Във време, когато ислямисткият фундаментализъм изглежда се разраства навсякъде по света, гледката на половин до един милион души, които протестират по улиците на Истанбул в защита на светската държава, е нещо забележително.
Но Турция по начало е забележително място. Като предимно мюсюлманска страна, в която има развита светска демокрация, тя напълно опровергава твърденията, че ислямът и демокрацията не могат да съжителстват.
Това не е единствената причина, поради която Турция има голямо значение. Тя е голяма и стратегически важна страна, има най-голямата армия в НАТО след САЩ, предлага ключови трасета за доставка на енергия в Европа, които заобикалят Русия и е източник на вода за Близкия изток.
Ако преговорите за нейното членство в ЕС успеят, тя ще бъде най-голямата по население страна в съюза. Но причините, по които очите на света са насочени през тази седмица върху нея е възможността за намеса на армията, за да ограничи ролята на исляма в управлението. Защото, ако Турция не може да примири исляма и демокрацията, кой тогава ще може?
През годините турската демокрация показа, че е енергична, но крехка. Серия от военни преврати и намеси са доказателство, че армията се е самоназначила за пазител на светската република на Кемал Ататюрк. Последният пример беше даден само преди десет години с, така наречения, постмодерен преврат, който доведе до отстраняването на предишното умерено ислямистко правителство.
На 27 април армията намекна, че може да направи същото нещо отново. Точно преди полунощ след ден на парламентарно гласуване за нов президент, генералният щаб на армията публикува декларация на своя уебсайт, в която атакува номинирането на външния министър Абдула Гюл за поста президент и намекна за възможен преврат срещу умерено ислямисткото правителство на партията Справедливост и развитие /АК/, ръководено от Реджеп Тайип Ердоган.
На 1 май конституционният съд отмени първия кръг от парламентарното гласуване за президент, като каза, че не са присъствали достатъчно депутати. Ердоган заяви веднага, че ще проведе предсрочни парламентарни избори. Улични протести, най-напред в Анкара, а после в Истанбул повишиха напрежението. Градските кафенета са изпълнени с конспиративни теории.
Като се има предвид раздробеното състояние на основните опозиционни партии и направеното от правителството му през последните четири години, социолозите очакват Ердоган отново да спечели триумфално с мнозинство. Тогава той може да издигне отново кандидатурата на Гюл за президент или да потърси друг кандидат. Той обаче едва ли ще подбере човек, който да отговаря на изискванията на армията и на привържениците на светската държава.
Привържениците на светската власт не вярват на партията АК, която има ислямистки корени и по време на управлението си прилагаше някои умерени ислямистки мерки. Те особено силно не харесват Гюл и Ердоган, защото техните съпруги носят мюсюлмански шамии, които републиката на Ататюрк забрани в обществените сгради. Те се опасяват от възможността подобни хора да контролират не само правителството и парламента, както в момента, но и президентството. Те се страхуват, че когато партията АК получи тройната корона, тя ще покаже истинските си намерения и те ще имат определено ислямистки характер.
Като се има предвид, че фундаменталисткият прочит на ислямските текстове не прави разлика между религия и държава и, че фундаментализмът се разпространява в мюсюлманския свят, разбираемо е, че тези хора ще имат подобни опасения. Това обаче не оправдава военни намеси като тази от 27 април.
Колкото и да е желателно да се запази светското наследство на Ататюрк, това не може да стане за сметка на смазване на нормалния демократичен процес, дори ако този процес произвежда лоши, неефективни, корумпирани или леко ислямистки правителства. Алжир, където 150 хил. души загинаха в гражданската война след анулирането на избори, спечелени от ислямистите през 1992, е кървав урок за това, какво може да стане, когато военните смажат народната воля. Разбира се, Турция не е Алжир, но армиите навсякъде трябва да се пазят от анулиране на избори. Избирателите, а не войниците, трябва да наказват правителствата, и сега те ще имат възможността да го направят в Турция.
Те обаче може да не искат. Правителството на Ердоган беше най-успешното в Турция от половин век насам. След години на макроикономическа нестабилност, растежът беше стабилен и силен, инфлацията беше под контрол и чуждите инвестиции се увеличиха. Още по-впечатляващи са реформите на съдебната система и на конституцията. Корупцията продължава да бъде проблем, но няма признаци, че правителството се опитва да премахне светския ред в страната. Станалото до момента демонстрира и най-голямото постижение на Ердоган: той успя да убеди ЕС да започне преговори за членство с Турция 40 години, след като за пръв път много по-малко впечатляващата Турция поиска за пръв път да стане част от блока.
Кой се интересува какво мисли Европа?
За съжаление, ентусиазмът на ЕС за турското членство, който никога не е бил висок, видимо спадна. Ако Никола Саркози спечели френското президентство на 6 май, това ще бъде нов удар за турските амбиции: той е категорично против нейното членство в ЕС. На практика, няма никакъв шанс Турция да подпише договора през следващите десет години. Но усещането в страната, че толкова много членове на ЕС са против нейното членство намалява влиянието на Брюксел.
Ако перспективите за такова членство бяха малко по-светли, армията нямаше да се намеси толкова брутално. Но при сегашното положение критиките на ЕС бяха подминати с повдигане на рамене в Анкара, особено, след като САЩ не казаха абсолютно нищо. Тяхното влияние в Турция също намаля главно заради войната в Ирак, която разпали антиамерикански чувства.
Като се има предвид намаляващото влияние на Запада в страната, турците трябва сами да решат своята политическа криза. Най-добрият начин да се направи това е, като се отхвърли намесата на армията чрез преизбирането на партията АК.
Опасенията на привържениците на светската власт от пълзящата ислямизация са разбираеми, но направеното от партията АК не ги подкрепя, а военната намеса не е начин тя да бъде предотвратена. В името на държавата, която се опитват да защитят, турските военни трябва да стоят далеч от политиката. /БГНЕС/
През годините турската демокрация показа, че е енергична, но крехка. Серия от военни преврати и намеси са доказателство, че армията се е самоназначила за пазител на светската република на Кемал Ататюрк. Последният пример беше даден само преди десет години с, така наречения, постмодерен преврат, който доведе до отстраняването на предишното умерено ислямистко правителство.
На 27 април армията намекна, че може да направи същото нещо отново. Точно преди полунощ след ден на парламентарно гласуване за нов президент, генералният щаб на армията публикува декларация на своя уебсайт, в която атакува номинирането на външния министър Абдула Гюл за поста президент и намекна за възможен преврат срещу умерено ислямисткото правителство на партията Справедливост и развитие /АК/, ръководено от Реджеп Тайип Ердоган.
На 1 май конституционният съд отмени първия кръг от парламентарното гласуване за президент, като каза, че не са присъствали достатъчно депутати. Ердоган заяви веднага, че ще проведе предсрочни парламентарни избори. Улични протести, най-напред в Анкара, а после в Истанбул повишиха напрежението. Градските кафенета са изпълнени с конспиративни теории.
Като се има предвид раздробеното състояние на основните опозиционни партии и направеното от правителството му през последните четири години, социолозите очакват Ердоган отново да спечели триумфално с мнозинство. Тогава той може да издигне отново кандидатурата на Гюл за президент или да потърси друг кандидат. Той обаче едва ли ще подбере човек, който да отговаря на изискванията на армията и на привържениците на светската държава.
Привържениците на светската власт не вярват на партията АК, която има ислямистки корени и по време на управлението си прилагаше някои умерени ислямистки мерки. Те особено силно не харесват Гюл и Ердоган, защото техните съпруги носят мюсюлмански шамии, които републиката на Ататюрк забрани в обществените сгради. Те се опасяват от възможността подобни хора да контролират не само правителството и парламента, както в момента, но и президентството. Те се страхуват, че когато партията АК получи тройната корона, тя ще покаже истинските си намерения и те ще имат определено ислямистки характер.
Като се има предвид, че фундаменталисткият прочит на ислямските текстове не прави разлика между религия и държава и, че фундаментализмът се разпространява в мюсюлманския свят, разбираемо е, че тези хора ще имат подобни опасения. Това обаче не оправдава военни намеси като тази от 27 април.
Колкото и да е желателно да се запази светското наследство на Ататюрк, това не може да стане за сметка на смазване на нормалния демократичен процес, дори ако този процес произвежда лоши, неефективни, корумпирани или леко ислямистки правителства. Алжир, където 150 хил. души загинаха в гражданската война след анулирането на избори, спечелени от ислямистите през 1992, е кървав урок за това, какво може да стане, когато военните смажат народната воля. Разбира се, Турция не е Алжир, но армиите навсякъде трябва да се пазят от анулиране на избори. Избирателите, а не войниците, трябва да наказват правителствата, и сега те ще имат възможността да го направят в Турция.
Те обаче може да не искат. Правителството на Ердоган беше най-успешното в Турция от половин век насам. След години на макроикономическа нестабилност, растежът беше стабилен и силен, инфлацията беше под контрол и чуждите инвестиции се увеличиха. Още по-впечатляващи са реформите на съдебната система и на конституцията. Корупцията продължава да бъде проблем, но няма признаци, че правителството се опитва да премахне светския ред в страната. Станалото до момента демонстрира и най-голямото постижение на Ердоган: той успя да убеди ЕС да започне преговори за членство с Турция 40 години, след като за пръв път много по-малко впечатляващата Турция поиска за пръв път да стане част от блока.
Кой се интересува какво мисли Европа?
За съжаление, ентусиазмът на ЕС за турското членство, който никога не е бил висок, видимо спадна. Ако Никола Саркози спечели френското президентство на 6 май, това ще бъде нов удар за турските амбиции: той е категорично против нейното членство в ЕС. На практика, няма никакъв шанс Турция да подпише договора през следващите десет години. Но усещането в страната, че толкова много членове на ЕС са против нейното членство намалява влиянието на Брюксел.
Ако перспективите за такова членство бяха малко по-светли, армията нямаше да се намеси толкова брутално. Но при сегашното положение критиките на ЕС бяха подминати с повдигане на рамене в Анкара, особено, след като САЩ не казаха абсолютно нищо. Тяхното влияние в Турция също намаля главно заради войната в Ирак, която разпали антиамерикански чувства.
Като се има предвид намаляващото влияние на Запада в страната, турците трябва сами да решат своята политическа криза. Най-добрият начин да се направи това е, като се отхвърли намесата на армията чрез преизбирането на партията АК.
Опасенията на привържениците на светската власт от пълзящата ислямизация са разбираеми, но направеното от партията АК не ги подкрепя, а военната намеса не е начин тя да бъде предотвратена. В името на държавата, която се опитват да защитят, турските военни трябва да стоят далеч от политиката. /БГНЕС/
