На 1 септември 1985 г. съвместна американско-френска експедиция локализира останките на „Титаник". На следващата година изследователят Робърт Балард от Удсхолския океаногеографски институт с екип от двама души достига останките от кораба, които са на дълбочина 3795 m. За целта те използват миниподводницата „Алвин" и фоторобота „Джейсън Джуниър".
Оглеждат всичко, което ги интересува, правят множество снимки и видеозаписи. Въпреки че оглеждат старателно десния борд на кораба, те не откриват никаква пробойна, а само подбитости по обшивката и пропуквания в местата на нитовите заклепки. Изводът е прост: бордът на кораба не е бил разрязан, той просто не е издържал и се е разпорил по нитовете в мястото на удара от налягането при срещата с айсберга.
В края на 2005 г. група изследователи след множество задълбочени проучвания и опити стигат до заключението, че нитовете, използвани при строителството на „Титаник", са били много некачествени. Качествен нит без проблеми би издържал на натиск над 1000 kN, но са направени икономии за сметка на качеството на стоманата. Така тя не е могла да издържи повече от 350 kN.
Любопитен факт е, че години по-късно проф. Балард сам признава, че не е луд фен на „Титаник". Търсенето на останките на кораба всъщност се явява удобно прикритие за съвсем друга задача. „САЩ тъкмо бяха подписали договора SALT със Съветския съюз (споразумението за ограничаване на стратегическото въоръжение от 1979 г.) и търсеха място в океана, където да изхвърлят ядрени оръжия. От флота искаха да проверим дали около две потънали ядрени подводници не плуват странно изглеждащи риби. Не искахме руснаците да узнаят за случая и използвахме „Титаник" като прикритие", откровено признава той.
„Други екипи бяха използвали сонари, за да сканират дъното за големи обекти, примерно във формата на кораб. Докато проучвахме двете потънали подводници, открихме дълги дири от отломки, тъй като корпусите им бяха имплодирали. Помислих си, че и при „Титаник" вероятно се е получило нещо подобно и е оставил следи. Затова покрих по-широк периметър, като акцентирах върху търсенето на разпръснати дребни отломки", разказва още професорът и си спомня за денят, в които откриват кораба:
„Не можех да заспя и четях книга. Беше два часа през нощта и не очаквах никой да ме безпокои. Внезапно някой почука на вратата на каютата ми. Беше готвачът. Каза ми: „Момчетата смятат, че трябва да слезеш". Усетих, че нещо се случва и скочих от нара. В началото колегите са забелязали отломки с камерата. В момента, в който нахлух обаче дистанционно управляваното устройство премина над парното отделение. Имахме изображение на парния котел на „Титаник" на стената. Всички останахме безмълвни за известно време. Точните ми думи бяха: „Копелето наистина съществува!". После някой коментира: „Потъвал е 20 минути". Изведнъж ни обзе траурно настроение. Бях раздвоен. Като професионалист си мислех: „Пипнах го!", а като човек: „О, Боже, те са тук!".
