Цигуларят Минчо Минчев свири пред габровска публика в 38-то издание на Дните на камерната музика в града. Изпълнението на големия музикант бяха с Габровския камерен оркестър и ученици от международния си майсторски клас.
В интервю за gabrovo.bg Минчо Минчев споделя, че учи непрекъснато, а цигулката е непрекъсната борба с теб самия.
- Всяко ваше представяне в медиите започва с това, че сте роден в Габрово. Не премълчавате този факт и се връщате често тук. Не с всички хора е така.
- Хората са различни. Може би някои имат спомени, които не ги радват. Но това не променя нищо. Кой е минавал само по червен килим? Никой. Винаги е имало трудности, сълзи и драматични моменти. А любовта към мястото, в което си се родил, колкото и да я потискаш, тя е вътре. И когато видиш познато лице от едно време – както сега с хората от Габровския камерен оркестър, с които сме учили, или приятелите ми от Бичкинята, от Палаузово - започваш да възприемаш света по друг начин.
- Тук ли сте си вкъщи?
- Не. Тук ми е много хубаво, но имам две къщи - в Германия и Резово. В Резово ходя в периода, в който мога да си позволя да не свиря и да се заредя за новия сезон.
- Нима има периоди, в които оставяте цигулката?!
-Има. До три-четири седмици се е случвало. Но не повече, защото след това времето, което ти трябва, за да влезеш в ритъм, се удължава много.
- Как оценявате ситуацията тук, като човек, който периодично се завръща в града?
- Много старомодно ще говоря. Като отида горе, в Палаузово, ми се обръща сърцето. Там ни беше къщата. Бяха китни дворчета с всичко, което човек може да си представи вътре - плодни дървета и цветя. Всички дървета по тротоара бяха белосани, имаше прекрасни взаимоотношения между хората. Баба ми сготвила и казва например: „Иди при баба Попадия и ѝ занеси тази чиния, за да види какво съм направила.“ И аз се връщам после с това, което баба Попадия е сготвила. Едни много човешки и искрени взаимоотношения, които бяха много важни. Да минеш и да не кажеш „Добър ден“? Да не се усмихнеш! Забрави тази работа.
Мразя сивото. То е безлично. И когато влезе в душите на хората, става страшно. Дай Боже да достигнем скоро момента, в който ще имаме повече житейска радост. Но така е не само в България. Така е и в Германия. Хората се разминават и не се поглеждат. Но води човекът едно кученце и: „Ах, какво хубаво кученце, ама как се казва, ама ваше ли е, ох, сладур!“ Кучето е средството, чрез което общуват хората. А това нещо ми изглежда малко кривичко.
- Има ли габровци между вашите ученици?
- Официален ученик от Габрово не съм имал - който да се пребори да влезе в групата, която водя. Но в Германия винаги имам и българи. От самото начало. А още по-хубавото е, че всички те са реализирани, свирят на много хубави места и са щастливи с професията си. Жалко, че това България не можа да го проумее – да създаде условия, така че тези хора да са тук. Когато ги задушиш и обезвериш – тогава на къде да вървим!
- Какво би станало, ако Минчо Минчев, подобно на цигуларя Джошуа Бел, застане в софийското метро или на някоя габровска улица със своята цигулка Страдивариус?
- Няма да стане. Това вече е правено. Има много такива случки. Но аз свирих преди време на празниците на хумора в Габрово. Точно пред Часовника.
А после бяхме в една механа. Излизаме и всеки си носи цигулката. И един човек се приближава и казва: „Ще ти дам 20 лв. , ако ми изсвириш еди-какво-си.“ И аз казвам: „Няма да ти взема двайсетте лева и мога да ти изсвиря нещо друго.“
Един мой много уважаван колега бил във Венеция и му свършили парите. Но бил с цигулката си. Толкова много искал да останат още малко, че взел и излязъл. Минават хора, пускат по нещо. И разказва как един човек се заслушал, седял може би около час, оставил едно доста солидно количество пари и попитал: „ Утре ще дойдете ли пак?“.
- Оценяват ли хората таланти като вас?
- Явно е, че ние нямаме популярността на поп изпълнителите и не пълним стадиони. Класическата музика е нещо по-специално и останало като ли че повече в някакви рамки. Веднъж си говорихме с Найджъл Кенеди и той ми каза: „След като залите ми са пълни отново и отново, всичко е наред“.
- Има ли разлика между публиката на Габровския камерен оркестър и публиката на Лондонската кралска филхармония, с която също сте свирили?
- Разлики не трябва да търсим. Трябва да търсим публики, които отиват в залите, защото имат нужда от тази музика и изпитват удоволствие. Публиката днес е много по-информирана, знае какво се случва по света и не можеш да ѝ пробуташ нещо, което е посредствено, защото и да ѝ го пробуташ, тя няма да дойде. Разлика има, но това никога не е било съществено. Зали, които блестят, лъщят. Ако концертът започва в седем и половина, хората отиват пет и половина, най-късно шест. Това е едно средство за общуване, за социална връзка. Никой не бърза.
Никого не упреквам, ние сами сме си виновни.
Но баща ми ми казваше: „Независимо какво се опитваш да направиш , трябва да го направиш по най-добрия начин, да дадеш всичко от себе си. И в същото време трябва да знаеш, че има хора, които ще го направят по-добре. „
- След толкова години в „занаята“, има ли още неща, които трябва да научите?
- Уча непрекъснато. Моите ученици ми дават много неща. А и цигулката е непрекъсната борба с теб самия. Има хора, които смятат, че те са това, което са – отварят инструмента и отиват да свирят. Няма такава работа. Има подготовка и с годините тя става още по-усилена, защото не ставаш по-пъргав, не ставаш по-бърз. Вярно, опитът е нещо друго, вече имаш знания, които ти помагат, но тренировката си е тренировка.
- На каква цигулка свирите тук? На тази, която толкова вълнува всички?
- Да, това е Страдивариус-ът, на който свиря. И на репетициите също. Тя си е все тя.
- Как се грижите за нея?
- Скачам и отивам на лютиер в момента, в който нещо не е наред. Когато човек има здравословен проблем, често стиска зъби и не отива на лекар. Но за цигулката моментално се тръгва. През 2016 година тя ще стане на 300 години. Грижата за един такъв инструмент е многократно по-голяма.
