Атентатът в Ню Йорк на 11 септември е травма, превърнала се в част от неговата ДНК за вечни времена.
Близо 3000 души загинаха, когато двата отвлечени пътнически самолета се блъснаха в кулите-близнаци на Световния търговски център – символи на богатство и увереност, гордо издигащи се в южната част на Манхатън. Близо 75 000 души и днес страдат от умствени и физически травми, свързани с атаките, сред тях са и многото спасители, вдишали канцерогенни частици, спасявайки пострадалите.
След онзи кошмарен ден, най-големият град на САЩ полага усилия да намери баланс между опазването на спомена за жертвите и онова, което прави по-добре - да строи, да възстановява и да гледа в бъдещето, пише каналът на "National Geographic" във vbox7.
В памет на атаките от 11 септември в Ню Йорк, Вашингтон, окръг Колумбия и Пенсилвания преди 20 години, National Geographic представя „11 септември: Един ден в Америка“ – документална поредица от шест части, която проследява събитията от деня на атаките, в някои случаи – минута по минута, чрез интригуващи разкази от първо лице на хора от спешните екипи и оцелели, които са били на мястото на събитието – от първия самолет, ударил северната кула, до последните оцелели, спасени от развалините.
Ето разказите на оцелелите:
„Когато изпълзях през дупката, навън сякаш вилнееше буря - хартия, парцали и въглени летяха във въздуха. Когато погледнах към ясното синьо небе, виждах моята кула зад себе си, още се извисяваше. Тогава осъзнах, че съм още жив“.
„Последното нещо, което помня, бяха думите на пожарникаря: "Продължавайте на запад, докато стигнете до река Хъдсън". Направиха център за спешна помощ на остров Елис. Поехме по реката и аз погледнах към хоризонта на Ню Йорк. Световният търговски център го нямаше“.
„На вратата се потропа. Видях две бели ръце да минават през нея. Тогава вратата се отвори и димът излезе. Там стояха двама мъже с шлемове, фенерчета и брадви. Бяха дошли да ни спасят. Казаха ни да слизаме надолу и да бягаме. Качиха се нагоре, за да спасяват още хора. После научих, че не са оцелели. Бяха добри и храбри души. Наричам ги ангели, защото за мен бяха такива. Направиха всичко по силите си онзи ден, за да се погрижат хората да излязат от кулата.“
„Ръката ми беше в дупката и виках: „Моля ви, ръката ми е тук“. Когато светлината освети ръката, надеждата се пробуди. Човекът с фенерчето, който и да беше той, щеше да ме спаси, щях да живея. Имах надежда. Казах си: Това усещане, че ще живееш, че някой е дошъл да те отведе у дома. Щях да видя децата си отново. Щях да се сдобря със жена си. Щях да живея. Онзи човек наистина ме спаси, за да се прибера у дома“.
Близо 3000 души загинаха, когато двата отвлечени пътнически самолета се блъснаха в кулите-близнаци на Световния търговски център – символи на богатство и увереност, гордо издигащи се в южната част на Манхатън. Близо 75 000 души и днес страдат от умствени и физически травми, свързани с атаките, сред тях са и многото спасители, вдишали канцерогенни частици, спасявайки пострадалите.
След онзи кошмарен ден, най-големият град на САЩ полага усилия да намери баланс между опазването на спомена за жертвите и онова, което прави по-добре - да строи, да възстановява и да гледа в бъдещето, пише каналът на "National Geographic" във vbox7.
В памет на атаките от 11 септември в Ню Йорк, Вашингтон, окръг Колумбия и Пенсилвания преди 20 години, National Geographic представя „11 септември: Един ден в Америка“ – документална поредица от шест части, която проследява събитията от деня на атаките, в някои случаи – минута по минута, чрез интригуващи разкази от първо лице на хора от спешните екипи и оцелели, които са били на мястото на събитието – от първия самолет, ударил северната кула, до последните оцелели, спасени от развалините.
Ето разказите на оцелелите:
„Когато изпълзях през дупката, навън сякаш вилнееше буря - хартия, парцали и въглени летяха във въздуха. Когато погледнах към ясното синьо небе, виждах моята кула зад себе си, още се извисяваше. Тогава осъзнах, че съм още жив“.
„Последното нещо, което помня, бяха думите на пожарникаря: "Продължавайте на запад, докато стигнете до река Хъдсън". Направиха център за спешна помощ на остров Елис. Поехме по реката и аз погледнах към хоризонта на Ню Йорк. Световният търговски център го нямаше“.
„На вратата се потропа. Видях две бели ръце да минават през нея. Тогава вратата се отвори и димът излезе. Там стояха двама мъже с шлемове, фенерчета и брадви. Бяха дошли да ни спасят. Казаха ни да слизаме надолу и да бягаме. Качиха се нагоре, за да спасяват още хора. После научих, че не са оцелели. Бяха добри и храбри души. Наричам ги ангели, защото за мен бяха такива. Направиха всичко по силите си онзи ден, за да се погрижат хората да излязат от кулата.“
„Ръката ми беше в дупката и виках: „Моля ви, ръката ми е тук“. Когато светлината освети ръката, надеждата се пробуди. Човекът с фенерчето, който и да беше той, щеше да ме спаси, щях да живея. Имах надежда. Казах си: Това усещане, че ще живееш, че някой е дошъл да те отведе у дома. Щях да видя децата си отново. Щях да се сдобря със жена си. Щях да живея. Онзи човек наистина ме спаси, за да се прибера у дома“.
