1527 г. войската на император Карл V превзема и разграбва Рим. На 6 май 1527 г. многонационалната войска на Карл V превзема, разграбва и опустошава Рим, а папа Климент VII по същество е пленен.
По това време Карл V е император на Свещената римска империя, а едновременно с това е испански крал под името Карлос I Испански и носител общо на 27 владетелски корони.Превземането на Рим става ключов епизод по времето на третата Италианска война (от всичките шест), водени от Франция през първата половина на ХVІ век срещу обединените Испания и Австрия. Затова е разбираемо, че в състава на 20-хилядната армия пред стените на Рим доминират испанците.
Конкретният повод е, че папа Климент VII е влязъл в конфликт с император Карл V. Последвалите събития са едни от най-драматичните събития във вековната история на папската институция.
След кървавите боеве, единствено 42 швейцарски гвардейци от всичките 189, защитаващи папата, успяват да се спасят, скривайки се заедно с него в крепостта „Сан Анджело”. Останалите загиват в последната неравна битка пред стълбите на базиликата „Свети Петър”. Следва разграбването и разоряването на Рим, а в кланетата загиват 12 000 души.
Ограбването на Рим на 6 май 1527 г. се превръща в повратен момент в историята на папството. Позициите на папата са сериозно разклатени в Италия и са необходими няколко десетилетия, през които той да възстанови загубеното. В Европа обаче политическият авторитет на Ватикана е бeзвъзвратно подкопан.
Непосредствено след ограбването на Рим, Англиканската църква се отделя от католицизма, а в Северна Европа се създават национални църкви.
Рим е превземан и разграбван пет пъти в историята си преди Карл V (гали, вестготи, вандали, остготи, нормани), като за последен път се случва 450 г. по-рано. През това време Рим, след падането на Константинопол, си присвоява ролята на културен център в Европа и в света. Особено ценен в това отношение е Ватиканският архив - Ватиканската библиотека, най-големият съхранител и приносител на източници за историята на Стария свят. (Следващото ограбване е от Наполеон.)
Завладелите града войски се отопляват три месеца с ръкописни и старопечатни книги, както и с папки с документи. Варварството нанася невъзвратими загуби за историята не само на Европа.
Ограбването на Рим е тежък удар и за българската историография, тъй като Ватиканските книгохранилища са основен източник за историята на България поради завладяването на страната от турците. Годината 1527 г. попада в преломен исторически период между средновековната и новата българска история.
Хуманитарният катаклизъм разорява Вечния град и ренесансът го отминава, а като културни центрове в Италия се оформят други градове.
Като възпоминание за този ден и за мъжеството на Швейцарската гвардия, клетвата на новите гвардейци се извършва всяка година на 6 май във вътрешния двор на Апостолическия дворец, известен като „Кортиле Сан Дамазо”.
1651 г. в Рим е отпечатана първата печатна книга на новобългарски език Абагар. „Абагар” е молитвеник, издаден от бъдещия никополски католически епископ Филип Станиславов. Състои се от пет листа.
Текстът, отпечатан само върху едната страна на листовете, е на кирилица. Страниците са оформени в 4 колони, има и илюстрации (ксилогравюри с изображения на светци). Шрифтът му носи белезите на босненската кирилица и е изработен от известния френски гравьор Робер Гранжон по поръчка на папа Григорий XIII.
Изданието съдържа апокрифни молитви и разкази с религиозен характер в разрез с католическите догми. Това принуждава Конгрегацията на пропагандата в Рим да премълчи своята фирма като издателство. В езика на „Абагар” се вмъкват някои новобългарски елементи, личи и влиянието на сърбохърватския език.
Заглавието, с което е известна книгата, идва от включеното апокрифно послание на едеския цар Абагар (Авгар) до Исус. Според древно предание Исус го излекувал чрез силата на Божието слово и чрез Убрус - кърпа запазила образа на Христос. Този текст, смятан за апокрифен още през 4 в., заляга в основата на множество амулетни (апотропейни) текстове разпространявани из цяла Европа. Другите апокрифи са също с амулетен характер (за помощ при болест, за зачатие, за закрила по време на път, спасяващи от „всякаква злина”, 72-те имена на Господа и др.) Отпечатан е и кратък католически требник, в основата на който стои т.нар. на латински Ordo Matrimonij, т.е. чин за брак.
Книгата била предназначена да се носи като амулет „наместо силни мощи”, във вид на свитък, навит около кръста или около лявата ръка. В края е поместено послесловието на автора, който се нарича “епископ на Велика България”.
1829 г. във Виена е регистриран първият патент за акордеон от Сирил Демиан и синовете му Карл и Гуидо. Звукоизвличането се образува от въздушна струя, създавана от компресията в средната част (мех) на акордеона и минава през метална пластина.
Пластината е закрепена за дървена плочка, всички дървени плочки са поставени в редици, под формата на шини, и са закрепени с восък. В зависимост от модела, броят на шините във вътрешността е различен.
Акордеонът е инструмент, при който звученето и на двата набора от клавиши (копчета-баси в лявата и клавиши в дясната част), може да бъде променяно посредством превключващи копчета (регистри) разположени в двата края на инструмента. Те са монтирани така, че изпълнителят да може да борави с тях по време на изпълнение, без да се прекъсва звукоизвличането.
Копчетата (регистрите), променящи звука на инструмента, всъщност променят броя шините, през които минава въздушната струя. Клавишите и басите са свързани с клапи, монтирани във вътрешността на акордеона. При натискане на клавиш или бас, клапата се отваря и позволява на въздуха да мине през всички отворени шини, за да се възпроизведе звук.
1899 г. Айфеловата кула официално e отворена за посетители. И днес Айфеловата кула е символ на Париж, една от най-известните сгради в света.
Началото на строежа е поставено на 26 януари 1887 г. Айфеловата кула е построена за по-малко от две години, като символ на Световното изложение през 1889 г., с което се отбелязва стогодишнината от Френската революция. Осветена е на 31 март и отворена на 6 май. Нейният архитект е Густав Айфел, автор и на други известни постройки като Статуята на свободата, Виадукта в Гараби (Кантал), Гара Нюгати в Будапеща (Унгария).
Любопитен факт е, че първоначалната идея предвиждала 20 години след построяването си кулата да бъде демонтирана. Желязната конструкция, издигаща се на Марсово поле, оцелява благодарение на комуникационната си стойност и се превръща в един от най-прочутите монументи в света, привличащ милиони туристи всяка година.
1937 г. германският цепелин „Хинденбург” е обхванат от пламъци и изгаря за минути, малко преди да се приземи; загиват 36 човека. Превърнато в днешни пари, един билет за презокеански полет с „Хинденбург” е струвал между 10 000 и 25 000 евро.
Дирижабълът, който бил наречен на името на германския президент Паул фон Хинденбург, първоначално е разполагал с 50 легла, които в началото на 1937 г. са увеличени на 72. Конструкторите на летателния уред са създали един луксозен летящ хотел в напълно модерен дизайн. За столовете и креслата са използвани алуминиеви профили, облечени в червена или оранжева дамаска. Масите също са били от алуминий.
Цялата мебелировка на борда на дирижабъла е дело на дизайнерското бюро на Фриц Аугуст Бройхаус, който твърдо се противопоставя на идеята, обзавеждането да е издържано в бомбастичния стил на двамата водещи архитекти на Хитлер - Паул-Лудвиг Трост и Алберт Шпеер. Тънките стени на летателния съд били украсени с картини от известния берлински професор график Ото Арпке, използвал за целта техника за рисуване върху коприна. Мотивите си той заимствал от околосветското пътуване на предшественика на „Хинденбург”, цепелина LZ-127, които показвали изгледи от Китай, Аляска както и карта на света с маршрутите на цепелините.
„Хинденбург” започва редовни пътнически полети през май 1936 г. и за 12 месеца извършва 37 рейса над Атлантическия океан. Обикновено пътуването траело два дни и половина, в зависимост от посоката на вятъра. При попътен вятър максималната скорост е достигала 150 км/ч, а най-краткото прелитане е отнело 43 часа.
1940 г. Джон Стайнбек получава Пулицър за своята новела „Гроздовете на гнева”. Когато епичният роман излиза от печат през 1939 г., той е яростно критикуван и определен като скандален.
Действието на романа се развива по време на Великата депресия. Бедното семейство фермери-арендатори Джоуди е принудено да напусне дома си в Оклахома заради сушата и икономическите трудности. В практически безизходна ситуация, те заминават за Калифорния заедно с хиляди други такива семейства, надявайки се да намерят там средства за съществуване.
През 1940 г. излиза и филмова адаптация с участието на Хенри Фонда и режисирана от Джон Форд, Филмът печели два “Оскар”-а през 1941 г. - за режисура и за актриса в поддържаща роля. Любопитен факт е, че в България книгата се появява под заглавие „Гневът на мравките”. Произведението е вдъхновение и за певеца Брус Спрингстийн, чийто единадесети студиен албум носи името „The Ghost of Tom Joad”.
Джон Стайнбек публикува първия си роман „Тортила Флет” през 1935 г. Автор е на повече от 25 романа, а през 1962 г. става лауреат на Нобеловата награда за литература.
1981 г. САЩ обвинява правителството на Либия в подпомагане на международния тероризъм. Това обвинение довежда няколко години след това (1986 г.) до провеждането на операция „Елдорадо каньон”. След поредица от терористични актове, през януари-март 1986 г. Военноморските сили на САЩ провеждат демонстративни маневри в залива Сидра, при които се стига до въоръжен сблъсък между САЩ и Либия.
След този сблъсък на 2 април 1986 г. на борда на самолет на американска авиокомпания над Гърция избухва бомба, която убива четирима американски граждани, а на 5 април е извършен бомбен атентат в дискотеката Ла Бел в Западен Берлин, при който загиват двама американски военнослужещи и турска сервитьорка, ранени са 229 души. САЩ обявяват, че и двете терористични акции са организирани от либийското разузнаване, а взривът в дискотеката става непосредствения повод за военната операция.
Избрани са пет цели за нанасяне на удар. Три от тях са в района на Триполи - казармите Баб ал-Азизия, базата за подготовка на бойни плувци Мурат Сиди Билал и военния сектор на летище Триполи - те трябва да бъдат атакувани от F-111F на USAF. Другите две цели са в района на Бенгази - казармите ал-Джамахирия и летището Бенина - те са цел за А-6Е на Военноморските сили.
На 20 ноември 1986 г. Общото събрание на ООН приема резолюция 41/38, която осъжда въздушния удар срещу Либия, обявявайки го за нарушение на Устава на ООН и на международното право. Атаката е остро осъдена и от Движението на необвързаните страни, Лигата на арабските държави и държавите от социалистическия лагер.
Съветският съюз реагира много предпазливо, въпреки че се присъединява към обвиненията в агресия. По това време напрежението в международната обстановка достига критично високи нива, което не е в руски интерес и затова СССР практически се ограничава само с отмяната на заплануваното посещение в САЩ на външния министър Едуард Шеварднадзе.
1994 г. кралица Елизабет II и френския президент Франсоа Митеран председателстват откриването на тунела под Ла Манш. Железопътният тунел е с дължина около 50 км и свързва френския град Кале с британския град Фолкстоун, под протока Ла Манш.
На 20 януари 1986 г. Маргарет Тачър и Франсоа Митеран подписват договор за съвместно строителство на тунел под Ла Манш от Великобритания и Франция. Още през 1802 г. френският инженер Албер Матю дава идея и проектира първия тунел под Ла Манш. По-късно през 1830 г., след като влизат в действие парните локомотиви, възникват идеи за железопътен тунел под Ла Манш. Пример за това е французинът Том дьо Гамон, който в продължение на 30 години разработвал различни проекти на тунела. До 1945 г. обаче, проектите за построяването на такъв тунел остават само идейни.
Едва през 1957 г. започва сериозната подготовка, когато е създадена специална международна проектантска група и към 1973 г. били предложени четири варианта на сухоземен път. Първият е въжен мост, който като вариант бил почти веднага отхвърлен поради високата си цена (6 млрд. фунта), а вторият предлага комбинация между мост и железопътен тунел под пролива.
На 1 декември 1990 г. строителните групи от Великобритания и Франция се срещат под пролива, за да дойде денят 6 май 1994 г., когато британската кралица Елизабет II и френският президент Франсоа Митеран откриват официално тунела. Месец по-късно започва редовното движение на влакови композиции.
2001 г. по време на свое посещение в Сирия папа Йоан Павел II става първият папа, който влиза в джамия. Йоан-Павел II посети Омеядската джамия в Дамаск, където се пази главата на св. Йоан Кръстител, почитан и от християни, и от мохамедани. Преди това на 50-хилядна литургия на стадиона в Дамаск светият отец призова за „разбирателство, уважение и мир” между християни, мюсюлмани и евреи в Близкия Изток.
