20 май: Картографът Абрахам Ортелий издава първия съвременен атлас

325 г. римският император Константин I Велики свиква Първия никейски събор, на който е прието „Веруюто”. Той се провежда в Никея, като целта е да се спрат разногласията в църквата, предизвикани от арианството. Съборът осъжда учението на александрийския презвитер Арий като ерес и приема т.нар. Символ на вярата (Веруюто).

„Верую” е древен текст, с който християните изповядват своята вяра по време на своите съвместни и лични молитви. В дванадесетте члена на Символа са изложени накратко и точно основните истини на вярата. Първите седем члена - относно Бог Отец и Господ Иисус Христос - са съставени от светите Отци на Първия вселенски събор в Никея (325 г.). Последните пет члена - относно Бог Дух Свети, Църквата, Кръщението, Възкресението на мъртвите и вечния живот - са добавени на Втория вселенски събор в Цариград (381 г.).

В Никея се създава и традицията всички по-важни религиозни въпроси да се решават на вселенски събори. На този събор, освен това се взима решение Великден да се празнува отделно от еврейската Пасха на първата неделя след първото пълнолуние след пролетното равноденствие. Така се определя разлика от 14 дни между двата празника.

Съборът фиксира първенството на епископите на петте най-големи църковни центрове: Рим, Константинопол (дн. Истанбул), Александрия, Антиохия и Йерусалим.

1520 г. Ернан Кортес разбива испанските войски, след като се обявява за независим владетел на Мексико. Ернан Кортес де Монрой и Писаро е испански конкистадор, оглавявал експедиция в началото на 16 в., унищожила държавата на ацтеките и поставила голяма част от Мексико във властта на Испания.

На 4 март 1519 г. Ернан Кортес с армада от 11 кораба и екипаж, наброяващ 600 войника, акостира на Мексиканското крайбрежие. За броени дни мореплавателят превзема областта Табаско, където основава новата испанска колония Виракрус. Кортес се провъзгласява за капитан-генерал и изгаря всички свои кораби, като по този начин лишава отряда си от възможността да се върне в родна Испания.

Движен от трескава жажда за злато и намерил нови съюзници в лицето на местните жители, Кортес се отправя на поход към столицата на ацтеките Теотиукан. Конквистадорите се изправили срещу империя, за чиято мощ дори не подозирали. Така започва една от най-славните авантюри в историята на човечеството.

За две години Кортес успява да съкруши ацтекската империя. На 13 август 1521 г. столицата Теотикуан е превзета от испанците, вождът на ацтеките Монтесума загива, а неговият приемник става заложник на Кортес. Една от най-богатите страни по света, до този момент въобще неизвестна за европейците, се превръща в провинция на Испания.

Когато Кортес влиза в Теотикуан, той е изумен от това, което вижда там - великолепна столица със своя самобитна култура. Градът бил разположен на остров в средата на живописно езеро и обкръжен с мрежа от канали, съединяващи множество изкуствени острови.

Повечето къщи в столицата били изградени от глина, но знатните люде и жреците живеели във великолепни каменни дворци. В центъра на столицата бил разположен комплекс от пирамиди. Те поразявали със своето великолепие. От вътрешността на тези монументални здания обаче се носела отвратителна воня.

Именно тук ацтеките осъществявали своите кървави ритуали и жертвоприношения за омилостивяване на боговете. Труповете на жертвите се разлагали във вътрешността на пирамидите. Испанците решили, че ацтеките са канибали. Те били шокирани от варварските ацтекски ритуали и затова решили, че всички местни индианци са поклонници на дявола. Те решили че трябва по насилствен път да ги накарат да се обърнат към християнската вяра. Това било началото на края за ацтекската цивилизация.

Ацтеките решили, че конквистадорите са отмъстителите на Кецалкоатъл „Пернатата змия”, които яздели елени без рога от Ада (конете дотогава все още били непознати в Америка). Вместо да прогони испанския пътешественик Кортес, обърканият „тлатоани”, в превод „този, който говори”, приемникът на Монтесума, изпратил на испанците пратеници, натоварени с пищни дарове. И така разпалил още повече жаждата за злато на завоевателите.

Кортес разбира, че покорените от испанските войници племена на тотонаките мразят до смърт ацтеките. Испанците получават решаващата подкрепа и на тласкоалтеките. Набряваща вече 20 000 души, армадата на пътешественика се отправя към Мексико. Сред ацтеките не е обявена военна мобилизация, за да не се попречи на прибирането на царевичната реколта! Взет като заложник от Кортес, „тлатоани” упорито отказва да защити властта си, докато народът му роптае, а испанците грабят съкровищата на ацтеките и изгарят домовете им.

Всеобщият бунт накрая избухва по повод избиването на ацтекски велможи, които честват празника на „Уицилопотри”. Кортес бяга от Мексико през т.нар. „Печална нощ” на 30 юни 1520 г. Конкистадорите сменят тактиката си. Испанската войска прегражда сухоземните пътища и прекъсва акведуктите към столицата на ацтекската империя. Гладът, жаждата и последвалата епидемия от вариола, непозната за Америка болест, довършват ацтеките. Последният „тлатоани” Куаутемоцин или „падащ орел”, отблъсква със силата на отчаянието двайсет испански нападения.

На 13 август 1521 г. Куаутемоцин се предава на Кортес, заедно с последните полумъртви от глад войни, останали от ацтекската войска. Следва варварско клане, което не оставя жив нито един ацтек. Така една велика цивилизация изчезва от лицето на Земята, а испанците се сдобиват с несметни богатства, част от които пренасят в Европа.

1570 г. картографът Абрахам Ортелий издава първия съвременен атлас. Той е роден през 1527 г. в Антверпен, част от владенията на Хабсбургите. Той е член на влиятелната по това време фамилия Ортелий и пътува много из Европа - в цяла Нидерландия и в Германия, Франция, Англия, Ирландия и Италия.

Ортелий започва да работи като гравьор на карти и през 1547 г. става член на антверпенската картографска гилдия. В началото на кариерата си се занимава главно с търговска дейност, като повечето му пътувания до 1560 г. са с такава цел.

През тази година той предприема пътуване до Трир, Лотарингия и Поатие, заедно с Герардус Меркатор, и, вероятно под негово влияние, започва да се интересува от научна география. В следващите години се заема със съставянето на атласа „Theatrum Orbis Terrarum”, с който остава известен в историята на картографията.

През 1575 г. Абрахам Ортелий е назначен за географ на испанския крал Филип II. Това става с препоръките на Бенито Ариас Монтано, тъй като по-рано родът Ортелий е подозиран в симпатии към протестантството. С издадената от Плантен „Synonymia geographica”, разширена по-късно под заглавието „Thesaurus geographicus”, той поставя основите на критичния анализ на античната география.

Любопитен факт е, че в последното издание на тази книга Ортелий разглежда възможността за континентален дрейф, превърнала се в основна за геологията теория няколко века по-късно.

1873 г. Леви Щраус получава американски патент за джинси с медни кабси. Първите такива панталони са произведени от Щраус още през 1850 г. и са продадени по 1,46 долара за брой. Според историята първата заявка за тези панталони дошла от каубои и фермери, на които от постоянното яздене се протъркват крачолите от вътрешната страна и те пожелали панталони от дебел плат.

Първата фирма Levi Strauss & Co за ушиване на работно облекло е организирана в Сан Франциско. Щраус отначало ги шие от сив плат за палатки. След това сменя цвета на син, като за целта използва естествено индиго. През 1878 г. немският химик Адолф фон Байер изобретява синтетичен оцветител заместител, който значително намалява себестойността на джинсите.

Самото име джинси се появява едва през 30-те години на 20 в. Платът за направата на джинси пристига от италианския град Генуа и топовете носят щампа Genes, произнасяно като джинс от американците. Когато Леви Щраус свършва брезента за палатките, той купува тъкан от Ним, Франция. Това е причината понякога платът да се нарича „деним”.

Първоначално предназначени за работно облекло, джинсите добиват широка популярност сред младежите през 50-те години поради своята практичност, непретенциозност и удобство. Няколко десетилетия по-късно се превръщат в любимо облекло на хипитата. През 70-те и 80-те години се появяват новите технологии overdye и stonewash, появяват се нови модни течения в цветовете. През 1981 г. Levi’s първи пуска джинси за жени.

В 21 в. джинсите продължават да бъдат едно от най-удобните и практични облекла.

1875 г. представители на 17 държави подписват в Париж Метричната конвенция. Конвенцията за метъра е международен договор, служещ да осигури единство на метрологичните стандарти в различните страни.

От 1 март до 20 май 1875 г. в Париж заседава дипломатическа конференция с участието на пълномощни представители на 20 държави, която завършва с подписването на документа. Конвенцията е подписана в Залата с часовника в сградата на Министерството на външните работи на Франция на крайбрежната парижка улица „Ке д’Орсе”. Подписването е предшествано от 90-минутно заседание, започнало в два часа следобед.

През 1921 г. в договора си внесени малки изменения. В настоящия момент към Конвенцията са се присъединили 55 държави, в това число всички индустриално развити страни. В съответствие с Метричната конвенция са учредени Международно бюро за мерки и теглилки (BIPM) и Международен комитет за мерки и теглилки (CIPM), а освен това се свикват Генерални конференции по мерки и теглилки (CGPM).

1900 г. в Париж са открити II-те Летни Олимпийски игри. Игрите продължават до 28 октомври. Единственият друг кандидат за домакинство е Атина, поради усилията на гърците да задържат игрите на тяхна територия.

Олимпиадата е организирана от Пиер дьо Кубертен като част от ЕКСПО 1900, което също се е провело в Париж. Директорът на панаира - Алфред Пикард, критикува и неодобрява идеята на Кубертен и смята игрите за ненужно усложнение. За пръв път олимпийски спортове стават някои от класическите дисциплини в днешните олимпиади. Това са - футбол, ветроходство, стрелба с лък и гребане.

За пръв път на олимпийски игри се състезават жени. Те участват само в голфа и тениса. Първата жена олимпийска шампионка става американската тенисистка Шарлот Купър.

1902 г. Куба става независима република. Приета е обаче т.нар. „Декларация Плат”, съгласно която САЩ има право да се намесва във вътрешните работи на Куба „с цел запазване на нейните стабилност и суверенитет”. Декларацията Плат е отменена едва през 1934 г., когато Куба възвръща пълния си суверенитет.

През 1925 г. генерал Херардо Мачадо Моралес взима властта. През 1933 г. Фулхенсио Батиста прави военен преврат. През 1940 г. печели изборите за президент като кандидат на широка коалиция с участието и на Кубинската комунистическа партия. Президентът Батиста се радва на огромна популярност, на изборите през 1944 г. е преизбран за президент. След 1948 г. при президентите Рамон Грау и Карлос Прио Сокарас се увеличава корупцията и влиянието на американската мафия.

През 1952 г. Батиста извършва нов преврат. Този път обаче не желае връщане към конституционния ред, поради което в страната се оформя силна опозиция. Президентът Батиста става военен диктатор и започва жестоки гонения срещу всички опозиционери в страната, избива хиляди невинни кубинци и затваря всички университети в Куба, поради критиките и недоволството на студентите към него. Начело на една от опозиционните групировки застава Фидел Кастро.

1927 г. Чарлз Линдберг излита от Лонг Айлънд, Ню Йорк, за да извърши първият самостоятелен полет без кацане над Атлантическия океан, който завършва успешно на летище Бурже в Париж. Полетът на Линдберг продължава 33 часа и 30 минути. Преди него шестима авиатори са изгубили живота си в опити да прелетят разстоянието, прелетяно от Линдберг.

Подвигът му носи награда от 25 000 долара и посрещане като герой от 100 000 почитатели, които се струпват на летището във Франция, и милиони други, които го приветстват при завръщането му в САЩ.

В края на 20-те и началото на 30-те години Линдберг използва своята слава, за да подпомогне бързото развитие на американската търговска авиация. Преди нападението на „Пърл Харбър” от Япония Чарлз е бил твърд противник на участието на САЩ във войната, като дори е основал първото антивоенно движение в Америка. Но след нападението на „Пърл Харбър” той подкрепя войната и се включва в няколко бойни мисии до Тихия океан като цивилен консултант.

След като се връща в Америка, той обикаля редица авиационни компании, предлагайки своите услуги като консултант. Като техничен съветник във „Форд” през 1942 г. той е бил много зает с отстраняването на проблемите, възникнали с бомбардировачите „освободители” Б-24.

1941 г. Вермахтът започва операция „Меркурий” за превземането на остров Крит. Най-голямата германска въздушнодесантна операция в периода на Втората световна война имала за цел превземането на остров Крит в Средиземно море и унищожаване на британския военен контингент на острова.

На 28 октомври 1940 г. италиански войски нахлуват в Гърция, но не постигат успех. На 6 април 1941 г. германският Вермахт също нахлува в Гърция и сломява съпротивата й.

На 25 април 1941 г. крал Георгиос II и неговото правителство напускат Гърция и заминават за остров Крит, където се чувстват в относителна безопасност. Островът се явява важна морска и авиационна база на съюзниците. Британският кралски флот контролира напълно тази част от Средиземно море, което прави острова недостъпен за традиционен морски десант.

Войските на Съюзниците се настаняват на остров Крит още преди италианската интервенция в Гърция (28 октомври 1940 г.) Въпреки че италианското настъпление е отблъснато, последвалата Операция „Марита” за окупиране на Гърция от германците принуждава съюзното командване да увеличи своя контингент от 14 000 на 30 000 войници, предимно с войски, предислоцирани от континентална Гърция.

Доминирането на англичаните тревожи силите от Оста, а освен това авиационната база е използвана от съюзниците за бомбардиране на нефтените полета около Плоещ в Румъния, основен доставчик на горива за Нацистка Германия. На 30 април 1941 г. за командващ съюзните войски на острова е назначен новозеландският генерал-майор Бърнард Фрайбърг.

Гръцките войски на Крит наброяват около 11 000 войници и друг персонал. В състава им основно влизат евакуираните от континентална Гърция части от 12-та и 20-та дивизии. Британските войски на острова са около 14 000 войници. Броят войниците от частите на новозеландската и австралийската дивизии е около 15 000 души.

Сили на Оста: Общата численост на 7-ма парашутна и 5-та планинско-стрелкова дивизии възлиза на 29 750 души: 750 бойци трябва да бъдат превозени с безмоторни самолети, 10 000 спуснати с парашути, 5000 прекарани с транспортни самолети и 7000 по море. Въздушна поддръжка осъществява 8-ма армия на Луфтвафе, в чийто състав влизат 280 бомбардировачи, 150 пикиращи бомбардировачи Ju-87 и 150 изтребители. Отделно са 2700 италианци.

Планът на генерал-полковник Курт Щудент предвижда превземане на летищата Малеме, Ретимно и Хераклион от парашутистите, с последващо прехвърляне на контрола на заловените летища на силите на 22-ра военновъздушна дивизия (впоследствие заменена с 5-та планинска дивизия). Датата за начало на операцията първоначално е определена за 16 май, но впоследствие е преместена за 20 май.

Британското командване своевременно е осведомено за подготовката за нападение от страна на германската армия, благодарение на прехванати вражески шифрограми, които британските служби дешифрират в рамките на проект „Ултра”.

Генерал Фрайбърг е информиран за плановете за нападение и взима мерки по укрепването на защитните съоръжения около летищата и в западния край на острова.

Една малка грешка при дешифрирането на немската кореспонденция обаче се оказва фатална - британското разузнаване разчита в прехванатите телеграми думата „десант” като морски десант, и дори не се допуска идеята за въздушен десант. Това подвеждане води и до грешки на командването. Една от тези грешки е отхвърленото искане на генерал Фрайбърг за частично разрушаване на летищата на острова, за да не се допусне прехвърляне на подкрепления, в случай на превземането им.

Всеки немски парашутист е въоръжен с карабина Маузер 98К. Около четвърт от парашутистите, освен карабина, носят и картечен пистолет MP-40 („Шмайзер”). Недостатъкът от тежкото въоръжение е компенсиран с новото 75-мм безоткатно оръдие LG-40: при тегло само 130 кг., то е 10 пъти по-леко от използваното във Вермахта 75-мм полево оръдие, като при това е лесно за транспортиране, а е спускано със специално свързани 3 парашута.

Оръжието и боеприпасите били съхранени в контейнери. Немците използвали парашути с различни цветове, за да обозначават контейнерите с различни оръжия и муниции: лично оръжие, тежко оръжие, боеприпаси.

За разлика от парашутистите на други страни, немските десантчици се приземявали без лично оръжие, то се хвърляло с парашут отделно в контейнери. В добавка към това конструкцията на немските парашути не позволява управление на полета, и десантчиците се приземявали понякога на стотици метри от оръжието си. В такива моменти те можели да разчитат само на своите ножове и взетите по собствена инициатива пистолети. Много парашутисти загинали точно при опитите да стигнат до контейнерите с оръжие.

Британските войски използват като основно въоръжение карабина „Лий-Енфийлд”, лека картечница „Брен” и тежка картечница „Викерс”. Силите на съюзниците на острова не притежават средства за придвижване и прехвърляне на войски при необходимост за противодействие срещу неочакваните зони за приземяване на немските парашутисти. Това повлиява съдбоносно на организираното на отбраната на Крит.

Съюзниците притежавали 85 оръдия от различен калибър, почти без боеприпаси. Британците имат и 9 пехотни танка модел „Матилда IIА”, разполагали и с 16 леки танкове „Mark VIB”. Танковете обаче са с износени мотори и са снабдени предимно с противотанкови снаряди, които са слабо ефективни срещу пехотата. Гръцките войски са въоръжени с остарелите австрийски 6,5-мм карабини „Манлихер-Шонауер” и 8-мм винтовки „Щаер-Манлихер М1895”, получени в качеството на репарации след края на Първата световна война.

Около 1000 от гръцките бойци имат стари френски пушки „Гра“ образец 1874 г. В някои части войниците имат едва по 30 патрона. Поради тези причини, гърците са изпратени да защитават източната част на острова, където не се очаква нападение от немците. Парашутистите, чиято цел е подсигуряване на основния десант, са 750 човека. Те имат за задача да завземат летището край Малеме, което може да приеме „Юнкерсите” с основния десант.

В деня на десанта, 20 май, германските парашутисти не успяват да превземат района на пистата, но овладяват позиции до самото летище. На следващата сутрин австралийски бойци, подкрепени от два танка, правят опит за контраатака, но напразно очакват войниците от 23-ти новозеландски батальон. Съюзниците са отблъснати и са принудени да се завърнат на изходните си позиции, а по–късно и да изоставят летището.

Немските десантчици осигуряват плацдарм за кацане на тежки транспортни самолети. На 23 май новозеландците се опитват с щурм да превземат летището, но са отблъснати и на 24 май заемат позиции, източно от Малеме.

Това предопределя до голяма степен изхода от операцията. Още същия ден на летището се приземяват транспортни самолети с 5-та планинско-стрелкова дивизия и артилерийски установки.

Получавайки подкрепа от пехота и липсата на отпор от страна на британския флот, немците бързо превземат острова. На 1 юни, ден след евакуацията на останалите британски сили, съюзниците обявяват официално, че островът е в ръцете на противника.

През нощта на 24 май 1941 г. крал Георгиос II и неговото правителство са евакуирани от Крит до Египет. От 1 юни 1941 г. островът е под немската окупация. Големите загуби на немските парашутни части принуждават немското командване да прекрати други планирани въздушнодесантни операции, като се отказват от намеренията си за военни действия срещу Кипър и Египет.

1969 г. Джон Ленън сключва брак с Йоко Оно в Гибралтар. Церемонията се провежда в Гибралтар.

Любопитен факт са версиите, които съществуват около запознанството на Ленън и Йоко. Според една от тях, разказана от самия Ленън, срещата е станала в галерия в Лондон, на 9 ноември 1966 г. Там Оно подготвяла своя изложба и двамата били представени един на друг от собственика Джон Дънбар.

Според втората версия, лансирана от Пол Макартни, през 1955 г. Оно била в Лондон, за да събере оригинални музикални партитури за книга, върху която работел Джон Кейдж, но самият Маккартни отказал да й даде от своите ръкописи. Той насочил Йоко към Джон Ленън, който откликнал на молбата й.

След това Оно започва да звъни постоянно на Джон в дома му и когато първата му съпруга Синтия поискала обяснение, той казал, че Йоко Оно само се опитва да събере пари за нейните „авангардни глупости”. През май 1968 г. докато Синтия е на почивка в Гърция, Ленън кани Оно на гости. Те прекарват нощта заедно, а по-късно Джон споделя, че са „правили любов до зори”. Когато жената на Джон се връща у дома тя заварва Оно, облечена в нейната хавлия, да пие чай със съпруга й, при което Ленън само казва: „О, здрасти”.

През последните две години на Джон в „Бийтълс” той и Оно започват публични протести срещу войната във Виетнам. Женят се в Гибралтар през 1969 г. Меденият им месец всъщност представлява 7-дневен протест за мир, по време на който и двамата не напускат леглото си в президентския апартамент в хотел Хилтън в Амстердам.

Джон и Йоко се разделят през 1974 г., но година по-късно отново са заедно. По време на раздялата им Ленън се среща с Мей Панг, която е личен асистент на музиканта и Оно. През декември 1975 г. обаче Джон внезапно решава да се върне при Йоко. Това се случва след среща между Ленън и Оно, след която той й заявява, че се връща при втората си съпруга.

След като Джон и Йоко се събират, а на 9 октомври 1975 г. ражда сина им Шон. В крайна сметка Джон Ленън и Йоко Оно остават заедно до убийството на музиканта. На 8 декември 1980 г. Джон Ленън е застрелян в Ню Йорк, връщайки се с Йоко Оно от звукозаписното студио.

1983 г. от френския институт „Пастьор” официално съобщават, че екип, ръководен от професор Люк Монтание, е изолирал вируса на СПИН. Институтът е френска частна нетърговска научна фондация, посветена на изследвания в областта на биологията, бактериологията, вирусологията, имунологията и молекулярната биология.

Организацията е наречена на своя основател и първи председател Луи Пастьор, който успешно разработва първия серум срещу бяс през 1885 г. Институтът е основан в Париж на 4 юни 1887 г. и официално започва работа на 14 ноември 1888 г.

В продължение на повече от столетие институт „Пастьор” се налага като един от водещите фактори в борбата със инфекциозните, паразитните и имунните заболявания и като световен център за разработка на медикаменти и провеждане на биомедицински изследвания.

Още през месец юни 1981 г. в САЩ са описани първите случаи на нова, тежка болест. Тя е наречена „синдром на придобита имунна недостатъчност” (СПИН). Счита се, че първият случай на това заболяване е от 1972 г. в Заир. През 1977 г. също в Заир почива лекарка-датчанка, а през 1979 г. почива канадка-монахиня, работила в Хаити в продължение на 29 години.

Първото съобщение от 1981 г. от центъра за контрол на заболяванията в САЩ е за петима хомосексуалисти от Лос Анжелис, страдащи от много рядко срещана белодробна инфекция, чийто причинител пневмостистискарини е паразит. Този агент може да се намира и в здрав организъм, без да причинява заболяване. Болестотворните си свойства той проявява само ако човешкият организъм е със силно увреден или подтиснат имунитет.

Същата година от Ню Йорк и Калифорния се съобщава за заболяването на 26 хомосексуалисти от рядко срещана форма на кожен рак, т.нар. сарком на Капоши. През декември 1981 г. в Англия е регистриран първият случай на болен от СПИН. Скоро след това се съобщава за регистрирането на това заболяване и в други западноевропейски страни, в Канада, Южна Америка и Австралия.

Първото съобщение за изолирането на вируса на СПИН е направено от група френски учени-изследователи от Института „Пастьор” в Париж. Тази група се ръководи от френския вирусолог Люк Монтание.

По-късно - през 1984 г., научен колектив от САЩ, ръководен от Робърт Гало, прави съобщение за изолиран нов вирус от болни от СПИН. Впоследствие се оказва, че изолираният от френския екип вирус и този, изолиран в САЩ, са идентични, т.е. касае се за един и същ вирус. Той е означен като ХИВ.