Имах щастливо детство, за което са „виновни“ родителите ми.
Имах необикновено детство, за което виновна съдбата. Тя направи така, че едва 7-годишна да се срещна с Венко.
Тогава беше другарят Кръстев-много строг, намусен под черната си брада, леко приведен, сякаш все нещо догонва. Креслив, когато е недоволен, вглъбен когато мисли поредната стъпка или фигура. Вдъхновен, докато бие тъпана и вижда, че се справяме на сцената.
Заради Кръстев станах дисциплинирана и отговорна, научих се какво значи да уважаваш другите и да носиш лична, а не колективна отговорност, да бъдеш част от цялото, да учиш ежедневно.
Заради Кръстев разбрах, че знанието е сила, че не бива да пренебрегваш уроците заради заразата Загорче. Въпреки, че бях рекордьор по брой извинени отсъствия в училище се научих да си пиша домашните на коляно или в автобуса докато пътуваме за лагер-школа или поредното турне.
Заради Кръстев разбрах, че всяка грешка се наказва, но човек трябва да понася с чест и достойнство последствията.
Заради Кръстев разбрах, че успехът идва с къртовски труд.
Заради Кръстев разбрах, че неуспехът боли повече от един шамар, но си струва, защото той-неуспехът се превръща в мотив. Да бъдеш не по-добър от другите. А най-добър. Защото такива са Загорчетата.
Заради Кръстев срещнах приятели и до ден днешен те остават такива. Без значение от годините, професиите и километрите, които ни делят.
Защото Кръстев ни научи да бъдем Загорчета в сърцето си.
Трябваха ми години в репетиционната зала, за да се нарека Загорче. Трябваха ми десетки години, за да преболедувам отчасти диагнозата Загорче, когато лекарите ми забраниха да танцувам. Трябваха ми още повече години, за да застана пред Венелин Кръстев и да се престраша да се обърна към него с Венко. Да му заговоря на ти. Да седна на една маса с него и да бистрим живота. Да вляза отново в залата на Загорче за 40-годишния юбилей на ансамбъла- вече голяма на години, натежала и тромава, но да танцувам като дете. Е, и да бъркам като дете, но не и да бъда пощадена от него. Да скрия сълза от срам, че левият ми крак е водещ, а цялата група да повтори заради мен. И веднага да се поправя. Защото съм Загорче и нямам време да бъркам. В живота тактовете се менят точно толкова бързо, както и в танците.
Сега не ми трябват години, за да преодолея мъката от загубата му. Защото Венелин Кръстев не си отиде. Той просто ще ни гледа отгоре, ще бие тъпана и под вежди и ще стиска устни, когато бъркаме-на сцената, в живота, под прожекторите на съдбата. И пак ще казва „Отново!“, въпреки че сме перфектни.
Не си вземам сбогом с Венко. Защото „Загорче” е магия, която създава спомени и любов, а главен „виновник” за това е Венелин Кръстев. Днес и завинаги. Така, както беше и в последното ми интервю с него..
40 години „Загорче” не са никак малко
Началото...Приели сме за начало 1977 година, 2 март. Тогава е взето решение за съставянето на този ансамбъл. Историята на хора и на танцовия състав обаче започва много преди това. Не знам точно годината на създаването му, но аз участвах в него. Това е еднадълга история...Дали в началото й съм предполагал, че ще има „Загорче” вече четири десетилетия? Вероятно всеки на моето място не би могъл да си представи такова нещо. Тогава не съм гледал в такава далечна перспектива...
Не можеш да се разделиш със сцената
Поводът да започна тази работа...Спомням си едно участие в Унгария. Аз бях в дъното на залата, най-отзад и видях как публиката стана на крака. Изведнъж разбрах, че ми текат сълзи и това се превърна в старта на професионалното ми продължение. А със сцената не можеш да се разделиш. Знае го всеки, който се е качвал на нея, всеки, който е положил сериозен труд преди това. И когато въодушевиш хората в залата, ти не можеш да се разделиш със сцената. На нея обаче се качва само артист, който има пламък в очите, който умее да „гори” в това, което прави. Сигурността в моженето дава самочувствие. На това учим децата в „Загорче”.
Добрата реакция на публиката е нашата награда
Много пъти заради публиката сме пренебрегвали неудобствата и трудностите, те са ни мотивирали и инжектирали сила. Добрата реакция на хората в залата или на площада е нашата награда. За публиката у нас и в чужбина? Тази зад граница изразява отношението си много по-ярко, защото все още сме непознати за тях. „Аз виждам с очите си това, но то е невъзможно”, „Това е някаква цивилизация, която ние не познаваме. Защо я криете? Много е красива”. Нашата публика има по-големи очаквания, има повече познания и нейната добра реакция за нас е много по-голяма награда. А за „Загорче” има добри реакции. Щастлив съмот това... Когато има дух, когато си жив, когато си на сцената, когато играеш и забавляваш сам себе си, тогава публиката ти вярва.
„Загорче” е любов
Понякога, за малко, в залата...Да, идвало ми е да кажа „стига”, да си тръгна. Но, докато отида до другата врата и ми е минавало...Защото то е любов. Не може да го изкорениш. То влиза в теб и не можеш да го премахнеш. Когато години наред, ден след ден, месец след месец, репетиция след репетиция нещо се случва и ти виждаш резултати, виждаш реакцията на публиката, виждаш промяната в децата, в техните способности да показват това, на което сме ги учили...всичко това не може да премине просто ей така край теб. То се превръща в удовлетвореност, в желание да става още по-добре, в едно комплексно чувство и ти в никакъв случай не можеш да го зарежеш.
„Загорче” прави малкия ни свят по-добър
Психологията...Това е наука, която ми дава възможност да надникна зад онова, което се вижда, зад очичките на всяко дете. А очите на децата-„Загорче”-та преди 40 години и сега са различни. Това не е разлика в качествата, които притежават, нито пък означава, че са по-добри или не чак толкова добри. Има разлики в темперамента, в хъса. В по-ранните участници имаше повече ентусиазъм. Сега това изисква малко повече подготовка, настройка..и... пламъчето отново се появява. Защото „Загорче” е емблема, част от името на всяко дете, което е било или е част от ансамбъла. Няма бивши „Загорче”-та. Много от порасналите, които са разпилени по страната и по света, идват често в залата, за да се заредят с енергия. Това ни дава добро самочувствие за добре свършена работа, защото главната ни цел е да създаваме по-добри граждани, да направим малкия ни свят по-добър и по-усмихнат. В „Загорче” се стараем да създаваме хора със самочувствие, дисциплинирани, комуникативни, отговорни към себе си и колектива и куп други качества, които се учат в съвместната ни ансамблова дейност.
Работата на ръководителите е да запалят децата
В залата почти никой не идва подготвен. Всеки има различна степен на възможности да възприема ритмите, степен на пластичност, на музикалност. Всичко това е наша работа-да запалим децата, да ги научим, да ги накараме да искат, за да знаят и могат. И когато „Загорче”-тата станат устойчиви- разбираме, че сме успели. През годините аз съм бил верен на ансамбъла и щом имам такава настройка, бих оправдал всяка своя грешка. Да, строг съм, но така давам на децата самочувствие и спокойствие на сцената, увереност в живота. На това ги учим, ние ръководителите на „Загорче”. Нямаме крайна цел за върховни постижения, има изисквания за качество.
Родителите имат огромна заслуга
За всяко участие на по-малките деца, още докато се захранват с любов към „Загорче”, родителите имат основна функция. Тяхната устойчивост до голяма степен определя тази на детето. А тя се формира в моментите, когато родителите знаят защо го правят, когато виждат положителните промени, чуят и видят реакцията на публиката.
Наследството „Загорче”
Бих оставил ансамбъла на всяко загорче, което прояви интерес и желание да стане продължител. Ние вече имаме своята млада гвардия, имаме много добри изпълнители във всяко едно направление-певици, музиканти, танцьори. А да бъдеш добър мениджър се учи ден след ден, година след година... Самият аз го правя ежедневно, никога не съм твърдял, че съм добър по рождение. Всичко това е минавало през главата ми, то се е случвало ден след ден и съм научил разни неща. Така че, който се заеме също ще се научи.
Аз се уча от „Загорче”
През всички тези година ансамбълът ме научи на ред, дисциплина, отговорност, работоспособност. Аз отдавам енергия, но когато се получи добър резултат, аз също получавам енергия. Ние се поддържаме взаимно. Това е екип.
А сега накъде?
В бъдещето, без конкретни проекти и поставяне на крайни цели, защото животът е в малките ежедневни неща...
... А в деня, когато той избра да тръгне към светлината на другата репетиционна зала, ние, Загорчетата, ще го чакаме тук...и ще се молим съдбата да ни срещне отново с него някъде Там. А дотогава- екзерсис и поклон.
Имах необикновено детство, за което виновна съдбата. Тя направи така, че едва 7-годишна да се срещна с Венко.
Тогава беше другарят Кръстев-много строг, намусен под черната си брада, леко приведен, сякаш все нещо догонва. Креслив, когато е недоволен, вглъбен когато мисли поредната стъпка или фигура. Вдъхновен, докато бие тъпана и вижда, че се справяме на сцената.
Заради Кръстев станах дисциплинирана и отговорна, научих се какво значи да уважаваш другите и да носиш лична, а не колективна отговорност, да бъдеш част от цялото, да учиш ежедневно.
Заради Кръстев разбрах, че знанието е сила, че не бива да пренебрегваш уроците заради заразата Загорче. Въпреки, че бях рекордьор по брой извинени отсъствия в училище се научих да си пиша домашните на коляно или в автобуса докато пътуваме за лагер-школа или поредното турне.
Заради Кръстев разбрах, че всяка грешка се наказва, но човек трябва да понася с чест и достойнство последствията.
Заради Кръстев разбрах, че успехът идва с къртовски труд.
Заради Кръстев разбрах, че неуспехът боли повече от един шамар, но си струва, защото той-неуспехът се превръща в мотив. Да бъдеш не по-добър от другите. А най-добър. Защото такива са Загорчетата.
Заради Кръстев срещнах приятели и до ден днешен те остават такива. Без значение от годините, професиите и километрите, които ни делят.
Защото Кръстев ни научи да бъдем Загорчета в сърцето си.
Трябваха ми години в репетиционната зала, за да се нарека Загорче. Трябваха ми десетки години, за да преболедувам отчасти диагнозата Загорче, когато лекарите ми забраниха да танцувам. Трябваха ми още повече години, за да застана пред Венелин Кръстев и да се престраша да се обърна към него с Венко. Да му заговоря на ти. Да седна на една маса с него и да бистрим живота. Да вляза отново в залата на Загорче за 40-годишния юбилей на ансамбъла- вече голяма на години, натежала и тромава, но да танцувам като дете. Е, и да бъркам като дете, но не и да бъда пощадена от него. Да скрия сълза от срам, че левият ми крак е водещ, а цялата група да повтори заради мен. И веднага да се поправя. Защото съм Загорче и нямам време да бъркам. В живота тактовете се менят точно толкова бързо, както и в танците.
Сега не ми трябват години, за да преодолея мъката от загубата му. Защото Венелин Кръстев не си отиде. Той просто ще ни гледа отгоре, ще бие тъпана и под вежди и ще стиска устни, когато бъркаме-на сцената, в живота, под прожекторите на съдбата. И пак ще казва „Отново!“, въпреки че сме перфектни.
Не си вземам сбогом с Венко. Защото „Загорче” е магия, която създава спомени и любов, а главен „виновник” за това е Венелин Кръстев. Днес и завинаги. Така, както беше и в последното ми интервю с него..
40 години „Загорче” не са никак малко
Началото...Приели сме за начало 1977 година, 2 март. Тогава е взето решение за съставянето на този ансамбъл. Историята на хора и на танцовия състав обаче започва много преди това. Не знам точно годината на създаването му, но аз участвах в него. Това е еднадълга история...Дали в началото й съм предполагал, че ще има „Загорче” вече четири десетилетия? Вероятно всеки на моето място не би могъл да си представи такова нещо. Тогава не съм гледал в такава далечна перспектива...
Не можеш да се разделиш със сцената
Поводът да започна тази работа...Спомням си едно участие в Унгария. Аз бях в дъното на залата, най-отзад и видях как публиката стана на крака. Изведнъж разбрах, че ми текат сълзи и това се превърна в старта на професионалното ми продължение. А със сцената не можеш да се разделиш. Знае го всеки, който се е качвал на нея, всеки, който е положил сериозен труд преди това. И когато въодушевиш хората в залата, ти не можеш да се разделиш със сцената. На нея обаче се качва само артист, който има пламък в очите, който умее да „гори” в това, което прави. Сигурността в моженето дава самочувствие. На това учим децата в „Загорче”.
Добрата реакция на публиката е нашата награда
Много пъти заради публиката сме пренебрегвали неудобствата и трудностите, те са ни мотивирали и инжектирали сила. Добрата реакция на хората в залата или на площада е нашата награда. За публиката у нас и в чужбина? Тази зад граница изразява отношението си много по-ярко, защото все още сме непознати за тях. „Аз виждам с очите си това, но то е невъзможно”, „Това е някаква цивилизация, която ние не познаваме. Защо я криете? Много е красива”. Нашата публика има по-големи очаквания, има повече познания и нейната добра реакция за нас е много по-голяма награда. А за „Загорче” има добри реакции. Щастлив съмот това... Когато има дух, когато си жив, когато си на сцената, когато играеш и забавляваш сам себе си, тогава публиката ти вярва.
„Загорче” е любов
Понякога, за малко, в залата...Да, идвало ми е да кажа „стига”, да си тръгна. Но, докато отида до другата врата и ми е минавало...Защото то е любов. Не може да го изкорениш. То влиза в теб и не можеш да го премахнеш. Когато години наред, ден след ден, месец след месец, репетиция след репетиция нещо се случва и ти виждаш резултати, виждаш реакцията на публиката, виждаш промяната в децата, в техните способности да показват това, на което сме ги учили...всичко това не може да премине просто ей така край теб. То се превръща в удовлетвореност, в желание да става още по-добре, в едно комплексно чувство и ти в никакъв случай не можеш да го зарежеш.
„Загорче” прави малкия ни свят по-добър
Психологията...Това е наука, която ми дава възможност да надникна зад онова, което се вижда, зад очичките на всяко дете. А очите на децата-„Загорче”-та преди 40 години и сега са различни. Това не е разлика в качествата, които притежават, нито пък означава, че са по-добри или не чак толкова добри. Има разлики в темперамента, в хъса. В по-ранните участници имаше повече ентусиазъм. Сега това изисква малко повече подготовка, настройка..и... пламъчето отново се появява. Защото „Загорче” е емблема, част от името на всяко дете, което е било или е част от ансамбъла. Няма бивши „Загорче”-та. Много от порасналите, които са разпилени по страната и по света, идват често в залата, за да се заредят с енергия. Това ни дава добро самочувствие за добре свършена работа, защото главната ни цел е да създаваме по-добри граждани, да направим малкия ни свят по-добър и по-усмихнат. В „Загорче” се стараем да създаваме хора със самочувствие, дисциплинирани, комуникативни, отговорни към себе си и колектива и куп други качества, които се учат в съвместната ни ансамблова дейност.
Работата на ръководителите е да запалят децата
В залата почти никой не идва подготвен. Всеки има различна степен на възможности да възприема ритмите, степен на пластичност, на музикалност. Всичко това е наша работа-да запалим децата, да ги научим, да ги накараме да искат, за да знаят и могат. И когато „Загорче”-тата станат устойчиви- разбираме, че сме успели. През годините аз съм бил верен на ансамбъла и щом имам такава настройка, бих оправдал всяка своя грешка. Да, строг съм, но така давам на децата самочувствие и спокойствие на сцената, увереност в живота. На това ги учим, ние ръководителите на „Загорче”. Нямаме крайна цел за върховни постижения, има изисквания за качество.
Родителите имат огромна заслуга
За всяко участие на по-малките деца, още докато се захранват с любов към „Загорче”, родителите имат основна функция. Тяхната устойчивост до голяма степен определя тази на детето. А тя се формира в моментите, когато родителите знаят защо го правят, когато виждат положителните промени, чуят и видят реакцията на публиката.
Наследството „Загорче”
Бих оставил ансамбъла на всяко загорче, което прояви интерес и желание да стане продължител. Ние вече имаме своята млада гвардия, имаме много добри изпълнители във всяко едно направление-певици, музиканти, танцьори. А да бъдеш добър мениджър се учи ден след ден, година след година... Самият аз го правя ежедневно, никога не съм твърдял, че съм добър по рождение. Всичко това е минавало през главата ми, то се е случвало ден след ден и съм научил разни неща. Така че, който се заеме също ще се научи.
Аз се уча от „Загорче”
През всички тези година ансамбълът ме научи на ред, дисциплина, отговорност, работоспособност. Аз отдавам енергия, но когато се получи добър резултат, аз също получавам енергия. Ние се поддържаме взаимно. Това е екип.
А сега накъде?
В бъдещето, без конкретни проекти и поставяне на крайни цели, защото животът е в малките ежедневни неща...
... А в деня, когато той избра да тръгне към светлината на другата репетиционна зала, ние, Загорчетата, ще го чакаме тук...и ще се молим съдбата да ни срещне отново с него някъде Там. А дотогава- екзерсис и поклон.
