1789 г. Джордж Вашингтон встъпва в длъжност като първи президент на САЩ. Вашингтон е главнокомандващ на Континенталната армия по време на Американската война за независимост (1775-1783), както и председател на Конституционния конвент от 1787 г.
На 15 юни 1775 г. Континенталният конгрес назначава Вашингтон за главнокомандващ на току-що сформираната Континентална армия. Предложението за назначението идва от делегата от Масачузетс Джон Адамс, който изтъква „неговите умения като офицер… големите му таланти и широко скроения му характер”. Той поема командването на 3 юли.
На 23 декември 1783 г., генерал Джордж Вашингтон подава оставка от задълженията си на главнокомандващ на армията. Това става пред Конгреса, който по това време заседава в Мериленд Стейт Хауз в Анаполис. Това действие е от изключителна важност за младата държава и създава прецедент, при който цивилни и избрани служители, а не военните, упражняват върховната власт.
Положението и властта, която притежава Вашингтон са такива, че ако има желание да заграби властта, както преди него е направил Юлий Цезар, а след него Наполеон, то той е нямало да има проблем. В действителност сред най-големите му привърженици съществува желанието Вашингтон да задържи за постоянно властта и да стане крал, но той, както и повечето бащи на нацията, не одобрява тази идея.
Джордж Вашингтон председателства Конституционния конвент във Филаделфия през 1787 г. Той не участва в по-голямата част от дебатите, но неговият престиж е достатъчно голям, за да поддържа колегиален дух между делегатите. Той налага дух на конфиденциалност при разговорите, което кара мнозина да смятат, че основните принципи на президентската институция в САЩ са създадени, като са оформяни специално за Вашингтон. След края на конвента, активната поддръжка на Вашингтон убеждава мнозина, включително и представителите на Вирджиния да приемат Конституцията на САЩ.
Първите президентски избори в САЩ се провеждат, в рамките на Първия Конгрес на САЩ, на 4 февруари 1789 г. Оставено е всеки щат да реши сам как да бъдат избрани делегатите, които ще избират президент. От 13 щата 10 участват в електоралния вот, а от тях само 5 провеждат всеобщи избори за делегати.
Всеки от 69-те избиращи делегата разполага с два гласа, единият от които задължително трябва да е за кандидат, който не е от щата на гласуващия. Вашингтон събира 69 електорални гласа и е единодушен избор на делегатите, така той става единственият президент, който е избиран с единодушие, факт, който се повтаря по време на избора му за втори мандат през 1792 г. На второ място е Джон Адамс с 34 електорални гласа, който е посочен за вицепрезидент.
Конгресът признава резултатите на 6 април и след известно закъснение на 30 април Вашингтон полага клетва. Церемонията се състои пред Сената под портала на Федерал Хол в Ню Йорк. Изборът на Вашингтон за президент е разочарование за Марта, първата Първа дама, чието желание е да продължат със следвоенния спокоен живот във Маунт Върнан. Въпреки това тя бързо влиза в определената й роля и започва да организира вечери и събирания за изтъкнати личности.
Вашингтон ръководи първата среща на правителството на САЩ на 25 февруари 1793 г. Противопоставянето в правителството между Александър Хамилтън и Томас Джеферсън по повод бюджетните приходи, води до формирането на политическите партии.
Вашингтон мирно предава президентската власт на Джон Адамс, след като прекарва два мандата на този пост. Той дава началото на множество други прецеденти, които изграждат спокойствието на следващите президентски мандати. Посмъртно е наречен „баща на Отечеството”, често е смятан за най-значимата фигура от „бащите основатели” и редовно е честван от признателните потомци.
Столицата на САЩ е наречена на него - Уошингтън, окръг Колумбия. Окръг Колумбия е създаден с акт на Конгреса от 1790 г. и Джордж Вашингтон е в основата му. Той взема участие и в избора на място за Белия дом. По това време теренът на бъдещата столица представлява мочурище и остава такова до 19 в. Столицата е разположена на юг, а не близо до големите градове на север, като компромис при съставянето на конституцията, за да се получи подкрепата на южните щати.
1803 г. Франция се съгласява да продаде Луизиана на САЩ. САЩ плащат 60 млн. френски франка (11 250 000 долара) и опрощават дългове на стойност 18 млн. франка (3 750 000 долара), с което общата сума на придобиването възлиза на 15 млн. долара.
През 1802 г. президентът Томас Джеферсън иска да закупи Ню Орлиънс с цел да гарантира на американските търговци достъп до река Мисисипи. Към онзи момент Луизиана е френска територия и по време на преговорите в Париж французин, който живее в САЩ и е близък с Джеферсън, предлага на Наполеон да продаде цяла Луизиана и така да избегне потенциални търкания със САЩ в Северна Америка.
Идеята не допада на Джеферсън, тъй като според него продажбата само би узаконила френското право върху Луизиана, а от френска страна яростен отпор ѝ оказва Талейран, който е защитник на френската колонизация на Америка. Наполеон обаче се нуждае от пари, за да финансира военните си действия по онова време в Европа. (Успешните кампании на Наполеон в т.нар. Наполеонови войни до края на 10-летието в немалка степен се дължат и на парите от Луизиана).
Все пак сделката е сключена през април и ратифицирана през октомври. На 20 декември 1803 г. САЩ официално получават Ню Орлиънс от Франция, а с него и цяла Луизиана, присъединявайки към територията си общо 2 144 476 кв. км.
Стойността на сделката е добра и за двете страни. Цената на акър е ниска и удобна за САЩ - 3 цента, но общата крайна сума е голяма - 15 млн. долара и е изгодна за Наполеон. В днешни пари (към 2010 г.) сделката би струвала приблизително 219 млн. долара.
1804 г. шрапнелът, наречен на името на Хенри Шрапнел, е използван за първи път от англичаните срещу холандците в Суринам. Артилерийският боеприпас, снаряден с готови поразяващи елементи, е предназначен за поразяване на жива сила, кавалерия, небронирани цели. Запълнен е със сферични поразяващи елементи. При взривяване елементите се разпръскват.
Исторически това е първият боеприпас с готови поразяващи елементи. Разпръскването се е осъществявало с димен барут. Думата има и друго значение - „шрапнел” се използва и за осколка от снаряд, получена при взривяването и разпръскването на тялото му.
1973 г. президентът Ричард Никсън поема отговорност за подслушването в аферата „Уотъргейт”. Аферата е свързана с незаконни действия на Комитета на Републиканската партия по време на избирателната президентска кампания през 1972 г. в САЩ.
Обществено достояние става фактът, че представители на щаба на кандидата за президент и действащ към същия период президент на САЩ Ричард Никсън се опитват да монтират подслушвателно устройство в щабквартирата на Демократическата партия в хотел „Уотъргейт” във Вашингтон.
През октомври 1972 г. вестник „Вашингтон Поуст” изнася информация, че ФБР е установило, че сътрудници на Никсън са шпионирали и саботирали множество кандидати за президент на Демократическата партия като част от операция, която по-късно става известна като аферата Уотъргейт. По време на президентската предизборна кампания пет крадци са арестувани на 17 юни 1972 г. в квартирата на Демократическата партия в комплекса Уотъргейт. Впоследствие те са свързани с Белия дом. Това се превръща в един от серията големи скандали, свързани с Комитета за преизбиране на президента.
С помощта на анонимен информатор с прякор „Дълбокото гърло” журналистите намират сведения за това, че Белият дом и Министерството на правосъдието са били осведомени за незаконното проникване в „Уотъргейт” и за опитите да се потули скандалът. Вместо всичко да приключи с процес и присъда за взломаджиите, разследването се задълбочава, случаят стига до Сената и започват да валят призовки към персонала на Белия дом. След тях идва ред и на оставките на висши служители от администрацията и изпращането им в затвора.
На 17 май 1973 г. започва телевизионното излъчване на изслушванията в Сената, което продължава до 7 август с.г., като аудиторията на предаванията достига 85% от населението с телевизионни приемници. По този начин скандалът добива национални измерения и Никсън поняся огромни политически загуби.
В началото на 1974 г. хората на Никсън започват да го изоставят, признавайки вината си за редица престъления като укриване на факти от ФБР в началото на разследването на аферата „Уотъргейт”, незаконни действия по време на предизборната кампания, опити за саботаж на разследването на скандала и др. Появяват се опити за въвличането на ЦРУ като виновна страна в скандала.
Положението на Никсън става все по-неблагоприятно - започва официална процедура, целяща евентуално импийчмънт на президента. През август на бял свят излиза неизвестен до тогава запис, правен няколко дни след проникването в „Уотъргейт”. На него се чува как Никсън и Холдеман обсъждат план за осуетяване на разследването. Той включва намесата на ЦРУ и изместването на фокуса към ФБР и националната сигурност. Тази касета се счита за най-уличаващото доказателство, след появата на което и последните поддръжници на Никсън го напускат, а болшинството от конгресмените са готови да гласуват за импийчмънт. Президентът обаче продължава да отрича участието си в аферата.
След като разбира, че е загубил подкрепата си в Сената, той решава да подаде оставка на 9 август 1974 г. На 8 септември е издаден документ, на базата на който Никсън не може да бъде съден за никакви престъпления от периода, в който е изпълнявал длъжността президент. До смъртта си той не се признава за виновен за никакви престъпления, макар че издаването на горепосочения документ се приема като косвено признание за вината му.
1975 г. с края на Виетнамската война от картата изчезва Южен Виетнам. Втората Индокитайска война (наричана в САЩ „мръсната война”) се води от 1956 г. до 1973 г. между САЩ и Южен Виетнам (Република Виетнам) от една страна, и Северен Виетнам (Демократична Република Виетнам) и Народния фронт за освобождение на Виетнам (Виет Конг) от друга.
САЩ оправдават намесата си във Виетнам чрез „теорията на доминото” - САЩ смятат, че ако не се намесят да предотвратят падането на Южен Виетнам, под комунистическа власт ще попаднат всички държави в Индокитайския полуостров - Виетнам, Камбоджа, Лаос и т.н. Опасенията по-късно не се оправдават. Камбоджа попада под властта на комунистическите червени кхмери, които активно са били подкрепени и финансирани от Китай, а не от Виетнам. По-късно през 1978 г. Виетнам започва война с Камбоджа, побеждава я и след това сваля диктаторския режим на Пол Пот от власт.
Равновесното положение, в което навлиза войната, става ясно на Вашингтон в началото на 1968 г. след офанзивата „Тет” (виетнамската нова година), когато изключително дръзко и предизвикателно комунистическите партизани завладяват по-голямата част от провинциалните столици на страната и оперират в района на американското посолство в Сайгон. Стратези на тази операция е северно-виетнамския генерал Во Нгуен Зиап и генерала от Виет Конг - Тран Ван Тра.
Въпреки че американците успяват да си върнат частичния контрол върху загубените територии от чисто психологическа гледна точка става ясно, че трябва да се върви към преговори. Американската стратегия за измъкване от конфликта се реализира от новия американски президент Ричард Никсън. Американското командване решава като последно средство да засили въздушните операции, като в същото време предприеме масирано изтегляне на сухопътните войски.
За три години Никсън намалява американските сили от 550 000 на 20 000 души и с това успява да намали загубите, които наброяват 150 американски войници на седмица.
През 1969 г. започват преговори с южновиетнамската левица за окончателно споразумение. През 1973 г. в разговорите се включва и Северен Виетнам. На мирната конференция в Париж от 26 февруари до 2 март 1973 г. южновиетнамското население получава правото на самоопределение, като американците се задължават да напуснат Южен Виетнам. След мощна офанзива на комунистическата партизанска армия през пролетта на 1975 г. сайгонския режим е свален със падането на Сайгон на 30 април 1975 г., след което се установява Временно революционно правителство.
През 1976 г. Северен и Южен Виетнам се обединяват в една държава под комунистическо управление. След общи избори за страната управлението е поето от Комунистическата партия на Виетнам. Ляворадикални режими се установяват в Лаос и Камбоджа.
1981 г. Христо Проданов изкачва връх Лхотце и става първият българин изкачил осемхилядник (8516 м), четвъртият по височина връх на планетата. Той се изкачва на Лхотце сам и без кислороден апарат по опасния и труден „Кулоар на Райс”. Роденият в Карлово Проданов става едва 25-ият алпинист, покорил този хималайски връх, но само трима преди него са го изкатерили без кислород.
Експедицията включва най-добрите 21 български алпинисти по онова време, но след покоряването на върха от Проданов тя е обявена за успешна и прекратена, за да не бъдат предприети излишни рискове. Експедицията е част от националната програма за отбелязване на 1300-годишнината на българската държава и е обявена за най-важната спортна проява в нея.
1984 г. Меделинският наркокартел започва тотален терор в Колумбия. На 30 април 1984 г. мерцедесът на колумбийския правосъден министър Родриго Лара Боня спира на светофар на една от най-оживените улици в Богота. В този момент приближава мотоциклетист и от упор прави на решето задната част на автомобила откъм страната, където обикновено се вози министърът.
За първи път колумбийските бандити убиват чиновник от толкова висок ранг. От този ден в продължение на почти 10 г. терорът на Меделинския кокаинов картел ще залее цяла Колумбия.Създаване на Меделинския наркокартел. През втората половина на 70-те години производителите на наркотици в Колумбия започват да организират картели, в които всичко е организирано на индустриален принцип: отглеждане на коката, изкупуване и транспортиране, преработване, пласмент в страната и експорт по света.
В края на десетилетието в Колумбия се увеличава незаконната търговия с кокаин, която се превръща в основен източник на печалба. През 1982 г. кокаинът съставлява 30% от целия колумбийски износ, като надминава дори кафето.
В края на 1981 г. и началото на 1982 г. се случва нещо безпрецедентно в света: участниците в Меделинския картел, колумбийските въоръжени сили, американската корпорация „Тексаски нефт”, малки промишленици и богати земевладелци се обединяват и сформират военизирана организация Muerte Secuestradores (Смърт на похитителите, МКЛ), за да защитават своите икономически интереси, като се борят против партизаните и осигуряват защита на местния елит от отвличания и изнудвания.
Към 1983 г. са регистрирани 240 политически убийства от батальоните на смъртта МКЛ, преди всичко местни ръководители, изборни длъжностни лица и фермери.
През следващата година, с цел да предостави юридически облик на различните военизирани групи и за връзки с обществеността, е създадена организацията Asociacion Campesina de Ganaderos y Agricultores del Magdalena Medio (ACDEGAM). ACDEGAM работи, за да прокарва антиработническа политика и да притиска всеки, защитаващ правата на селяните. МКЛ заплашва с нападение всеки, заподозрян в опозиционна дейност.
ACDEGAM строи училища с декларирана цел създаване на „патриотична и антикомунистическа образователна среда”. Също така изгражда мостове, пътища и медицински клиники.
Към средата на 80-те години ACDEGAM и МКЛ съществено се разрастват. През 1985 г. водачите на наркокартела плащат огромни суми за въоръжение и обучение. Организацията придобива компютри и управлява телекомуникационен център, който работи координирано с държавния телекомуникационен офис. Има над 30 пилоти и солиден парк вертолети. Наети са британски, израелски и американски преподаватели, за да провеждат обучение във военизирани учебни центрове. За доставка на наркотиците има самолети и дори подводници.
Меделинският наркокартел се превръща в най-мощната кокаинова империя в света. По време на своя апогей картелът печели дневно над 60 млн. долара. През втората половина на 80-те години той контролира 80% от световната търговия с кокаин. Личното богатство на лидера на картела Пабло Ескобар се изчислява с милиарди долари. Пабло Ескобар притежава 34 имения (с 20 изкуствени езера, 6 басейна и писта за самолети), 5 млн. декара земя, 40 скъпи автомобила.
През 1982 г. Пабло Ескобар издига кандидатурата си за Конгреса на Колумбия. Едва на 32 години, той става заместващ в Конгреса, тоест замества конгресмени при тяхното отсъствие от заседания. Тогава той започва да мечтае да стане президент на страната.
В Богота постепенно научават за Ескобар и то като за съмнителен политик, прокарващ кокаинов път към президентското кресло. Един от най-популярните политици в Колумбия и основен кандидат за президент – Луис Карлос Галан – първи открито осъжда връзката на новия конгесмен с кокаиновия бизнес.
Колумбийската държава усеща малко късно пипалата на кокаиновия октопод. В затвора обаче влизат „дребни риби” и то по принцип чужденци. Към средата на 80-те години Меделинския картел контролира почти всички сфери на колумбийското общество.
Над картела обаче надвисва сериозна заплаха в лицето на американския президент Роналд Регън. Администрацията на САЩ си дава сметка за нахлуването на картела в страната и му обявява война по целия свят.
Между САЩ и Колумбия е постигнато споразумение, според което колумбийското правителство се задължава да предава на американското правосъдие кокаиновите наркобарони, занимаващи се с прекарване на наркотици в САЩ. Това е наложено от обстоятелството, че търговците на наркотици във всеки колумбийски затвор могат както и преди безпрепятствено от там да ръководят своите банди, при това бързо се оказват на свобода. В САЩ обаче свободата не може да се купи.
Отначало картелът използва подкупи, заплаха и отделни случаи на насилие; Когато обаче започва да дава сериозни загуби от полицейските операции, някои наркобарони напускат Колумбия, заповядвайки да бъдат отстранени ключови привърженици на споразумението със САЩ: правосъдният министър Родриго Лара Боня, полицейският шеф Хайме Рамирес и мнозина съдии от Върховния съд на Колумбия.
Картелът подема кампания за убийства на видни политици. Първи в черния списък попада правосъдният министър Родриго Лара Боня, който се стреми към решителни действия против наркокартелите. Той развръща широка кампания против влагането на „мръсни” пари от кокаин в предизборната кампания. В резултат Пабло Ескобар през януари 1984 г. е изключен от колумбийския Конгрес и завинаги приключва с политическата кариера. Това довежда до убийството на Боня.
На започнатата тотална война от правителството, картелът отвръща с тотален терор. Стратегията е да се тероризира гражданското население. Пабло Ескобар създава терористична група, получила названието „Лос Екстрадитаблес”. Нейните членове нападат не само чиновници и полицаи, а и всички, които са против търговията с наркотици.
Картелът заплашва със смърт съдиите във Върховния съд, искайки да отменят договора за предаване на престъпниците на САЩ. Предупрежденията са пренебрегнати.
През декември 1985 г. Ескобар наема голяма група леви партизани „М-19” за извършване на диверсии. Въоръжени с картечници, гранати и преносими ракетни установки, партизаните неочаквано се появяват в центъра на Богота и окупират Двореца на правосъдието, когато в сградата се намират няколко стотици души. Терористите не издигат никакви искания, отказват да водят преговори и започват да стрелят по всичко живо наоколо.
Докато партизаните държат в свои ръце Двореца на правосъдието, те унищожават всички документи, засягащи екстрадирането на престъпници. В Богота са въведени големи сили от армията и полицията. След цял ден обсада, щурмови батальони при поддръжка на танкове и бойни вертолети нахлуват в Двореца. В резултат на този терористичен акт загиват 97 души, включително 11 от всичките 24 висши съдии.
След година наплашеният Върховен съд отменя споразумението за екстрадиране на наркотърговци. Само след няколко дни обаче новият колумбийски президент Верхилио Барко налага вето на решението на Върховния съд и възобновява действието на споразумението. През февруари 1987 г. в САЩ е екстрадиран Карлос Лейдер, най-близкия помощник на Ескобар.
Още преди това, на 15 ноември 1984 г. Хорхе Очоа, най-възрастният от братята Очоа, е арестуван от испанската полиця в Мадрид. Повдига се въпроса за неговото предаване на САЩ през Колумбия. Семейството му заявява, че ако това стане, ще бъдат убити 10 колумбийскси съдии.
Хорхе Очуа получава условна присъде в Колумбия за фалшиви документи при получаване на бойни бикове от Испания и на 17 август 1986 г. изчезва. САЩ напразно го изискват да бъде съден за контрабанда на кокаин.
На 21 ноември 1987 г. Хорхе отново е арестуван за прословутите бойни бикове. Ден по-късно банда главорези пристига в дома на редактора на всекидневника на Меделин „Колумбиец” Хуан Гомес Мартинес и му предоставят комюнике, подписано от Extraditables, в което заплашват да убият колумбийски политически лидери, ако Хорхе Очоа бъде предаден на САЩ. На 30 декември той е пуснат от затвора срещу гаранция, че няма да напуска страната. В същата тази 1987 г. според списание Forbes той влиза в списъка на 20-те най-богати хора в света.
През 1989 г. Пабло Ескобар се опитва да сключи сделка с правосъдието. Той е съгласен да се предаде на полицията, ако правителството стане гарант, че няма да бъде предаден на САЩ. Отговорът е отрицателен и Ескобар отговаря с терор. На 30 май 1989 г. килъри залагат бомба в автомобила на директора на Административния отдел в Богота Мигел Маркес.
Пикът на терора е през август 1989 г. На 16 август загива съдията във Върховния съд Карлос Валенсия. На следващия ден загива полицейският полковник Валдемар Франклин Контеро. Следват редакциите на двата вестника El Espectador in Bogota и Vanguardia Liberal в Букараманга.
На 18 август килъри на картела убиват водещият кандидат за президент Луис Карлос Галана, който се зарича, че ако бъде избран за президент, ще започне непримирима война с наркомафията, ще изчисти Колумбия от наркобароните, като ги екстрадира в САЩ.
Пред президентските избори терорът на Меделинския картел придобива особен размах. Ежедневно губят живота си десетки хора.
На 27 ноември 1989 г. хора на Пабло Ескобар залагат бомба в пътнически самолет на колумбийските авиолинии „Авианка” със 107 души на борда. Сесар Гавирия Трухильо, наследник на убития Галана, трябвало да лети в този самолет, но по някакви причини в последния момент отменя полета си. Самолетът се взривява три минути след излитането. Пластичният експлозив е внесен от двама мъже, заели кресла точно над горивните резервоари. В последният момент единият успява да слезе, но другият загива.
Полицията извършва масови рейдове из страната за унищожаване на химически лаборатории и плантации от кока. Десетки членове на наркокартела се оказват зад решетките. В отговор Пабло Ескобар два пъти организира покушение срещу шефа на колумбийската тайна полиция генерал Мигел Маса Маркес. При втория опит (6.12.1989) в резултат от взрива на камиона край щаб-квартирата на DAS в Богота загиват 52 и са ранени над 600 души.
На 12 декември 1989 г. полицаи обкръжават ранчото, в което се укриват главатарите от картела Хилберто Рендон и Хосе Гонсало Родригес Гача. Рендон и Фреди (син на Родригес) са убити в престрелката с полицията, а Гача се самоубива. През септември 1990 г. колумбийският президент Сезар Гавирия Трухильо предлага на лидерите на картела да се предадат на полицията при условие, че ще си изтърпят присъдите в Колумбия. По-благоразумните братя Очоа се явяват в полицията през януари 1991 г.
В началото на 1990-те години група колумбийци създават организацията „Лос Пепес”, чиято испанска абревиатура означава „Хора, пострадали от Пабло Ескобар”. В нея влизат колумбийски граждани, чиито роднини са загинали по вина на Ескобар. „Лос Пепес” започва да тероризира и да лови всички, които са свързани с картела. За кратко време са убити около 300 души.
Към 1993 г. арестите на колумбийската полиция, обучавана от ЦРУ, вкарват в затвора или са ликвидирани основните фигури от картела, което разрушава стройната организация.
Установено е местонахождението на Пабло Ескобар. След дълго мълчание той провежда 5-минутен разговор с близките си, който е засечен от полицията. На 2 декември 1993 г. къщата, където се укрива, е обкръжена от специални части. Ескобар оказва яростна въоръжена съпротива. Той се опитва да се измъкне през покрива, но е убит от снайперист на организацията „Лос Пепес”.
Така през 1993 г. Меделинският картел се разпада. Остатъците от кокаиновата империя се ръководят от намиращия се в затвора Фабио Очоа. През юли 1996 г. братята Хорхе Буис Очоа и Хуан Очоа са освободени след изтърпяване на петгодишната присъда за наркотици.
През октомври 1999 г. правоохранителните органи на САЩ и Колумбия провеждат съвместната операция „Хилядолетие”, по време на която в САЩ, Колумбия, Мексико и Салвадор са арестувани над 30 члена на Меделинския картел. В операцията участват повече от 200 американски държавни служители, подпомагат ги и полициите на страните, където се провежда операцията. Сред задържаните са Фабио Очоа и големият спец по пране на пари Алехандро Бернал, отговарящ в картела за международните връзки. Бернал водел операциите от командния център на картела в южната част на щата Флорида, съоръжен по последната дума на техниката.
Фабио Очоа е екстрадиран в САЩ и осъден на 30 г. затвор за контрабанда на 30 тона кокаин в Щатите в периода между 1997 и 1999 г. Счита се, че наркокартелът „Енвигадо”, преди това отцепил се от картела на Ескобар, е станал наследник на разпадналия се Меделински картел.
1993 г. в Европейската организация за ядрени изследвания е създадена World Wide Web. Идеята за World Wide Web е предложена през 1989 г. от английския инженер Тим Бърнърс-Лий, който ръководи и нейната първа реализация в мрежата на Европейската организация за ядрени изследвания в края на 1990 г.
Първите хипертекстови системи се появяват още през 60-те години, но Бърнърс-Лий пръв прави тази технология достъпна чрез Интернет, където тя разкрива пълните си възможности. През 1989 г. той прави предложение за създаване на хипертекстова система и през следващата година, заедно с белгиеца Робер Кайо, започва активна работа по нея.
Към края на 1990 г. са разработени основните компоненти на World Wide Web - мрежовият протокол HTTP, маркиращият език HTML, първият уеб браузър WorldWideWeb, първият уеб сървър CERN httpd и първите уеб страници, които описват самия проект. Това програмно обезпечаване е предназначено за работната станция NeXTcube и малко по-късно се налага създаването на прост текстов браузър, който да бъде лесно преносим към различни компютърни системи - Line Mode Browser.
На 6 август 1991 г. Тим Бърнърс-Лий публикува съобщение в Usenet групата alt.hypertext, с което на практика прави World Wide Web публична услуга, достъпна в Интернет. Месец по-късно в Станфордския линейноускорителен център започва да функционира първият уеб сървър, разположен извън Европа.
