Либийската развръзка през погледа на Ирина Бокова и Елена Поптодорова

Интервю с българския посланик в Париж Ирина Бокова и посланика ни във Вашингтон Елена Поптодорова

Всъщност, докато се готвехме да говорим за либийската развръзка, сега има нова завръзка, нека започнем с нея. Каква да бъде българската и европейската реакция на либийския протест срещу освобождаването на медиците, искането Интерпол да ги задържи, либийското искане за скъсване на дипломатически, финансови, икономически отношения с България на целия арабски свят, което може да ескалира за искане за влошаване на отношенията изобщо в Европа заради този казус.

И. Бокова: Първо се надявам това да не влоши отношенията. Аз мисля, че ние трябва да реагираме много спокойно, много хладнокръвно, така както сме реагирали през последните години, за да можем да постигнем тази позитивна развръзка. Ако се вгледаме внимателно в това какво се случи, от една страна, смятам, че България напълно си изпълни ангажиментите по двустранната спогодба. Съвсем естествено и нормално беше и в правомощията на българския президент е да ги помилва. Тук не виждам някаква драма, така да се каже. Отдавам другата реакция на нормалното желание за някаква вътрешнополитическа реакция от страна на Либия. Но това, което е по-важно, което искам да кажа е, че ние трябва също така да обясним това, което в момента правим, на нашите европейски партньори, на нашите арабски партньори, на всички тези, с които ние взаимодействаме, какво се случи.

Има ли нужда от ваша гледна точка да се обяснява на Франция какво прави България?

И. Бокова: О не, на Франция няма, Франция много отдавна знае какво прави. Аз смятам, че най-малко на Франция трябва да казваме какво се случва. Още повече, че с Франция, както и с други страни, но аз съм в течение на отношенията с Франция, разбира се, ние сме действали, така да се каже, ако не в синхрон, то в едно пълно разбирателство и в една много тясна връзка и обмяна на информация.

Много важно е според мен да се разбере от всички, че в тази развръзка, това, което се случи, няма, така да се каже, победени. Тоест в много посоки могат да се търсят само победители и само хора, които са спечелили, и държави, които са спечелили. От една страна, разбира с, това е България, това са нашите медицински сестри, това беше една голяма национална кауза, за която всички работихме. На второ място, убедена съм, че също така и Либия спечели. Не мога да повярвам, че този въпрос не ни е тежал, да не говорим за установяване на отварянето на Либия, установяване на отношения с Европейския съюз. Спечели, разбира се, спечели Европа, спечелиха всички съседни страни около Средиземноморието, спечели Африка и в крайна сметка спечели общото желание за нормализиране на отношенията и за установяване на един нормален политически диалог с Либия. Това е от интерес на всички.

Започнахме с поредната завръзка с госпожа Бокова - искането на Либия за скъсване на отношенията с България, и то на целия арабски свят. Каква трябва да бъде реакцията на България и изобщо на евро-атлантическия свят?

Елена Поптодорова: Аз мисля, че няма никаква изненада в това действие от либийска страна. Ваши колеги, разбира се, имаха интерес към всички нас, които по някакъв начин сме ангажирани в процеса от много години насам, самата аз от 2001 година, и още преди това да се случи, в деня на освобождаването на нашите медици презумираха, направиха хипотеза, че може да има силни реакции в Либия и тогава с тях разговаряхме, че това са едни обичайни реакции. Би било изненадващо, ако ги няма. Така или иначе Либия трябва да премине през всички стъпки на довършване на тенденцията, на подхода, който тя е възприела от самото начало. Така че аз не драматизирам новината от вчера. Смятам, че това е отговор на вътрешните реакции на семействата, които също така са разбираеми. България е изрядна от правна гледна точка, включително от международноправна гледна точка, тъй че няма пункт по който да бъдем държани отговорни за нарушаване, формално нарушаване, пак казвам, правни нарушения на подписаната спогодба. И в този смисъл бих казала, без това да звучи пренебрежително, това по-скоро е либийски проблем, отколкото наш проблем. Аз не виждам ситуация, при която Арабската лига ще поеме това искане от страна на либийските власти. Не виждам начин, по който да има някаква такава колективна акция спрямо България. Трябва да си призная, че не очаквам и Либия да пристъпи към скъсване на дипломатическите отношения. Би била губеща, ако го направи. Затова България трябва да се отнесе хладнокръвно към събитията към момента. Да не забравяме, че все още нямаме никаква официална стъпка освен протест спрямо помилването. Няма акт, с който Либия да иска действия за прекратяване на дипломатически отношения директно от България. Така че трябва да се изчака, за да се предприеме съответното адекватно, ясно, бих казала категорично, но хладнокръвно действие. Има нещо обаче . . .

Сега към развръзката.

Е. Поптодорова: Момент. Искам нещо да кажа, което е важно и което е добре Либия да знае. Либия видя какво означава солидарността като практически резултат. Не бива либийските власти да забравят, че като член на Европейския съюз България винаги може да наложи вето върху всякакъв въпрос, който би влязъл за обсъждане в Брюксел и който ползва Либия. Това би била според мен една абсолютно адекватна реакция, със самочувствие при това, на България, ако продължи тази агресивност и невъздържаност, бих казала, спрямо страната ни.

А трябва ли да го направи, България и Европа? Има две гледни точки в коментарите, включително и в пресата в страните, в които вие представлявате България. Едната е за меката сила, меката сила на дипломацията, а другата за грубата сила, както я нарича "Гардиън" и в коментар от тази седмица вестникът пише: Меката сила изключва моралната преценка и се съсредоточава върху резултата, а не върху отговорността. Всъщност голяма част от света критикува това постижение, начина, по който беше постигнато.

И. Бокова: Вижте, ние с госпожа Поптодорова сме посланици и дипломати. Едва ли от нас очаквате ние да настояваме за някаква груба сила или някакво друго решение, още повече че в случая се показа, че дипломацията работи. Разбира се, с много сериозен обществен натиск.

Интересното е, че вие сте в Париж, страната, която залага на меката сила, а вие сте посланик във Вашингтон - страна, която не се колебае да използва силата, когато трябва да бъде търсена отговорност, ако използваме фразата на "Гардиън".

Е. Поптодорова: Аз смятам, че има комбинация от двата подхода даже тук, в България, защото, пак казвам, аз съм в процеса на обсъждане на подходите от 2001 година. Знам, че имаше едно изкушение да се търсят сега отговорности, степени на принос за всичките тия години, в които се борим с казуса. И това беше основното лутане - какъв да бъде подходът. На практика се оказа, че и двата подхода имат своето място и време. Та нима ако Съединените щати нямаха все още отворени полета с Либия, ако нямаха лостове за въздействие, щеше да бъде по-лесно? Нека да напомня, че меката сила, както я определяте вие, Европейският съюз свали всички санкции анблок спрямо Либия преди година и половина, ако не и повече. Америка остана все още със средства за въздействие, държейки Либия в терористичния списък, задържайки ред отношения до момента, докато не бъдат изпълнени поредица от условия, на едно от първите места сред които беше и случаят с медицинските сестри. Така че аз смятам, че. .. даже няма да казвам за радост или за мъка, то не е въпрос на такава колоритна емоционална оценка, но в днешния свят очевидно имаме и по-меки средства на въздействие, има и натиск.

И. Бокова: Аз мисля, че това, което също изигра много голяма роля, съгласна съм с госпожа Поптодорова, че наистина беше комбинация от различни средства, не трябва да забравяме, че различни страни имат различна степен на развитост на отношения с Либия, по различен начин подхождат, имат различни лостове на въздействие. И това, което се случи, че те по своему успяха да повлияят в това общо усилие, в този общ процес. По един начин беше натиска от страна на Съединените щати, по друг от страна на Великобритания, по трети от страна на Франция. Но като цяло се получи един синхрон, ако мога така да кажа, и не на последно място смятам, че огромно значение изигра общественото мнение, натискът на общественото мнение. Аз поне съм свидетел във Франция каква огромна роля за формиране на официалната политическа позиция на френския президент изигра общественото мнение. Това бяха десетки, да не кажа стотици петиции, въпроси от страна на парламентаристи, на депутати, на сенатори. Включиха се адвокатите, асоциации като "Заедно срещу смъртното наказание", френско-български асоциации, обикновени граждани. Трябва да ви кажа, че това беше една огромна акция на събуждане на общественото мнение, което накрая, така да се каже, кулминацията на всичко това беше абсолютно категоричната позиция на френския президент.

А вие имахте ли задача - официалните български представители в Париж, във Вашингтон, да формирате такова обществено мнение?

И. Бокова: Мисля, че ние сме хора достатъчно отговорни и самостоятелни, за да можем да преценим. . .

От кой момент?

И. Бокова: . . да можем да преценим, нямаме нужда да ни дават точна някаква инструкция, да кажат . . .

Не, от кой момент българската дипломация го прави това? Ето, г-жа Поптодорова, казвате, че вие сте в течение на случая и отпреди да станете. посланик.

Е. Поптодорова: Да.

От кой момент имаше. . . беше взето решение това да бъде българската политика?

Е. Поптодорова: Мисля, че от последните две години особено се заложи на публичността на защита или на. . .

Тоест свързвате тази политика с това правителство.

Е. Поптодорова: Така мисля, да, точно така смятам. Това беше въпрос и на натрупване, въпрос на изпробване на други подходи, които след като се оказват недостатъчно ефективни вече очевидно трябва да се търсят и нови. Аз свързвам с това правителство публичността и ангажирането на гражданските организации, на неправителствените организации по този начин.

И. Бокова: Ако ми позволите. . .

Е. Поптодорова: Да.

И. Бокова: . . . само. За мен е по-лесно да отговоря на този въпрос, тъй като аз съм от две години посланик във Франция и заминах всъщност няколко дни след произнасянето на смъртните присъди, потвърждаването на смъртните присъди, май месец 2005 г., и след посещението на българския президент г-н Първанов. Помните тогава колко дебати имаше в обществото да направи ли това посещение, да не го ли направи. Като всеки посланик аз минах на срещи през министрите, през министър-председателя, президента естествено и тогава той, г-н Първанов, освен че ми разказа за посещението си в Триполи, каза: според мен е много важно да се вдигне общественото мнение в защита на тази кауза. И което също е по-важно, тогава ние. . . и ми се струва, че това е разликата вече, първичната, качествената разлика, тогава ние започнахме по, как да кажа, по-активна позиция също така да изразяваме и своето съчувствие ,и напълно според мен справедливо, по отношение на заразените либийски деца. Трябва да ви кажа, че първото ми, едно от първите ми посещения още юни месец, аз пристигнах на 06 юни във Франция, някъде може би около 15 юни аз посетих болницата "Некер", детската болница в Париж - "Некер", която трябваше по плана на ЕС, тогава току-що беше формиран този план на ЕС, един от първите, за. . . по това по какъв начин да се съдейства на решаване на случая и там беше предвидено, че две болници - болницата "Некер" и "Бамбино джезу" в Рим, трябваше да бъдат тези, които евентуално да се. . . бъдат въвлечени в лечението на либийските деца и си спомням, че един от първите ми разговори беше с проф. Бланш, който беше натоварен и който още, така да се каже, възприемаше тази теза, да се опитам да го убедя, че трябва да са по-активно, по-позитивно, така да се каже, да се отнася към въпроса за лечението на либийските деца, който очевидно беше.. .

От всичко, което разказвате. . .

Е. Поптодорова: Момент, има нещо много важно, което искам да кажа. Защо казвам, че това е въпрос на натрупване? В 2001 г. аз бях вече в междуведомствената комисия и знам колко трескаво се търсеха подходите. Това е комисията, която работеше по делото от различните учреждения. Това, което стана при миналото правителство беше, че се заложи на диалога с Либия, такъв нямаше. Той за първи път се обмисли като подход тогава, в предходния мандат и посещението на президента Първанов беше именно елемент от този вече нов подход, който беше договорен между институциите. Тогава имаше наши много добри съюзници и партньори в това усилие, които съветваха президента Първанов да не прави посещението, защото няма да има незабавен дивидент, няма да може веднага да извлече резултат от него. И когато разговаряхме с президента по този въпрос, това също беше въпрос на претегляне "за" или "против". Това беше много сериозен акт вече на политическо узаконяване на тези отношения и. . .

От всичко, което разказахте, излиза, че тихата дипломация е била грешка, след като шумната дипломация даде резултат.

Е.Поптодорова: Ама може би не слушате добре аргумента. Всичко е въпрос на натрупване. Тази дипломация, т.нар. тиха дипломация тя отвори каналите. Разговорът с Либия беше нужен.

И.Бокова: Разбира се, аз мисля, че без комбинация от. . .

Е. Поптодорова: Беше нужен.

И.Бокова: Очевидно, че не става всичко само с. . .

Е.Поптодорова: Разбира се, така е.

Може би по-цинично казано, пак цитирайки западната преса, може би най-нужни са били парите. Откъде се взеха парите е въпрос, който си задава целият свят. Вие какво знаете за този, както Либия го определя, заем, който. . .

И. Бокова: Това е въпрос на международния фонд.

. .. раздадоха на. . .

И. Бокова: Аз мисля, че и това беше едно умно решение да се направи този фонд, който да има свой самостоятелен живот, така да се каже.

А Катар ли даде парите, благодарение и на френската връзка, г-жо Бокова, какво знаете вие?

И. Бокова: Не мога да ви кажа. Не мога да ви кажа. Зная само, че Франция с Катар имат много добри отношения. Зная, и аз го видях с очите си, емирът на Катар беше на 14 юли до нас на официалната трибуна заедно с президента Саркози и това, което знам, че наистина той е изиграл една много сериозна посредническа роля. Мисля, че в случая става дума по-скоро за едни такива политически контакти, сериозни политически контакти и влияние, но боя се, че не съм във финансовата страна на целия този случай. Тя е далеч по-. .. по-далечна от нас дипломатите.

Е. Поптодорова: Нито пък аз. Аз също бих извлякла по-скоро политически заключения за амбицията на Либия за лидерска роля в нейния район, за помощта, която държави като Катар може да й окаже. Аз също не съм във финансовата част като г-жа Бокова.

Като говорим за цената, г-жо Поптодорова, на вас да задам един френски въпрос всъщност. Британският "Таймс" пише: Френският президент купи свободата на българките и палестинеца с цената на предаването на ядрени технологии на Либия. На фона на усилията на САЩ да опазват ядрените технологии от доста съмнителни, да ги наречем, режими, готовността дори да влизат във войни, за да защитят света от попадането на ядрени технологии в ръцете на непредсказуеми диктатори. Каква е американската оценка, как вие долавяте на това, което направи Саркози?

Е. Поптодорова: Би трябвало тогава, като четем вестниците, да ги четем до край, защото американската реакция не закъсня и беше направена декларация, че САЩ нямат никакво възражение, напротив, подкрепят обмена на мирни технологии, защото ако САЩ държаха толкова дълго време Либия в терористичния списък, то беше именно защото Либия притежаваше технологии за. . . и оръжия за масово унищожение. Никога не е било поставяно под въпрос сътрудничество в областта на мирната енергетика. Енергетиката, ядрената енергия за мирни цели.

Френският вестник "Либерасион", г-жо Бокова, обаче пише, че Френските ядрени индустриалци трудно запазвали сериозното си изражение, като чували аргумента за доставка на ядрения реактор в Либия, свързан с обезсоляване на морската вода. Ядрена централа за обезсоляване на морска вода - няма такова нещо. Това би било световна премиера, пише "Либерасион".

И. Бокова: Не съм ядрен експерт, трябва да призная, и ако журналистите от "Либерасион" са виждали. . .

Част от цената ли беше ядрената технология според вас?

И. Бокова: Не мога да ви кажа, но това, което виждам и това, което се опитвам и аз да анализирам като вас, журналистите, това е едно цялостно желание на Франция за нов диалог в Средиземноморието. Идеята на президента Саркози за средиземноморски съюз, нееднократно изказваните оценки, че сигурността на Европа, бъдещето на Европа отново се намира, отговорите на тези въпроси се търсят в Средиземноморието, не са лишени от основание, като се има предвид емиграционният натиск, различната степен на икономическа, социална развитост. Правени са много опити това да се случи, имам предвид барселонския процес, който има своите позитиви, но в очите на общественото мнение не е до край важен, т.е. един съвършено нов подход. Трябва да кажа, че президентът Саркози наистина е много впечатляващ политик с много голямо въображение в областта на своите идеи за нов начин на построяване на отношения на Франция с Юга, на целия ЕС, на Европа и смятам, че по-скоро това се вписва в тази концепция за един нов тип сътрудничество, един нов тип взаимодействие с тези държави.

Е. Поптодорова: Вижте, един момент, извинявам се, че се вметвам, новсеки президент има своята опозиция. Няма. . . Аз не съм изненадана, че би имало и такива твърдения, но самият Никола Саркози заяви и направи много демонстративна репарация, че подаръкът, така да го наречем, на този реактор няма нищо общо с казуса със сестрите. Той каза: дори ако те не бяха освободени и аз не бих бил дошъл на посещение в Либия, този вид взаимоотношения щяха да продължат. Той направи тази уговорка.

А щяха ли да продължат отношенията - с френските военни самолети, ремонтите на 30 миража, единия милиард долара за десет нови самолета, които също се появяват доста активно в западната преса като част от сделката?

И. Бокова: Те не са част от сделката. Това са по-стари договорености, които нямат отношение непосредствено сега.

Впрочем вярно ли е, че Франция е един от най-големите доставчици на либийските военновъздушни сили през 70-е години, преди обаче Либия да нападне Чад?

И. Бокова: Да, по принцип тези отношения, това сътрудничество е старо и то няма отношение към нашия случай. Аз мисля, че това, което е по-важно в случая, е, че всичките тези отношения влизат в ново русло. И това е големият интерес на Европа, това е големият интерес, предполагам, и на Съединените щати, и на нас като членове на Европейския съюз, че ние въвличаме Либия в една прозрачна среда, в едно сътрудничество, което ще има своите правила, което ще бъде взаимоизгодно, което в крайна сметка цели да се установи една прозрачност, една стабилност, една предсказуемост на тези отношения по един съвършено друг начин. Мисля, че това е идеята на президента Саркози и тя наистина заслужава подкрепа. Още повече че. . . и затова смятам, че ние трябва да действаме наистина много спокойно и хладнокръвно, тъй като тепърва в рамките на ЕС тези въпроси ще се обсъждат, ще се търсят отговори, начини по какъв начин да се развиват, и ние там участваме, участваме като пълноправни партньори. Ние имаме съвсем реален интерес от нормализиране на тези отношения. Когато казвам нормализиране, нямам предвид ние да се откажем от някакви наши интереси или изведнъж да кажем, нали, да плеснем с ръце и да кажем - ах, колко е хубаво. Но това е един постепенен процес още на много упорита работа, но ние не трябва да стоим настрана от този процес.

Според вас, г-жо Поптодорова, има ли промяна в доста трайната американска позиция да не се търгува с диктатори, да бъдат ограничавани, да бъдат налагани различни видове санкции, които да пречат на режими, потъпкващи правата на човека по света след случая с Либия?

Е. Поптодорова: Случаят с Либия говори, че диктаторите трябва да се съобразяват с демократичните норми на правене на търговия и на цивилизовано международно поведение. Защото именно дългогодишният отказ от такова поведение доведе до санкциите срещу Либия, до пълното замразяване на отношения със Съединените щати, до отсъствието на посланик 35 години вече в Триполи. Тоест, очевидно една силна държава винаги има механизми, с които да изрази отношението си или критиката си, критичността си към държава, която не съблюдава установените международни норми. И очевидно е също така, че. . . ако вземем като пример случая с Либия, че това поведение или по-скоро този опит за връщане на дадени държави към международно приетото поведение дават резултат. Сега, аз знам, че има и друг отговор на този въпрос, че много пъти даден интерес може да направи силните държави по-снизходителни. . .

Като например едни нефтени концесии.

Е. Поптодорова: Сигурно го има и това. И аз даже не свързвам това единствено с Либия. Има и други държави, които най-малкото имат въпросително поведение от гледна точка на демократичните стандарти, но това не пречи на развиването на икономически връзки с тях. Да, така е, светът така е устроен, но поне по отношение на Либия трябва да сме спокойни, че беше запазена една пълна последователност от страна на Съединените щати от гледна точка на исканията към Либия, и ние сме пример за това.

Трябва ли да вярваме на Либия и специално на Кадафи, да вярва Америка, да вярва Европа? В края на краищата Кадафи показа известен рецидивизъм, той не сваля по един самолет, когато изпраща терористи. Докато се оправдава за това взривява дискотеки, сега плени за осем години мирни граждани, които с нищо не го бяха предизвикали. Какво гарантира, че утре няма при този добър политически откуп, а може би и финансов, откъдето и да е дошъл, да плени други - французи, българи, американци?

И. Бокова: Вижте, в политиката, разбира се, че има доверие в дипломацията, но точно това според мен е целта на тези нови идеи на европейската, на американската политика - да бъде въвлечен Кадафи, една такава държава като Либия в един друг тип взаимоотношения, в един друг тип процес. Аз смятам, че когато изолираш една държава, когато я подтикваш, така да се каже, към някакво недоверие, към някаква маниакалност даже, то тогава тя става много по непредсказуема и ние сме виждали много такива случаи в света, когато държави са изпадали в една такава изолация и са ставали още по-агресивни. Аз вярвам в дипломацията, вярвам в тези политически по-скоро средства, а не толкова дали вярваме на един или друг лидер. И това, което каза и г-жа Поптодорова, аз напълно го споделям. За съжаление светът е, така да се каже. . . повечето държави нямат този тип демокрации, който ние си представяме. Тоест в момента върви един много голям спор дали наистина този, как да го кажа, европоцентризъм в най-общ план като цивилизация, като цивилизационно отношение, дали това е единственият модел, който съществува. И ние виждаме, че за съжаление не е така, но това не означава, че не трябва да се развиват отношения с други държави. Има различни други култури, цивилизации, които по друг начин подхождат. Това, което е важно, това е точно да се намери този баланс, да се установяват някакви нормални отношения на предсказуемост. А оттам нататък вече са ценностните системи, които съществуват на едно или друго място в света. Това е голям въпрос - трябва ли да се развиват отношения с някои държави, включително и доста със сериозно политическо и икономическо влияние в света, които не отговарят непосредствено на нашата ценностна система. Но дотолкова, доколкото те не представляват заплаха, а би трябвало да бъдат въвличани в този процес, мисля, че това е важно. Имаме примери в историята, вземете Хелзинския процес, когато светът беше разделен на два лагера. Какъв беше смисълът на Хелзинки? Смисълът на Хелзинки беше нашите общества, на изток, да се отварят. И аз мисля, че това беше точно правилният подход и в крайна сметка се постигна това, към което. . . промяната на нашите общества, отварянето и едно по-тясно взаимодействие. Това е един много голям пример в политиката.

Госпожа Бокова много добре изразява френското разбиране за дипломацията. Има и друго - за разрушаването на Картаген. Ако тук беше посланикът ни в Италия, щях да го питам какво ще каже Европа 2300 години по-късно: трябва ли в Северна Африка опасният враг да бъде разрушен. А Америка се отказва също от това, разбирам аз.

Е. Поптодорова: Аз бих обърнала аргумента. Може би защото се опитвам да вниквам в мотивите, в разсъжденията, ако щете в чувствата, които много пъти мотивират. Не много пъти, а постоянно мотивират, стоят под дадена американска позиция, която може действително да бъде оценявана като по-твърда в много случаи. Не става дума за разрушаване на отсрещния, а за защита. Много пъти дадени решения се взимат поради опасения, че има стремеж да се разруши изграденият ценностен свят, за който говореше г-жа Бокова. И това е в основата на някои американски решения, които се преценяват като по-твърди. Стремежът да се защити света - както ценностния, материалния, цивилизационния свят, който много пъти се явява под заплаха и ние не можем да си затворим очите за тази заплаха. Трябва да ви призная нещо. Когато за първи път Самюъл Хънтингтън излезе със своята вече емблематична книга, особено в последно време тя се преоценява, както аз направих, аз много снизходително се отнесох към нея. Реших, че това е академичното упражнение на един много подготвен, много образован, но лабораторен човек.

И. Бокова: Трябва да ви призна, че аз даже бях в известна степен възмутена от тази книга.

Е. Поптодорова: Да.

И. Бокова: Стори ми се, че отива прекалено далеч в. . .

Е. Поптодорова: Точно така, ние бяхме току-що излезли от 90-а, падане на Берлинска стена, светът е наш, светът е демократичен и изведнъж излиза тази книга, която ти обяснява и ти казва - чакай малко, не е точно така. Малко съм очаквала, малко съм знаела тогава. Опасявам се, че това, което той тревожно съобщава в тази книга, се оказва действително състояние на. . . то не са и отношения, а някакви по-нерационални, даже често пъти изблици между различни култури.

И. Бокова: Ако ми позволите в този случай, мисля, защото вие казахте, че аз изразявам френската, а г-жа Поптодорова - американската. . . аз мисля, че в този случай няма разлика по отношение на Либия и нашия случай, категорично няма разлика в позициите. И мисля, че ако се постигна успех, това беше именно благодарение на факта, че подходът беше еднакъв като начин, като метод на действие. И ние с г-жа Поптодорова по време на конференцията на посланиците нееднократно разменяхмеинформация, мнения и стигнахме заедно до извода, че точно тогава, когато има синхрон и еднаквост в методите на действие в целта, в позициите на Америка и на Европа, се постигна точно този добър резултат.

Да завършим с вашата лична история около този казус. За какво се сещате от многото неща, които ви минаха през главата във Вашингтон, в Париж покрай търсенето на развръзката? Нека да бъде една кратка история за финал на всяка от двете. Кой разговор?

И. Бокова: За мен може би. . . трудно ми е да кажа. За мен този процес започна от петък сутринта, когато бях в Париж, когато се срещнах с г-жа Сесилия Саркози в Елисейския дворец и мога да кажа, че завърши с кацането на самолета, тъй като през цялото време бях в някаква степен въвлечена с някакви разговори или. . . Може би най, така, драматичното, най-силното беше обаждането през нощта, когато казаха самолетът отлетя. Това беше. . . ние бяхме в непрекъснат контакт с г-н Давид Левит, дипломатическия съветник на г-н Саркози, бивш посланик във Вашингтон. . .

Той каза новината?

И. Бокова: Да.

На вас я каза?

И. Бокова: Да. След което се чухме с френския посланик, това беше някъде призори. Ние, разбира се, цяла нощ бяхме в контакт, и това може би беше най. . . това беше, как да кажа, изведнъж отпушване на това напрежение, което се случи, тъй като се бяхме договорили, че докато самолетът не отлети, няма да бъдат публикувани комюникета. Бяхме съгласували двете съобщения на двете президентства, на комюникетата още предишната вечер късно, някъде към 11 часа, но очаквахме съобщението за излитането и бяхме решили, че докато не отлети самолета, ние няма да публикуваме и. . . Големият спор, разбира се, беше дали да кажем на роднините и в кой момент да кажем. Бяхме също решили, че няма да им съобщаваме, да не би случайно да стане все пак някакво задържане. Имаше до последния момент въпросителни.

Историята на Елена Поптодорова.

Елена Поптодорова: Очевидно последните неща са винаги най-силни, а и при този завършек не мога да бъдат различни. Също телефонни такива спомени ще им останат. В петъчния ден аз тръгвах, разбира се, по-рано от колегите поради разстоянието от Вашингтон насам, за конференцията, посланическата конференция, когато буквално преди излитането на самолета ме намери по телефона помощник-държавният секретар Дейвид Уелч, посланик Дейвид Уелч, който води преговорите от американска страна с Либия. Това е така нареченият главен преговарящ с либийците, с когото ние държахме постоянен дългогодишен работен контакт по случая. Който каза търся настойчиво Шалкам и Обейди и никой не ми се обажда. Това значи, че към момента те нямат какво да кажат, което е лошо. Аз ще продължа да ги търся и в момента, в който успея да разговарям, ще се обадя, за да съобщя. Това беше преди излитането. . .

Той търси външния министър на Либия?

Е. Поптодорова: Той търси външния министър и заместника Обейди. Той с тях поначало води разговорите. И това беше симптоматичното, че аз тръгвам за България едва ли не с последен разговор с Дейвид Уелч и кацам в България в съботния ден, следобеда, когато в момента, в който си включвам телефона отново е Дейвид Уелч на телефона, който ми казва - успях да разговарям с тях. Отново е потвърдил искането за сестрите, като вече се знаеше, чуваше се за посещението на президента Саркози и условието, което Саркози е поставил. И това, което той настоятелно е искал от тях да узнае е дали до срядата, въпросната сряда ще има решение по случая. Като. . . имало е неясна реакция, неясен отговор, каквото между другото е било дългогодишното поведение - винаги с неясни знаци, но така или иначе за мен това също ще бъде последният знак и мое участие в процеса. Но искам да кажа, виждам, че имате знак за приключване, това са такива сюжети, които са лични, които са моментни. Искам да завърша с две неща, които за мен са по-важни от гледна точка на страната, ако щете. Това, за което говори г-жа Бокова, единството на ЕС и Съединените щати в стратегически план, в трансатлантически план са този елемент, който гарантира интересите на България. И второто, което искам да кажа, много се зарадвах, когато видях, разбрах, че президентът Буш беше първият и единствен световен лидер, който вдигна телефона да поздрави своя колега, българския президент, и му каза, по-важното е това, което каза - ние помагахме, но вие свършихте всичко. Бях много горда. . . аз съм много горда от това, че това беше казано - вие свършихте всичко. Там нямаше претенция и оспорване на заслуги, което някой път се получава.