В края на миналата година инвестиционната банка "Креди Сюис" публикува годишния си обзор на световното богатство. Сред многото показателни факти, един особено привлече вниманието. В Русия едва 110 души притежават смайващите 35 процента от националното богатство. Същевременно 93,7 на сто от руснаците имат по 10 000 долара или по-малко.
Но бидейки страната с най-голямо неравенство в разпределението на богатството, тя е просто най-яркият пример за световна тенденция, която вероятно представлява една от най-големите заплахи за демокрацията днес - широко разпространение на олигархията. Проблемът не е само в това, че някои хора днес са баснословно богати, а в това, че несъразмерното богатство върви все повече с несъразмерна власт. Тук Русия отново е христоматиен пример за опасностите.
През 90-те години шепа бизнес магнати със стабилни връзки се облагодетелстваха от близките си отношения с ръководения от Борис Елцин Кремъл. Те се възползваха от приватизацията на най-ценните държавни промишлени предприятия - най-вече от голямото петролно богатство. Тези магнати не се свеняха да използват икономическата си сила за политически цели. Те финансираха преизбирането на Елцин за президент през 1996 година, контролираха назначенията на министрите и диктуваха правителствената политика.
Не е чудно, че много скоро бяха наречени олигарси - олигархия на гръцки означава управление на малцинството. Един от тях, наскоро починалият Борис Березовски, уреди издигането на бивш офицер от КГБ до поста министър-председател. Оказа се обаче, че Путин бе повече от неблагодарен. Щом стана президент, той бързо отряза някогашния си покровител и го принуди да замине в изгнание. Путин подряза крилете и на други магнати от времето на Елцин (най-вече на Михаил Ходорковски, който съвсем наскоро бе пуснат на свобода след прекарани 10 години в трудов лагер).
На тяхно място издигна нова група от бизнесмени, много от които имат връзки с бившите служби за сигурност на Съветския съюз. Нему те дължат натрупаното си състояние. Един от тях, отново член на школата на КГБ, на име Игор Сечин, притежава най-голямата петролна компания на страната и е възприеман от някои като втория най-силен човек след Путин.
Но това не е само проблем на Русия. Глобализацията и мощните икономически сили, които тя освободи, донесоха диспропорционално богатство и власт на малоброен нов елит. Наричайте ги както желаете: суперкласа, плутократи, "световна меритокрация". Те са пример за връзката между богатството и политическата власт.
Това положение все повече дразни избирателите в различни краища на света - от Лондон до Куала Лумпур. Това е предизвикателство, което приема различни форми.
В Китай членството в управляващата Китайска комунистическа партия в много случаи е лесен начин за забогатяване. Много от сегашните политически скандали са свързани основно с капризите на т.нар. червени принцове, потомците на високопоставените партийни функционери, които олицетворяват специфичния за Китай коктейл от марксистко-ленински приятелски капитализъм. Благодарение на предприемчиви журналисти научихме някои потресаващи факти за това на каква привилегии се радват роднините на първенци като президента Си Цзинпин и бившия премиер Вън Цзябао.
Това обаче надали ни изненадва. Като се вземе предвид, че народната република е управлявана от седем членове на Постоянния комитет на Политбюро на комунистическата партия, е ясно че става дума за малък брой семейства, които упражняват неограничен контрол над една от най-големите икономики в света. При тези условия е естествено политическата и икономическата власт взаимно да се укрепват. Положението в Китай, разбира се, е следствие от програмата за икономическа либерализация, следвана от автократичния елит.
В страните от развития Запад ситуацията е различна. Броят на играчите е по-голям, богатството и политическото влияние са разпределени сред по-голям кръг от хора. Но това е слаба утеха, да речем, за американците, които се очертаха като губещите от последния американски Позлатен век. Икономическото равенство в САЩ се утвърждаваше постоянно през първите три десетилетия след Втората световна война, но изпадна в застой покрай стагфлацията и засилващата се глобална надпревара през 70-те години.
Икономистът Джоузеф Стиглиц отбеляза наскоро: "Миналата година най-богатият един процент от американците е получил 22 процента от националния доход, а най-богатите 0,1 процента - 11 процента от него. 95 на сто от ръста на всички доходи от 2009 г. насам са отишли в джоба на най-богатия 1 процент. Средният доход не е мърдал от близо четвърт век". В същото време прекалено либералните американски закони за лобирането и финансирането на политическите и предизборните кампании позволиха на заможния елит да получи огромно влияние върху политическия процес. Вижте историите за големите суми пари, изхарчени от бизнес магнати консерватори като братята Коук.
По-рядко обсъждани, може би, са богатите демократи като Джордж Сорос, които използват богатството си като лост за контролиране на политиката. Още по-малко очевидни са корпорациите и промишлените сдружения, които могат да си купят политици и да пренастроят законодателството така, че да увеличат нетните си печалби.
Едно наскоро направено научно изследване показа, че 40 на сто от приноса в политическите кампании през 2012 г. са дошли от една стотна от един процент от американските домакинства. Тази сума вероятно показва, че новите икономически елити осъзнават политическата си власт, да не говорим за апатията на други части на обществото, които се чувстват все по-отчуждени от пълноценното участие. Ерозията на алтернативните центрове на властта като профсъюзите несъмнено засилва цинизма и неангажираността.
Всичко това подкопава добрите перспективи за демократичната система на Америка. В резултат на това в САЩ в момента се води забележителна полемика за причините, довели до това ново неравенство и за политическите последици от него. Автори, започвайки от Джордж Пакър и стигайки до Тейлър Кауън, водят разгорещени дебати за провала на американския обществен договор, който се наблюдава.
Можем ли да спрем тенденцията?
Някои като Кауън, които смятат, че това неравенство до голяма степен е функция на технологичните промени, са скептични. Други настояват, че не можем да я спрем с политики, имащи за цел да нивелират игралното поле - най-вече в образованието, инфраструктурата и здравеопазването.
Мерките за ограничаване на ролята на парите в политиката също не са лоша идея (ако предположим, че можем да намерим такива, които да сработят).
За тези, които още вярват във върховенството на пазара, пакетът може да включва и мерки за насърчаване на действителна конкуренция на мястото на сегашното корпоративно благосъстояние, на което се радват суперфирмите, разполагащи с политически протекции. Това със сигурност не означава отказване от капитализма. Както специалисти по икономика на развитието посочват, глобализацията донесе относително благоденствие на много хора по света, които дори не са си и мечтали за това. Като цяло показателите за здраве и развитие драстично се подобриха през последните 50 години.
Нищо от гореспоменатото обаче не премахва нуждата да се гарантира, че извънредните облаги, които получават първенците, не отнемат в крайна сметка политическите права на нас останалите. В противен случай бъдещето изглежда мрачно.
Дали обаче заможните хора ще отстъпят така лесно придобитата от тях власт?
Въпреки че движението "Окупирай Уолстрийт" насочи силен гняв срещу единия процент, политическото му въздействие бе почти нулево. Крайно време е да се появят нови политически движения, които могат да обединят силата на отделните индивиди и да дадат съгласуван отпор на засилващата се концентрация на влияние на неколцината, които са на върха на социалната пирамида. (БТА)
