Светът направи голям скок през последните 50 години. Напред или назад обаче, не е ясно. Това каза в интервю за Дарик голямата оперна певица Райна Кабаиванска. Никога не съм вярвала в късмета, посочва още тя.
Кабаиванска споделя, че рисковете в нейния живот винаги са били свързани с професията и признава, че първият такъв риск е заминаването и за Италия на 22 години само със средствата от стипендията си. Примата разказва още, че никога не си е казвала, че е на върха, няма личен архив на изпълненията си и всичко, което е минало, е хвърляла зад гърба си.
Кабаиванска: На сцената ми е най-лесно, тя е една илюзия
Кога сте самотна, ако въобще има такъв момент?
Няма такъв момент, защото нямам свободен момент. Аз се събуждам сутрин с будилника, защото винаги има нещо да се прави. И веднага започвам - едно време се казваше - да тичам по задачи. (...) Тъй че нямам време да съм самотна.
Кога беше онзи момент, когато детството си отиде, за да даде път на грижите и отговорностите?
Моментално пораснах - навярно, когато почина моят баща. Беше много млад. И тогава веднага дойде онова чувство, че трябва и аз нещо да правя за семейството. (...) Чувството за отговорност никак не ми е чуждо. Винаги е съществувало заедно с мен.
(...) Аз съм доста самостоятелна. Това е моята съдба. Да взимам винаги решенията сама. За мъж кавалер не съм мислила, нямала съм нужда може би. Всичко самостоятелно си оправях в живота.
Никак не ми беше лесно, знаете ли, спомням си някои трагични моменти дори. Например, за първи път съм в Съединените щати, в Сан Франциско, трябва да е било 60-та година. Не познавам никого. Пеех в театъра тогава. В четири и половина свършвахме репетициите и се връщах в хотела абсолютно сама. Магазините - затворени. Тогава наистина почувствах самотата и ужасът, че няма с кого да кажа две думи, защото тогава нямаше и телефони. Намерих се тогава пред отворения прозорец и се питам (смее се) - да скачам ли, какво да правя?
Късметлийка сте, ще кажат някои. Какво мислите за късмета?
Никога не съм вярвала в късмета. Да ви кажа това е чисто балканска черта, когато казват - ей, оправи се, голяма късметлийка си. Тук страната е друга, синдикална страна - така ли се казва? За България, за обществото там, навярно направих кариера, защото имам късмет. А пък тук, когато ми дадоха една много ниска пенсия, макар да бях плащала страшни суми за пенсията, ми казаха - защото вие сте имали късмет да печелите много. И сте печелили също и за вашите колеги, които са нямали такъв голям късмет.
Кога рискувате?
Рискът винаги е бил свързан с професията. Рискът да дойда в Италия на 22-23 години, да нямам абсолютно никаква опора, само тези - 106 000 стари лири стипендия - това беше страшен риск да не мога да преживея преди всичко. Защото нямах никаква друга опора. Така че веднага се хванах и на работа. Искам да кажа, че винаги съм посрещала рисковете. Навярно съм ги и побеждавала.
Ако тогава големият ви страх е бил липсата на опора, кой е сега?
Сега ме е страх от света. Голяма дума казвам, нали, но е така. Днешният свят за мен е много, много страшен. Все си мислих, че през 21 век човечеството ще стане малко по-мъдро, а пък сега виждам едни средновековни феномени на земята, които много ме плашат. Това е някакъв свят, който избухва. Тези войни навсякъде, защото ние сме направо заобиколени с войни. Това е с две думи.
Светът вече не е на вълна за култура
Кога усетихте щастието? Може ли да откроите един момент?
Щастието е на мигове. Когато имаш това чувство, че светът е пълен със светлина. За мен щастието е свързано със светлина. Сега например светлината идва много често с внучетата. На всяка възраст имам своите светлини и щастия.
А болката? Кога изпитвате болка?
А, болка изпитвам доста често, всекидневно почти. Когато разгъна вестника, новият вестник, в който винаги има много трагични вести.
Не се свиква с болката, така ли?
Не. Живее си болката винаги.
Цялото интервю четете на egosit.bg
