Елиф Шафак е най-известната в момента турска писателка. Българските читатели я познават от романите й "Любов" и "Копелето на Истанбул". В родните книжарници вече е и последната й книга "Чест", издадена от "Егмонт България". За да присъства на премиерата й днес в Националния археологически музей, Шафак пристигна в София в четвъртък.
Списание "Икономист" пише за нея, че е най-силният конкурент на нобеловия лауреат Орхан Памук. Самата тя признава в интервю за "Дарик", че не си задава въпроса защо книгите й се харесват и продават в огромни тиражи.
За мястото на книгите в детството й, за това какъв литературен вкус формира у двете си деца, за четящия човек и този, който не разгръща книги, за изгубването на писателите в сюжетите на романите им - за всичко това е следващият разговор с популярната турска писателка.
Какви са първите ви съзнателни спомени, свързани с литературата? Какво място имаха книгите в детството ви?
Отгледана съм от майка ми, която беше една работеща жена. Прекарвах много време сама вкъщи. Пътувахме много, сменяхме различни държави, различни градове. Животът ми се променяше непрекъснато. Ето защо в детството книгите бяха най-добрите ми приятели. Понякога даже си мислих, че те бяха единствените ми приятели. Смятах, че животът ми е толкова отегчителен и досаден, че в един момент започнах да си водя дневници. Пишех за неща, които не са се случвали, и за хора, които не съществуват.
А какво четяхте?
На първо място всичко, което можех да намеря из къщи. Мама ме насърчаваше да чета. Подобно на много деца по света от това време, и аз израснах с руската литература, с френската, англосаксонската. Много добре познавах Балзак, Дикенс. Разбира се четях и турски автори, турски книги.
Сега каква литература харесвате? Какви книги си купувате?
Аз съм един много жаден читател. Обожавам да чета. А вкусът ми е доста еклектичен, смесен. Мога да чета всичко, което представлява интерес за мен. Много романи например, но проявявам интерес и към философията, към политическата философия. Въпросите, които задават философите вълнуват и писателите. Чета и източни автори, и западни автори. Аз вярвам, че всяка книга намира своя читател. Книгата, която би харесал я разпознаваш веднага, това е едно особено вътрешно чувство. Ако не я харесаш обаче, няма как насила да я прочетеш.
Случвало ли ви се е да се влюбите в някой писател заради книгите му, през думите му, подобно на героинята ви от романа "Любов"?
Знаете ли, в този свят има различни видове любов и е много жалко, че за тях имаме само една дума. Използваме една единствена думичка, за да опишем стотици различни чувства. Аз вярвам, че можеш да си влюбен в повече от един човек едновременно. Защото любовта ти към тези хора всъщност е различна, ти изпитваш любов към тях по различен начин. Дори смятам, че е възможно да се влюбиш във въображаем герой. Възможно е.
Какъв литературен вкус формирате у децата си?
За мен най-важното нещо е те да обичат историите. Не искам да вкарвам определени литературни произведения в категории. Аз смятам, че необходимостта от истории, от това да се разказват истории, е изконна човешка необходимост. А децата усещат, че това е така, знаят го. Те имат невероятно въображение, невероятно любопитство. Ние също сме такива, родени сме с тази любознателност, но когато се свържем с другите, когато около нас има хора, започваме да се ограничаваме. За мен е важно да помня, че у всеки у нас съществува вътрешно въображение.
Всъщност по какво се различават четящият човек и този, който не чете? Личат ли си тези разлики?
Книгите ни променят. Тези, които четат много, по някакъв начин се оформят като хора от думите, от самия процес на четене. Книгите ни учат, разтварят сърцето и ума ни. Това обаче не означава, че по-образованите знаят повече от останалите. Понякога знанието ни прави арогантни и самонадеяни. А арогантността и самонадеяността ни правят безпросветни. Т.е. - и човек, който знае много, може да бъде непросветен. Въпреки това, като цяло смятам, че историите ни правят хрисими. Убиват нашата арогантност.
Какво е вашето обяснение за успеха на книгите ви? Защо се харесват?
Не знам.
Как така?
Просто не си задавам този въпрос. Това, което знам, е, че хората обичат истории. Ние всички се нуждаем от истории. А аз обичам да разказвам такива. Истории, които обединяват устната култура и писмената култура, Изтока и Запада, миналото и настоящето. Но в тях има и много сърце, много емоция. Мисля, че именно тази комбинация допада на хората.
А националността на един писател, доколко е важна за успеха му? Важна ли е въобще? Трябва ли в литературата националността на писателя да има значение?
Литературата трябва да надскача националните граници. Както и религиозните, етническите, класовите различия. Литературата не може да бъде принизявана до категории като националност или религия.
Подобно на актьорите, които буквално влизат в ролите си, така и писателите влизат в романите си. Докато ги пишат, те заживяват с героите си. Трудно ли излизате от романа си след като той е готов и започне да живее своя собствен живот?
Прекрасен въпрос, съвсем вярно е това. Ние писателите трябва да придадем човешки черти и да оформим характер на всеки един образ, който създаваме. Много обичам, когато героите ми ме изненадват. Аз обикновено не знам как ще постъпи моят герой десет страници по-напред в романа, нямам контрол върху това. Историята тече, а аз просто я следвам. Но накрая, когато завърша книгата, винаги съм потисната. Винаги ми е мъчно, когато съм в период между две книги.
Елиф Шафак е в София по покана на издателство "Егмонт България" и Mtel. Първата й публична изява беше в рамките на церемонията по раздаването на наградите в журналистическия конкурс на мобилния оператор Media Masters. Там тя изнесе лекция на тема "Творческата сила и културата в ерата на телекомуникациите".
