„Няма да дойдат, ще видите”, изплю се ядно Пламен, стрелна фаса с палец и среден пръст и хвана лопатата. На всички ни беше ясно, че така ще стане и нищо не казахме. Само Христо повдигна трудовашката количка и подкани да товарим. Беше адски горещ юли, какъвто може да има само в Плевен. Живеехме вече десет месеца там и се бяхме наситили и на лютата зима, и на жежкото лято. Мислехме само как след тридесет дни ще сложим онова „Т” на пагоните с образовки и ще се разотидем по родните места за задължителния полагаем отпуск след школата.
Строяхме „най-големия запасняшки център на Балканите”, както запенени ни обясняваха офицерите и старшините, през този ден ни бяха закотвили, петима души от нашия взвод, на един бетонов център, близо до Пордим. Сутринта ни изсипаха с „Прага”- та и обещаха към обяд да ни донесат храна, но вече минаваше два следобед и на никой през ум не му минаваше да мине да ни види поне живи ли сме. Добре че наблизо имаше маркуч, вързан за тръба от земята и често-често се поливахме с вода от глава до пети. Тя се изпаряваше за десетина минути и после отново и отново. По едно време Иван Черният, както го бяхме кръстили, се появи след пет-шестминутно отсъствие и ме повика с притеснен жест.
„Веско, тез лелчета ни черпят обяд. Аз не се срамя и ше ям, ако искаш и ти. Кажи и на другите!”, прошепна той и ме погледна изпод вежди. „Лелчетата” бяха около десетина циганки, които кротко и сръчно вършеха някаква друга работа, на метри от нас и отвреме-навреме се заглеждаха в нашата групичка от петима голи до кръста школници, ровещи с лопати и разхождащи колички със земя. Казахме на останалите за предложението. Христо, Поповският, Пламен и Райнето приеха с подбелени очи и взеха един през друг да подвикват изнурени благодарности към внезапните благодетелки. Само Чепалски седеше, като истукан, бърчеше дебелото си, потно лице и мълчеше гузно.
Смотолеви, че щял да отиде да полегне на сянка, докато ядем и изчезна. Райнето и Христо го препсуваха полугласно, аз се изхилих, а Иван Черният го сподири с мрачен поглед. Иван Черният също беше циганин. Попаднал в школата, заради това, че баща му работел като старшина в Сливенско поделение, а самият той бил почти отличник в своето училище. Съвестно и работливо момче, мъжкарче и пич на място. Чепалски също беше някакъв отличник от някаква почти само женска гимназия, из Пловдивско. Той или мълчеше или отговаряше с „па, да!” на какъвто и да било въпрос. Почти всички говореха зад гърба му, че нещо не е читав, а аз все им казвах, че не е нужно да го ругаем, че не е като нас. Възпитан е, културно се държи и не е нужно да ни се връзва на казармаджийските простотии.
Захвърлихме инструментите и насядахме заедно с циганките в нещо като кръг. Жените наизвадиха домати, кренвирши, селски хляб, чесън и сирене, завито във вестник „Работническо дело”. Разприказвахме се, заглушавайки лакомото мляскане, кой откъде е, има ли братя, сестри, как се казва и тъй... От тях разбрахме, че някои имат синове, синовете им били в кеча в Хасково и общо взето си носели службата добре. Радвали се, че хем взимали занаят, хем които не знаели азбуката, я научавали. Така че, след като се уволнят, нямало да останат „общаци”, ами можело и като майстори на строежите добри пари да получават.
„Туй момче, дебелото, що ни иска да иде с нас?” - попита едната леля, с подути сини венци – „Щот сми цигани ли?” Пробвах ухилен русоляв чар, за да й обясня, че той си е чешит, баш бая си е луд и изобщо да не му обръщат внимание. Тя не ми хвана особена вяра, дружно всички довършихме каквото беше останало от сухоежбината и пак се метнахме на работа, във врялата мараня. Чепалски се появи веднага, заопъва, като всички, врат и се сменяше, заедно с всички, по графика, който си бяхме измислили още през сутринта – на двадесет колички половин час лопата. Прибраха ни към седем вечерта, направо разкапани, но и останалите от нашия взвод бяха на същия хал. По пътя за школата никой нищо не говореше, само си подавахме манерки с вода.
Изпитите минаха. Дори и най-големите марди се представиха достойно. „Чепа” надмина себе си, на лоста направи цели четири коремни. Всички взеха (макар и много закъсняло) да го уважават, а той дори започна да идва в различните групички, които се въргаляха в тревата край плаца и пушеха, в очакване на вечерната проверка. Иван Черният и Христо, които бяха от неговата стая, няколко пъти ми признаха, че май-май не са били прави цяла година така да го обвиняват. За една-две седмици той се превърна в нещо като мини герой на тяхното спално и даже злобният механик-водач редник Прици му каза веднъж, че бил голяма работа, „задето глътна корема”.
Дивизионът вреше и кипеше. Вечер никой не искаше да спи, очаквайки голямата дата. Дори заместник-началникът на школата ни отпусна великодушно още час навън след вечерния развод, при едно условие – всеки да стои на плаца на своето си поделение. „Съни”, „Дюни” и „Елени” чакат всички ошенени!(от Откомандироване на Школническия Набор)”, проповядвах на всеослушание аз, ухилен като тиква на плет. Крояхме планове с останалите как на път за морето задължително ще минат през Бургас, ще се напием на „Фрегатата” и какви ли още не дивотии, напълно подходящи за 20- годишни мъже, държани цяла година на сухо и физическа подготовка.
Два дни преди да си заминем плъзна неприятната вест. Една част от набора задължително ще остане в школата още доста време, докато новият набор даде клетва във вярна служба на Родината и придобие право да носи заредено оръжие. Един от избраните по кой знае какви критерии беше Чепалски. Когато чу своето име, новоизпеченият герой почервеня като много узрял домат, в строя. На другата сутрин Христо смутен ми разказа, че вечерта май го чул да плаче. Ама не бил сигурен.
А на следващия ден, когато влачейки крака, като същинско „старо куче”, се качвах на етажа на нашата батарея, чух басови злобни псувни. Идваха от тяхната стая. Всички седяха и гледаха в земята. Псуваше Христо, с когото трябваше да се напиваме в Бургас и да му показвам остров Болшевик. Иван Черния не псуваше. Макар че и той, заедно с него, трябваше да остане, се разбрало ей точно сега, в най-последния момент. Чепалски го нямаше в стаята. Никой не знаеше къде е. Нямаше го и багажа му. Някъде се беше изпарил. Пламен каза, че го видял предния ден да се мотае около телефоните в пощенското отделение, до главния портал на школата.
Стреснато обяснил, че чака много важно обаждане от техните...
