгради, а и хляба като духовна стойност. Световният хляб и покритието на историята на човечеството въобще. Представям си петте континента с най-типичните възможни архитектурни белези, сгради, където да се помещават и да се излагат не само начините за приготвяне и как изглеждат хлябовете, а и самите рецепти и как се променят във времето те. По този начин, мисля, че един човек, влизайки отвън, може да се срещне не само с историята на хляба на други народи, а да се запознае дори с историята на хляба на своя народ. Човек би могъл да намери за себе си, говорим вече за едно много различно, глобално общество със смесване на вкусовете на хората, да намери точно тази храна, която е необходима и която е полезна за него и от гледна точка на физическото му здраве.
Нека сме малко по-рационални. Целта на търсенето на златната жила на Добрич е да се оживи градът, да се случва нещо, което хем да радва жителите му, хем да кани гости и да създава приходи. Как би могъл Музеят на хляба да прави това?
Наясно съм, че една такава задача изисква много време. Първо, това може би ще бъде задача на едно поколение от хора, за да бъде събрана тази огромна информация от цялата планета – с начин на приготвяне, как изглеждат самите хлябове, които се правят, духовният хляб, за който говоря, как изглежда в различните ритуали на хората от различни части на света. Какво си представям аз: казах, че петте континента трябва да имат свои самостоятелни постройки с много ясен архитектурен белег – виждайки сградата, човек да знае точно в коя посока на света се отправя да се срещне с историята на хляба, който е там. За мен хлябът не е само физическо понятие, той е едно огромно духовно понятие, а това във времето се променя, развива се, и за съжаление, отдалечавайки се от това, човек започва механично да възприема хляба като някаква обикновена даденост и неговото производство, разбира се, се отъждествява само с онова, което се произвежда в района.
Световният хляб дава възможност да има и една световна Седмица на хляба. Бих изредил много тържества, много начини да бъде отпразнувано това нещо – състезания между видове хляб, експозиции, които могат да накарат да се срещнат майстори от различни страни и да привличат с аромата, с вида и с вкуса на своя хляб.
Сигурно може и интерактивни неща да има в музея, картинна галерия, пленери да се правят?
Това е необходимо, това е само част от основния музей, от този, който се вижда. Но тук би могло вече да се говори и за правенето на борси, да има фурни, които да произвеждат този хляб.
Къде си ги представяш построени в Добрич тези къщички?
Едно от местата, което би могло да бъде, е на дъното на това сухо езеро в градския парк, което в момента е неизползваемо. Места могат да се намерят, стига да има желание.
Кое е нещото, необходимо да се случи една такава идея, поне като начало?
Преди всичко вяра и разбиране, че в тази мисъл има нещо рационално и ако човек започне наистина да го прехвърля в съзнанието си като нещо действително, то може да се случи. Разбира се това е възможно да стане само с участието на градското управление. Всичко това изисква огромен труд. За да се направи този Ден или тази Седмица на хляба е необходимо това наистина да бъде музей на световния хляб.
В моите представи градът се променя не само визуално, но и ароматно. И когато, евентуално някога това се осъществи и дойдат хора от много краища на света, те носят своя колорит и цвят, и смях и песен, и този почти задрямал край би могъл да стане изключително жив и радостен!
Чуйте първия разговор от „Времето на мечтите” – с Христо Кралев, в прикачения файл.
