Филип Димитров: Ако доктрината е ясна, винаги има кой да поеме щафетата нататък

Филип Димитров , първият премиер от СДС, първият демократично избран български министър-председател в „Седмицата” на Дарик.

През 2000 г. в едно интервю в "Труд" казвате, тогава за Костов, "и на Костов няма да му благодарят". На вас всъщност очаквате ли да ви благодарят?

Не мисля, че това може да бъде тема. В крайна сметка в политиката има едно правило. Тези, които влизат в политиката, поемат някаква много голяма отговорност и тя е да сторят нещо. А хората имат различно отношение към тях, но е нормално да считат, че със самия факт, че са попаднали на висока позиция, че са добили онова нещо, което, някак си всички хора много обичат, славата, да се явяваш тук-там и т. н., с всички бонуси, които неизбежно носи това, те, така да се каже, са си го получили и оттам нататък не им се дължи нищо повече. Значи, не им се дължи благодарност и мисля, че това е нормално. Мисля, че в известен смисъл така трябва да бъде. Иначе навлизаме в едни такива сложни, доизбистряне на отношенията, ама да, ама той понеже пък беше много добър, пък ние сега пък трябва да сме му едикакви си благодарни, пък сега да направим едикакво си. Политиката е насочена към това да се решават проблемите на хората и нацията има право във всеки момент да избира кой смята, че ще ги реши най-добре. А пък сега, ако избере лошо, си търпи последиците.

Защо при вас, във вашата политическа кариера, не се получи повторение, каквито примери дори и в българската история има?

Какво значи повторения?

Защо не ви избраха отново? И стигате сега да си тръгнете. Вие сте млад.

Ами в интерес на истината аз. . . Чакайте сега, момент. Нека да не правим тези неща да изглеждат като в сапунена опера. Човек носи различен вид задължения. Когато поех властта в България, аз се опитах да го направя скромно, не съм от хората, които са се били в гърдите, за да викат аз съм този, който управлява държавата. Напротив, нормално е в една демокрация управлението да бъде дело на мнозина. Сега това, че някой в един момент обира пешкира, си е част от правилата на играта. Но биенето в гърдите и думкането по стернума някак си не мисля, че помага някому. В този момент трябваше да се направи нещо. Не, че някой знаеше какво е то, нито някой от нас, които бяхме там, във властта, нито някой от тези, които ни наблюдаваха отвън.

Помните онази знаменателна фраза, че да превърнеш комунистическата държава в демократична, това е все едно да се опиташ да направиш от рибената супа аквариум. Помните го това, нали? Никой не знаеше истински какво трябва да се направи. Ние откривахме колелото. Сега, на места го открихме по-добре, на други места по-зле, но имаше да се поема отговорност. Когато поемеш цялата тази отговорност, ти откриваш, така, дето се казва, нови полета, на които почват друг вид сражения, неизвестно какво. Постарах се да опазя, каквото можах, да наложа, каквото можах. Сражавах се през цялото време. Сражавах се тогава, когатоисках вота на доверие. Между другото писнало ми е от тези глупотевини, които се изговориха за този вот на доверие, и чакам някой да дойде да ми каже какво по-добро от това би могъл да предложи, освен тези, разбира се, които са спали през това време и не са разбрали, че 40-та стачка тресе държавата, че след 3 месеца ще ми искат вот на недоверие и той най-вероятно ще ме постави в още по-лошо положение от това в момента, че преговорите с международните финансови институции са спрени, докато видят какво става. И че единственият начин да се справиш в това положение, е да дадеш сражение. Сега дали ще спечелиш сражението или не, е друг въпрос.

В едно интервю от тази седмица всъщност обяснявате надеждите, които сте имал.

Сто пъти съм обяснявал това нещо. Просто няма кой да го чуе.

Вярвал сте, че ще предизвикате предсрочни избори.

И сега няма да го чуе никой. Просто това е една фантазия, която отговаря на определена нагласа, която, за съжаление, съществува в България. Това е нагласата на нещата не могат да бъдат трудни. Значи, идеята беше, че ако ние управляваме, всичко е прекрасно, розово и щастливо. Щом не е прекрасно, розово и щастливо, значи не управляваме или не сме управлявали, или ако ни победят, значи сме сдали властта, защото не може да ни побеждават. Тази нереалистична фантазия беше причината след това да се започне истерията, или ако предпочитате по-учтиво казано, историята с новото начало. Новото начало не беше нищо друго освен това да си скъсаш корените назад, да се отречеш от всичко, което си направил, да похулиш това, което е свършено, за да може да кажеш, че обаче сега като дойдем ние, всичко ще бъде прекрасно и като пак не е прекрасно, трябва пак да изтърпиш същите удари, само дето вече няма къде. . .

Това. . .

. . . да отстъпиш. Да. Защото назад пространството е вече загубено. Новото начало, не помните ли, 1997 г. вие също повтаряхте това заклинание.

То 1994 г. даже...

Не. Новото начало. . .

Започна с края на вашето управление в СДС.

. . . беше от 1996 г. Тогава вече се заговори, така, патетично на тази тема и с пълно основание, защото хората искат да се направи нещо, но мисълта ми е, че тогава, когато ти започваш едно ново начало, тогава когато прокламираш това, което се е случвало по-рано, не е валидно, рано или късно изпадаш в неблагоприятно положение, защото си отрязал пътищата за отстъпление, отрязал си си стената, на която можеш да се опреш в едни момент. Както и да е, давам това като пример не за друго, а за онази манталитетна нагласа, според която, ако нещо не е успешно, трябва да се отречем от него. Ако нещо не е напълно така както ни трябва, трябва да кажем, че го няма. В днешния ден, сега, в този момент в България има хора, които казват - абе, какво, нищо не се е променило. Ами, извинявайте, ама това са слепи, глухи или луди хора. Съжалявам, че го казвам така директно. Този, който твърди, че в България нищо не се е променило днес, или живее на друга планета, или има пълна амнезия за това, което е било при комунизма, или не знам... но въпреки това тази нагласа съществува.

В един анализ за вас в днешната тема си спомнят за това, че всъщност през 1992 г. вие върнахте. . . махнахте опашките, върнахте млякото, магазините пак се напълниха. Това е все пак признание.

Вижте, през 1992 г. обликът на градовете се промени. Значи, появиха се светлини, появиха се магазини, магазинчета, включително тия всички гаражни експерименти, но те бяха изблик на човешка инициатива. А през 1992 г. трябваше да отидеш две преки в 21.30 ч., за да си купиш топъл хляб. Усетих, че нещо тръгва на зле, когато през 1994 г. в началото се оказа, че тези преки са станали пет, т.е. предлагането някак си, конкуренцията беше започнала да се задъхва и намалява. Значи, да се говори, че това е било някакво благодатно време, прекрасно и т.н., разбира се, е неуместно и недопустимо. Разбира се, че това беше едно време на много неясноти, на тепърва започване. Това, което е важно според мен, беше тогава в манталитетно отношение и аз отново, и отново се връщам към темата за манталитета, защото това всъщност е възелът. В манталитетно отношение българинът беше се опитал да се освободи от комунизма. Значи, бремето на тази дълбоко подтискаща, вкоченяваща доктрина на комунизма, която прави от аквариума супа, това нещо като че ли хората, понеже имаха моментума на промяна, бяха почнали да го хвърлят встрани и може би много неща в България биха могли да изглеждат другояче, ако този момент им се беше запазил. За съжаление, той се срина по времето на Жан Виденов и когато, подплашени, хората тръгнаха да се връщат към стария манталитет, нямаше кой да ги спре.

Най-тежкият упрек, заклинанието, повтаряно срещу вас, е селското стопанство.

Вижте. . .

Разбито, съсипано.

Не искам да изглеждам като човек, който казва, че всичко, което е направил, е прекрасно. Сигурно има много неща, които съм направил калпаво, но да ми се приписва разгромът на селското стопанство, е, меко казано, малоумно. Значи, всички тези хора, които повтарят в хор това заклинание, аз пак не мисля, че ще променим нещо, защото вас ще ви чуят, колцина ще ви чуят, това е любима тема, нали? Трябва да бъде така. Но всеки, който би помислил мъничко с главата си, неизбежно би трябвало да се върне към датата 11 декември 1989 г., когато на т.нар. декемврийски пленум на БКП Петър Младенов чете своя доклад, който е констатация за това, което става в България, че България внася фасул, лук и картофи, забележете. Не става въпрос за банани, авокадо или южни плодове, а фасул, ориз, картофи, че ТКЗС-тата са до такава степен безнадеждно банкрутирали, че техните дългове се мерят в цифра, която е съпоставима с годишен държавен бюджет. Значи, това означава, че тези дългове не могат да се изплатят за десетилетия и няма как да се изплатят. Че всъщност всичко това е една фалшива фасада, която. . . зад която отдавна всичко е рухнало, и неслучайно нито по времето на Луканов, нито преди това имаше селскостопански стоки по магазините. Пък някой трябва да си го спомни това. Добре. Едно такова нещо, което е стигнало до банкрут, банкрутът трябва да бъде констатиран. Сега, толкова повече, че ние имахме вече една съвършено решена ситуация - въпросът за връщането на земята в реални граници. Нещо, което беше гласувано през 1991 г., февруари, от Народното събрание, от Великото народно събрание. Тук би могло много да се дискутира. Има едни умни хора, които обясняват колко по-хубаво щеше да бъде, ако земята беше, била върната по друг начин. Аз, между другото, съм съгласен с това. Също мисля, че земята щеше да работи по-ефикасно, ако беше върната по друг начин, само че нямаше как да стане това психологически. Значи, идеята, че ти, първо, ще национализираш земята, която хората си знаят, че имат по нотариални актове, па след това ще вземеш да им я връщаш на някакви разумни парчета, е безумна, нали. Този, който би се опитал да предложи такова нещо, сто на сто би видял, че няма да стане. Връщането на земята в реални граници беше пряко изводимо от обстоятелството, че в България ТКЗС-тата имаха точно този вид, който имаха, сиреч бяха заграбили земята на хората, но формално собствеността беше запазена. Не можеш да им вземеш собствеността, па тогава да връщаш земята. Цялата идея с комасациите би могла да звучи също така интелигентно. Имаше много съпротива срещу нея и до голяма степен с основание, защото вие видяхте, че едни ликвидационни съвети, замислени по най-почтения начин да ликвидират имуществото на банкрутиралите ТКЗС-та, затънаха, немалка част от тях, в кражби и далавери, пък какво щеше да стане, ако бяха почнали да пренареждат земята, така че това беше реалистичното. Не твърдя, че то е било прекрасно. То беше единственото нещо, което в този момент можеше да бъденаправено ефикасно, в някаква степен, и неговата ефикасност беше чувствително нарушена от обстоятелството, че след падането на моето правителство спря практически издаването на документи за собственост на земята и хората паднаха в положението малко на крепостни селяни. Ти му даваш фактическата власт, обаче не му даваш документа за собственост. Той не може да иде в банката с него, не може да вземе заем, не може да го продаде, не може да си купи друга, за да допълни това или онова, т.е. целият недъг на връщането на земята в реални граници, който лесно можеше да бъде компенсиран на пазарна основа, беше практически увековечен благодарение на това, че пазарът беше направен невъзможен, но това няма нищо общо с моите действия. И в крайна сметка в момента селското стопанство започва да показва симптоми на динамика. Вярно, много време мина, много време взе това, но, ако бяха останали ТКЗС-тата, дори и сега това нямаше да се случи, нали.

Защо не можахте да бъдете Балцерович? Шокова терапия, бърза приватизация.

Значи, имаше известни различия с Полша, първо. Второ, значи, елементи на шоковост в българската икономическа реформа имаше, но те бяха само най-. . . така, външните, най-. . . бих казал формалните. Оттам нататък разликите бяха три. Първо, в Полша въпросът за собствеността не беше поставен както в България. Там имаше, особено в сферата на селското стопанство, имаше някакви останки от частна собственост. Второ, това което Полша направи като приватизация, съвсем не беше толкова рано и толкова бързо, но особеното в България беше, че в България съществуваше една възможност и това щеше да бъде нашият голям принос към доктрината. За съжаление, аз не съм сигурен, че то е приложим, да речем, в една Куба, където знам, че пишат сега дисертации върху начина, по който ние сме правили реституция и сме връщали земята, даже познавам, така, една от дисертантките на тая тема, не в Куба, а в Маями, разбира се, но си давам сметка, че там нещата са малко по-различни. Това, което ние можехме да направим като инструмент, беше използването на реституцията за мощна приватизация. Реституцията, за съжаление, имаше много противници и там аз не можах да се преборя. Бях на становището, че не толкова като акт на справедливост колкото като способ за ефикасно вкарване в действие на работещи обекти на собственост, реституцията. . .

Т.е. каква ви беше идеята, да се реституират, макар и новопостроените заводи, на тези, на чиято земя или върху чиято територия са построени.

Заводи чак не, но така или иначе да се даде възможност за участие със собственост, с право на глас, и в крайна сметка с доминиращо право на глас на стари носители, на носители на старата индустриална собственост. . .

Но това не мина в собствената ви партия.

. . . пък дори и то да е повече от това, което им се следва. Защото въпросът не е само да възстановиш справедливостта, тя никога не може да бъде възстановена 100 процента, т.е. винаги има някакъв диапазон, в който не е точна, въпросът е да ги накараш да работят. И дори да бъдеш по-жесток към тези хора, които им се е паднало да получат нещо, такъв им е бил късметът, сега някои от тях ще се справят, други няма да се справят. Давам си сметка, че това може би звучи сурово, но едно държавническо поведение трябва да бъде това. Не можеш някак си да угодиш на всички. За съжаление, разбира се, съпротивата в това отношение беше много голяма и това не можа да стане, това е може би втората причина. Третата причина е, че ние допуснахме, и тук аз нося определена вина. Значи, аз имах да преценявам между различните становища, които се вихриха около мен и в моето правителство, но тъй като икономическият ми екип беше горе-долу единен в това отношение, аз най-накрая не оспорих това и оставих да го направим по този начин. Това беше разделянето във времето между преобразуването и раздържавяването на предприятията.

То така се казваше и законът, който приехте - закон за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия.

Да. Но проблемът там беше и имаше, така, гласове, които аз взимах предвид и се стараех да осмисля. . .

Кой го измисли това във вашето правителство?

Това беше, целият икономически екип беше на този акъл - и Костов, и Пушкаров, и Карадимов, всичките бяха на това становище и то има своя смисъл някак си. Просто психологически се оказа, че това е грешка, защото отново. . .

Първо да ги направите търговски дружества.

Не, то не може да не ги направиш първо търговски дружества, въпросът беше дали можеш да оставиш един много широк хиатус между едното действие и другото действие, в резултат на който започва цялата тази процедура на изцеждане, на изстискване, съсипване и след това с оглед на по-успешно изкупуване. И четвъртият, може би най-голям, проблем беше дълбокото неразбиране на много от хората, с които работехме, за това колко е важно да се опитаме да приватизираме максимално бързо за жълти стотинки. Сега някои от тях казват: абе добре, че тогава не са те послушали, защото сега можеха да ви вкарат и в затвора. Но аз бях категорично на становището, че 20 основни предприятия трябваше да бъдат продадени максимално бързо на ниска, нищожна цена на чужди инвеститори с доказано реноме, което в 80 процента от случаите можеше да се установи през годината 1992. Сега е малко по-трудно. Разбира се, тогава надделяха всички тези патриотарски идеи - ама ние ще вземем от тях много пари, пък ще ги сложим в пенсионния фонд и пенсионерите ще станат щастливи, което са пълни глупости. Унгарците, които приватизираха светкавично за никакви пари, дръпнаха и за един дълъг период от време бяха една от водещите бивши комунистически държави в промените, постигнати от тях.

Тези, които търсеха да спечелят много пари от старата комунистическа икономика, дадоха възможност на практика на мафията да се развие, защото това, което всъщност спаси Унгария от мафията, и това е нещо, което трябва да се знае, беше, че когато разпродаде на безценица максимално бързо всичко навън, заедно с чуждия инвеститор дойдоха правилата и нямаше ниша, в която да се навре местна, щастлива унгарска мафия. Нещо, което в другите държави, това важи в различна степен, разбира се, но това важи и за Полша, ако щете и за Чехия, и за България, по различен начин, това нещо се създаде.

Рядко чувам политик, може би сигурно, защото напускате политиката, да казва сбърках.

Не, аз съм го писал това и съм го казвал. Просто... това е положението.

Кой е сътрудникът, който запомнихте най- ярко? Имаше човек до вас, който е бил на един акъл, от тези 20 години и кой е най-запомнящият ви се противник?

Значи, от хората, които са били част от моя екип, хората, с които съм работил и към много от които мога да кажа добра дума, хубави спомени за този, онзи, други такива, които в някакъв момент са заставали зад менЕ срещу мен. Защото, нали, примерно винаги съм гледал с добро око на усилията на Йордан Соколов в някакъв период от време. Никола Василев беше един човек, който се обърна срещу мен в някакъв момент на кабинета, но пък помня, когато признавахме Македония, как се държа и т.н. Т.е. за много хора мога да кажа хубави неща. Човекът, до който съм се чувствал най-близо, беше Светослав Лучников, Бог да го прости, и в известен смисъл е тъжно, че този най-голям български интелектуалец от втората половина на 20 век остана, първо, в много отношение неразбран, и второ, взеха, че закичиха с името му един закон, който беше в известен смисъл пълната противоположност на това. . .

Да, с толкова дълго заглавие, че. . .

. . . пълната противоположност на това, което той искаше, защото ние с него бяхме на един акъл по отношение на реституцията. Но съдбата си прави такива... иронии, де да знам. Оттам нататък хората, с които съм работил, които са били много близо до мен, сега, може ли човек да забрави онези драматични дни, когато признавахме Македония и Стефан Тафров, който едва ли не плати всичката сметка, само дето не го и биха физически, но понесе всичките удари върху себе си, свързани с това събитие. Или ако щете, моите прочути американски съветници, които всички мразеха до смърт, понеже били американски. . . Косьо Мишев и Алекс Алексиев, едни лица, които принесоха много полза, ако не с друго, то поне с опита си в онова, което е разликата в езика. Не можеш да докажеш на света, че ти наистина си част от него, ако не му заговориш с неговия език, това трябва да се знае.

А те ви помагаха да говорите, така ли.

За съжаление много хора в България, които си мислят, че като отидат и като се ударят в гърдите, и викнат булгар, булгар, по познатия маниер, описан от Алеко Константинов, светът шапка ще им свали и ще им се учуди много. Ами ние имахме една такава, много странна ситуация. Тя ще прозвучи може би малко. . . все едно. Имаше момент, в който трябваше да се избира между това дали да се обидим, че не са ни споменали като спасители на българските евреи - едно велико действие, извършено от българската нация, и много персонални участия в него, и епископите, митрополитите, и царят, и преди всичко Пешев, заместник-председателят на парламента, и т.н. - едно дело, което в крайна сметка е съвокупно дело на нацията. И трябваше да решим дали да се обидим от това, че не са ни споменали на място, но да отидем там, където трябва да се отиде, за да си кажем, че искаме да бъдем членове на НАТО. В смисъл или да се обидим, или да отидем, или да преглътнем този хап и да си кажем важното нещо за НАТО, или да си съберем дърмите и да си тръгнем, пропускайки възможността да бъдем заедно с Хавел и Валенса в ситуацията, в която се казва: г-н Клинтън, България трябва да направи това. Не че не можеш да го кажеш по друг начин, но има в тези неща известна. . .

Т.е. не говорите за 1992, вие говорите за по-късно. . .

Деветдесет и трета. Има известна доза, така, езикови характеристики, които трябва да бъдат спазени. Нещата се говорят по начин и на място, където трябва. Та в този смисъл има много неща, които, разбира се, трябваше да се учат тогава, но може би най-важното нещо. . .

И тия съветници ви помагаха най-много с това, така ли?

Може би най-важното нещо. . .

С превода?

В много отношения. . .

А имаха ли такова влияние върху вас каквото им приписваха тези, които ви атакуваха?

Ами, де да знам. Истината е, че. . . забелязал съм - много хора и издания са се мъчили да докажат, че някой е имал влияние над мен. Някой имал голямо влияние над мен. Вървеше за този, за онзи, за трети, за четвърти, нали, кандидати много. Очевидно съм им бъркал в сърцата някак си, тормозил съм ги, защото единственият начин наистина да кастрираш образа на някого е ако кажеш - е, да де, ама той беше под влиянието на "Х". Очевидно много им се е искало да постигнат този резултат на много хора и затова непрекъснато измисляха кой ми влияе. Аз с голямо благодарност приемам всичко, което съм научил от всички тези хора, които са работили с мен, ама чак пък толкова да ми влияе някой. . .

Най-запомнящият се противник, който... и до днес запазвате уважение към него?

Вижте, естествено моите противници са били от компартията, всичките. Това беше моят противник, моят противник, първо защото това беше другата политическа сила в България, с която имахме различни усилия, второ, защото тя беше и в някаква степен продължава дори и до днес да бъде носител на всичко онова, което според мен е. . . дори и когато го проявява някой от СДС, е мрачното наследство от българския комунизъм, който е изкривил повече душите, отколкото всичко останало, защото икономиката се оправя, нали, но онова, което са ти изкривил в душата, това е най-трудното за оправяне. Та затова бившата комунистическа партия винаги е била естественият противник и хората, с които е трябвало да се сражавам, са били сред нея. Те, разбира се, бяха много различни, но сега не ми се струва, че е редно да се впускаме в дълги описания. . .

Не, не, не като велик противник, ама да ви питам за един от водещите тогава, а сега отново на гребена на новините - Александър Томов. Какъв спомен помните за него?

А, нали няма да прозвучи непочтително, ако кажа, че г-н Томов никога не ми се е струвал в, така, онази зона, в която трябва човек твърде много да отдава внимание. Имахме, всъщност сблъсък не, но сме имали. . . един път имахме един диспут, когато си спомням, че той ми беше изтресъл нещо от типа на това, че трябва да сме едва ли не благодарни дето комунистите не са ни избили, и аз естествено станах и му се поклоних. Казах му, че му благодаря от името на всички оживели, нали, щото. . . така, някак си беше тръгнал разговорът. Но оттам нататък с него големи състезания не сме имали повод да имаме.

Не сте от ЦСКА?

Не.

Американският период, какво привнесе той?

Ами де да знам, аз бях там в окото на бурята. Все пак в тозимомент се решаваше съдбата на. . . разширението на НАТО и следователно на България. Цялата тази фантазия, че може Европейският съюз, ама без НАТО, е валидна за Австрия и за Финландия, ама тя за нас не важи, нали. Така че НАТО беше възелът, НАТО беше решаващата теснина, през която трябваше да се премине. В този смисъл беше огромна привилегия да участваш в най-интензивната част от това усилие на мястото, където тя протича най-интензивно, именно във Вашингтон. Така че благодарен съм на Бога, че успях да участвам в това нещо, понякога имам суетата да вярвам, че имам някакъв мъничък принос и аз за това, което стана.

Оттам донесохте модела за противостоене на конфликта на интереса, който не успяхте да прокарате.

Значи, ако трябва да бъдем честни, моделът за противостоене на конфликта на интереси е от закона на Ню Брунсуик, от Канада, което е по-интересно, защото Канада е смесена между континенталната и англосаксонската система. В Съединените щати действа един Foreign corruptoon prevention act, който е също така свързан с много изисквания не само за иностранни лица, но и за американски граждани по отношение на конфликта на интереси. Там тази тематика е много разработена, но истината е, че тя е сериозна разработена в англосаксонския свят. Като чуем, че правителственият законопроект бил писан на базата на европейския опит, континенталния европейски опит, който не е много широк, с което не искам да кажа, че там не са се занимавали с тази тема, защото вие добре си спомняте, че един френски премиер се самоуби, защото в крайна сметка беше установено, че в условията на конфликт на интереси е извършил някакво действие. Но мисълта ми е, че като правна техника това не е толкова често срещано и, разбира се, новите закони на две балтийски държави, прекрасно е да се следят новостите, но трябва да се гледа и оригиналът.

А вие изпадахте ли в конфликт на интереси, помните ли случай?

Ами аз съм се старал да не изпадам в конфликт на интереси, ама, вижте, обикновено темата за конфликт на интереси се поставя от гледна точка на някакви икономически действия. Аз съм се пазил от всякакво икономическо действие, докато съм бил в политиката, като от огън.

Даже сега казвате, с преподаване ще се занимавате, нали, не излизате за бизнес, фирми няма да правите?

Ами на мен ми е малко късно вече, да си призная. Сега, някак си. . . човек си е направил избора, когато си му е било времето, нали, някак си. . . Едни са тръгнали по пътя на икономиката, други в страни, по пътя на . . . аз прекарах доста време в политиката под една или друга форма. Опитах се да играя ролята на адвокат обратно за известно време, не е лесно, все пак това са много години, в които човек се откъсва от професията, и очакванията към него стават други. Нали се сещате колко е лесно да дойде при мен някой и да влезе в чисто икономически отношения с мен, иначе. . . Някои успяват да преодолеят тази бариера, но те по принцип са малцинство. По-честият вариант е, че хората идват, споделят си за съдбата на десницата, на отечеството и т.н. Ама сега пък, ако трябва и договор да сключа с теб, вече ми идва малко в повече и аз не. . . разбирате ли, аз не се оплаквам от това, в смисъл това е комплимент, нали, аз съм останал в мисълта им някак си по един много тържествен начин, но това е положението.

Свършва ли с вас СДС?

Значи. . .

Тоест той не свършва с вас, но. . .

. . . винаги съм повтарял, че нещата се определят от каузите, от доктрините, а не от хората. Хората, разбира се, са много важни, но, така, ако доктрината е ясна, винаги има кой да поеме щафетата нататък, пък и аз отдавна не съм фактор в СДС, ако трябва да си говорим честно. Даже и когато се явявах на изборите през 2005 година в Благоевград, така, някак си нещата бяха по-ясни. Там беше ясно, че аз съм водач на листа, ама много от моите приятели в София даже и не разбраха, че аз съм този, който води листата на 24-ти район. Така че не мисля, че СДС ще има голям проблем с това, че мен ме няма.