1066 г. Уилям Завоевателя напада Англия. Така започва Норманското нашествие. Като херцог на Нормандия, Уилям става най-могъщия феодален владетел във Франция, а когато заема трона на Англия след своята победа в битката при Хейстингс, той променя пътя на английската история.
След смъртта на баща си през 1035 г., 7-годишният Уилям е признат за херцог на Нормандия (под името Гийом II) от местните барони и от своя феодален сеньор, френския крал Анри I. Фактът че е незаконороден прави позицията му нестабилна. Трима негови настойници и един възпитател са убити при заговори за свалянето му. Уилям обаче оцелява и на 15-годишна възраст е посветен в рицарство от крал Анри I.
Той започва да управлява самостоятелно и на 19 години вече успешно се справя сам със заплахите от въстания и нашествия. С помощта на Анри I, Уилям окончателно установява контрол над Нормандия след победата им през 1047 г. над коалиция от размирни нормандски барони в битката при Вал-е-Дюн, на югоизток от Каен.
Интересът на норманите към Англия произтича от втория брак през 1002 г. на английския крал Етълред Бавния с Ема, сестра на тогавашния нормандски херцог Ришар II Добрия. Синът на Етълред и Ема, Едуард Изповедника, става крал на Англия през 1042 г. Преди това обаче Англия е управлявана от датски крале и Едуард е изгнаник в продължение на 25 години точно в Нормандия. Оттам той познава внукът на Ришар Добрия, младия херцог Уилям, който, макар и само около 14-годишен, през 1041 г. вероятно е помогнал за завръщането в Англия на по-възрастния си братовчед, за да може той да вземе властта.
Уилям изглежда е очаквал отплата за това от страна на Едуард и, когато става ясно, че английският крал-светец (вероятно обрекъл се на безбрачие) ще остане бездетен, в него се зараждат апетити да стане престолонаследник на Англия. Когато Едуард Изповедника умира бездетен в началото на 1066 г., събранието на английските първенци одобрява коронацията на Харолд. Тя се провежда на 5 януари 1066 г. и така новият крал на Англия е Харолд II. Уилям реагира моментално и си осигурява подкрепата на папата за нападение над Англия.
Други обаче действат още по-бързо - изгоненият от Англия бивш граф на Нортумбрия и брат на крал Харолд, Тостиг, организира нашествие още през май 1066 г., а през септември обединява силите си с нахлулите на острова норвежки войски на Харолд III Хардрада. Кралят на Норвегия също е претендент за английския престол и новият английски крал, който вече очаква нападение откъм Нормандия, е принуден да промени плановете си и да се насочи на север, за да посрещне норвежкия крал и размирния си брат.
На 25 септември той разбива войските им при Стамфърд Бридж, близо до Йорк, а Хардрада и Тостиг са убити в битката. През това време нормандският херцог Уилям събира флота и тръгва да пресича Ламанша още през август. Плановете му са осуетени от лошо време и насрещни ветрове и нашествието е забавено с повече от месец. Уилям акостира в Южна Англия само дни след победата на Харолд II над норвежките войски.
Той успява да акостира в Певънзи на 28 септември и разполага силите си от стрелци и пехота в близост до селището Хейстингс. Крал Харолд II отговаря на предизвикателството веднага - избързва на югоизток с близка по численост армия, която обаче е изморена след битката при Стамфърд Бридж. Англосаксонските сили пристигат на мястото на битката късно вечерта на 13 октомври.
Решителното сражение е на следващата сутрин и остава в историята като битката при Хейстингс. В нея отначало преимуществото е на страната на англосаксонсците, но войските на нормандския херцог обръщат развоя ѝ, а изходът ѝ става окончателно ясен, когато крал Харолд пада убит.
Това е ключовият момент в Норманското нашествие. След като не успява да влезе в Лондон, Уилям се насочва към Уолингфърд, където част от англосаксонската аристокрация минава на негова страна. Изправени пред възможността за продължителна обсада на столицата, останалите първенци също се отказват от по-нататъшна борба.
Съпротивата до този момент е организирана от името на непълнолетния по това време законен наследник на английския престол Едгар Атълинг, правнук на англосаксонския крал Етълред Бавния от първата му жена, кралица Алфгифу. Именно младият Едгар обаче е начело на делегацията, която посреща Уилям при Бъркамстед и му предлага английската корона.
Новият крал Уилям I е коронясан на Коледа, 25 декември 1066 г. в Уестминстърското абатство. Така се поставя и началото на новата Норманска династия и на нова страница в историята на Англия.
1781 г. американските войски на ген. Джордж Уошингтън, подкрепени от френската флота, водена от граф дьо Рошамбо, започват обсадата на Йорктаун във Вирджиния. Кулминация на Йорктаунската кампания, битката се оказва последното голямо сухоземно сражение от Американската война за независимост в Северна Америка. Предаването на армията на генерал-лейтенант лорд Корнуолис кара британското правителство да започне преговори за края на конфликта.
През 1780 г. 5500 френски войници дебаркират в Роуд Айлънд, за да помогнат на американските си съюзници в операции срещу контролирания от британците град Ню Йорк. След пристигането на пратките от Франция, които включват възможността за подкрепа от френскиа западноиндийски флот на граф дьо Грас, Уошингтън и Рошамбо решават да поискат помощ от дьо Грас за обсаждане на Ню Йорк или за военни операции срещу Британска армия, оперираща във Вирджиния.
По съвет на Рошамбо, дьо Грас ги информира за намерението си да отплава до залива Чесапийк, където Корнуолис е поел командването на армията. Корнуолис първоначално получава объркващи заповеди от висшия си офицер, Хенри Клинтън, но в крайна сметка му се нарежда да направи отбраняемо дълбоководно пристанище, което той започва да прави във Йорктаун, Вирджиния. Маневрите на Корнуолис във Вирджиния са следени от Континентална армия, водена от маркиз дьо Лафайет.
Френската и американската армии се обединяват на север от Ню Йорк през лятото на 1781 г. Когато пристигат новини за решението на дьо Грас, съюзените армии започват да се придвижват на юг към Вирджиния, предприемайки тактика на заблуждаване, за да накара британците да повярват, че е планирана обсада на Ню Йорк. Дьо Грас отплава от Западните Индии и пристига в залива Чесапийк в края на август, докарвайки допълнителни войски и осигурявайки морска блокада на Йорктаун. Той транспортира 500 000 сребърни песо, събрани от гражданите на Хавана, Куба, за да се финансират провизии за обсадата и да се плати на континенталната армия.
Докато е в Санто Доминго, дьо Грас се среща с Франсиско Ссааведра де Сангронис, агент на краля на Испания Карлос III. Дьо Грас е планирал да остави няколко от военните си кораби в Санто Доминго. Сааведра обещщава помощта на испанския флот за зашита на френския търговски флот, което позволява на дьо грас да отплава на север всичките си военни кораби. В началото на септември, той побеждава френски флот, воден от сър Томас Грейвс, който идва в подкрепление на Корнуолис в битката в залива Чесапийк.
В резултат на тази победа, дьо Грас блокира бягството по море на Корнуолис. До края на септември Уошингтън и Рошамбо пристигат и армията и флота напълно обкръжават Корнуолис.
След първоначална подготовка, американците и французите построяват първия си паралел и започват бомбардировката. С отслабена британска отбрана, на 14 октомври 1781 г. Уошингтън изпраща две колони да нападнат последните големи оставащи британски външни укрепления. Френска колона превзема редут No. 9, а американска колона редут No. 10. С превземането на тези укрепления, съюзниците успяват да завършат втория си паралел.
С приближаването на американската артилерия и с усилването на бомбардировката, ситуацията на британците започва бързо да се влошава и Корнуолис иска условия за капитулация на 17 октомври. След двудневни преговори, церемонията по предаването се състои на 19 октомври, като Корнуолис отсъства, твърдейки, че е болен. С пленяването на над 7000 британски войници започват преговори между САЩ и Великобритания, довели до Парижкия договор от 1783 г.
1864 г. в Лондон е основан Първият Интернационал под името Международно работническо сдружение. Негови учредители са сред най-мощните британски, френски, швейцарски, испански и италиански синдикални организации от онова време.
От самото начало Интернационалът е разкъсван от противоречивите школи на социалистическата мисъл - марксизма, прудонизмът (Пиер-Жозеф Прудон, който се застъпва само за реформата на капитализма), бланкизмът (Огюст Бланки, който се застъпва за радикални методи, както и метежи и революции) , както и версията на анархизма на Михаил Бакунин, който доминира италианската, испанската и френско-швейцарската федерация.
Първият международен интернационал се разделя на своя конгрес в Хага през 1872 г. вследствие от сблъсъка между централизираният социализъм на Маркс и анархизма на Бакунин. С цел предотвратяване доминирането на движението от анархистите и придобиване на контрол на сдружението, Генералния съвет, продиктувано от Маркс, мести централата си в Ню Йорк, до официалното разпускане.
По време на Конференцията във Филаделфия през юли 1876 г. бакунизма, поема Ръководството на Сдружението, като провежда годишни конгреси 1873-1877.
Анархистите не успяват обаче да се запазят Интернационала жив. След анархистическият конгрес в Лондон от 1881 г., той престава да представлява организирано движение.
Часттa от интернационала, не подчинила се на решението на Хагският Конгрес по въпроса за политическата деятелност на пролетариата, продължила да организира конгреси. Тяхната организация отново се именува Международно работническо сдружение или повече известна като Анархистически интернационал.
1928 г. Александър Флеминг открива пеницилина. Бактериологът прави откритието си случайно, след като негови спори попадат и замърсяват съд със заложена за опит стафилококова бактериална култура.
Една сутрин, докато работи в лабораторията си, той забелязва „ореол”, в който липсва бактериален растеж около синьо-зелен мухъл, замърсил случайно паничката със стафилококова бактериална култура. Флеминг заключава, че мухълът освобождава някаква субстанция, която потиска бактериалния растеж и така унищожава клетките на бактерията. Отглежда чиста култура и открива пеницилиновия мухъл, сега познат като Penicillium notatum.
Първоначално Флеминг смята, че пеницилинът ще бъде полезен дезинфектант, тъй като е мощен при минимална токсичност в сравнение с досегашните антисептиците и отбелязва неговата стойност при изолация на бактериална инфлуенца (грип). Получените от Флеминг резултати са публикувани през 1929 г., но първоначално не предизвикват интерес в академичната общност.
Любопитен факт е, че Флеминг отбелязал, че пеницилинът би могъл да намери голямо приложение в медицината. След понататъшни експерименти Флеминг остава с впечатлението, че пеницилинът не може да оживее достатъчно продължително в човешкото тяло, за да убие патогенните бактерии, и спира да го изучава след 1931 г. Той не бил в състояние да разработи метод за пречистването му и повече от 10 години това чудодейно лечебно средство остава незабелязано.
1961 г. военен преврат в Дамаск окончателно слага край на Обединената арабска република. ОАР съществува като съюз между републиките Египет и Сирия. Основана на 1 февруари 1958, тя е първата крачка към пан-арабска нация.
Обединението е създадено, тъй като група политически и военни дейци в Сирия се притеснили за опасността от завземането на властта от комунистите и поради това потърсили помощта на президента на Египет, Гамал Абдел Насър.
Съюзът обединява двете нации в една обща държава, столицата на която е Кайро, а на 5 февруари 1958 г. Насър се самоназначава за неин президент. Египетските военни и технически съветници настъпили към Сирия и комунистическата заплаха била отстранена. По ирония на съдбата, оказало се, че новата държава била подкрепена именно от враговете си. Съветският съюз, целящ да запази своите съюзници в Студената война, бързо започва да продава оръжие на прохождащата република - политика, която тя продължава да води дори след рухването на ОАР.
ОАР възприема флаг, в основата на който стои този на Египет, но с две звезди, които символизират двете части. Днес това е знамето на Сирия. Флагът на Ирак е подобен, но с три звезди, които изобразяват надеждата, че ОАР ще се разшири. В основите на флага на Судан също стоят хоризонтални червена, бяла и черна ленти.
След известно време сирийците се раздразнили от това, че ги управляват от отдалечения Кайро, а сирийските водачи, които били принудени да живеят в Кайро, се почувствали откъснати от източниците си на власт. Също така египтяните в Сирия се държали арогантно (според някои), като мнозина от тях се отнасяли към Сирия като към колония на Египет.
ОАР се сгромолясва през 1961 г. след държавен преврат в Сирия. Египет, останала единствена в Обединената арабска република, продължила да носи това име до смъртта на Насър през 1970 г.
1987 г. на площад „Свобода” в Русе над 300 души протестират срещу безразличието на управниците за хлорните румънски отрови над града. Протестът е считан за първата улична демонстрация по време на комунистическата диктатура в Народна република България.
Гражданите протестират срещу продължаващите седма година тежки обгазявания с хлор от румънския химически комбинат в Гюргево. Но тъй като този румънски завод е военен и е включен във военнопромишления комплекс на Варшавския договор, работата му не може да бъде спряна. Същевременно не се прави необходимото да бъдат спрени емисиите от отровни газове, а българското правителство не поставя пред румънците достатъчно остро проблема и той не се решава.
В ден с особено интензивно обгазяване, на централния площад в града са изкарани 10-годишни ученици за тържеството им приемане в пионерската организация. Веднага след церемонията децата махат вратовръзките и ги слагат пред устата и носа в напразен опит да се предпазят от хлора.
Първият протест е плах и е забелязан само от партийните органи и Държавна сигурност. На втория митинг обаче се събират няколко хиляди души и той остава в историята като „Протеста на майките с количките”. Точно по това време в града е членът на Държавния съвет и бивш министър-председател Гриша Филипов. Той остава изненадан, впечатлен и разтревожен от нерегламентираното внушително събиране на хората.
Нито радиото, нито телевизията, нито печатът съобщават за тези протести. Режисьорът документалист Юри Жиров обаче снима за студия "Екран" филма "Дишай", който изиграва ролята на катализатор в последвалите събития.
Няколко месеца след протестите режисьорката Малина Петрова решава да организира на 8 март 1988 г. прожекция на "Дишай" в Дома на киното. Поканени са над 400 интелектуалци, журналисти и хора с антитоталитарни нагласи, сред които има и много агенти на Държавна сигурност. Филмът обаче оказва такова силно въздействие на зрителите, че след прожекцията започва масово записване в спонтанно възникналия „Комитет за Русе”.
„Обществен комитет за екологична защита на Русе” е учреден на 8 март, като за председател е избран писателят Георги Мишев. Комитетът обаче не успява да осъществи никаква дейност, тъй като ЦК на БКП и Държавна сигурност принуждават учредителите му да се откажат от действия. Държавна сигурност веднага привиква на разпити много участници в протестите.
1994 г. фериботът „Естония потъва” в Балтийско море. Корабът пътувал от Талин до Стокхолм.
При инцедента загиват 852-ма души, оцеляват едва 137. До днес това остава най-голямата катастрофа с пътнически кораб в европейски води.
2000 г. Ариел Шарон посещава джамията Ал-Акса, известна сред евреите като Храмовият хълм в Йерусалим.
Джамията е третият по святост мюсюлмански храм след тези в Мека и Медина. Нарича се на арабски „Отдалечената джамия” („Ал-Масджид ал-Акса“). Коранът я споменава, разказвайки за „нощното пътуване и възнесението” на Пророка Мохамед.
2008 г. американската компания „СпейсЕкс” успешно изстрелва първата частна космическа ракета в орбита - „Фалкън-1”. „Фалкън-1” се явява частично ракета за многократно използване, първата степен, на която след отделянето си се приводнява в океана и може да се използва отново. Първите три запуска на апарата завършват с неуспех, като първата степен е била силно повредена.
Четвъртото изстрелване на 28 септември 2008 г. е успешно, с което „Фалкън-1” става първата частно-финансирана космическа ракета, извършила полет в околоземното пространство. Ракетата изведе в орбита прототип на капсулата „Драгън”, разработка на същата компания.
След петия полет ракетата е изведена от употреба, като нейното място заема нейната надградена версия „Фалкън-1е”.
Любопитен факт е, че компанията „СпейсЕкс” на милионера Елон Мъск и още една компания - „Орбитал Сайънс”, разработват за НАСА непилотирани космически кораби, които да транспортират товари и хора след прекратяването на полетите на совалките.
