Режисьорът Галина Кралева: Първо трябва да се влюбя в този, за когото правя филма
99345
Режисьорът Галина Кралева: Първо трябва да се влюбя в този, за когото правя филма
Режисьорът Галина Кралева казва, че трябва да се влюби в този, за когото прави документален филм, за да се получи лентата.
Кралева има опит с игралните филми, но предпочита документалистиката. Казва, че така е създадена - да усеща дълбочината, а силиконовата култура ѝ е далечна. Пред Дарик тя разказва за работата ѝ по документалните филми за Иван Андонов, Павел Вежинов, Светлин Русев и за тръпката за следващия си филм - детски и игрален.
"Всички филми се правят много трудно, поне при мен. Първо трябва да обичам, да се влюбя в този, за когото правя филма, който и да е той - художник, поет, писател. Любовта в киното е нещо странно. Тръгва се някак си неочаквано, познаваш го, опитваш се да влезеш в дълбочина, в душата, доколкото можеш и накрая - каквото се получи. Трябва да е взаимно и той да ти повярва. Чак тогава стават нещата", казва Галина Кралева.
"Голяма хапка" за нея е бил филмът за Иван Андонов: "Познавах го от много години, снимала съм го в предавания, докато работех в телевизията. Но тук беше вече съвсем друго. Първо, вече го нямаше. Слава Богу, че неговата съпруга се съгласи на този експеримент. Иван е огромно духовно пространство, което трябваше да овладея в 54-56 минути филм - художник, артист, пише. Всестранна личност и невероятен работохолик. Но го правех с радост. Минахме по всички места, където е снимал филмите си, които са невероятни. С окото на художник той е успял да намери най-интересни, най-забележителни и живописни места. Филмите му и досега се гледат, след 30-40 години не са изгубили своя опасен чар".
Попитана дали има формула за правенето на филм за човек, когато го има или го няма, Режисьорът Галина Кралева отговори: "Мисля, че е много по-трудно, когато ги има, защото ги гледаш в очите. Това е малко страховито - да усетиш дали той те разбира, дали можеш да извадиш всичко от тези очи. Тези очи те преследват непрекъснато и затова мисля, че за живи хора е по-трудно. Художниците, за които съм правила - Иван Димов, Румен Скорчев, Светлин Русев, не обичат пък да говорят много. Трябва много бавно, постепенно да ги предразполагаш, да изтръгваш отделни думи, изречения от тях и да навържеш този пъзел".
Кралева има опит с игралните филми, но предпочита документалистиката. Казва, че така е създадена - да усеща дълбочината, а силиконовата култура ѝ е далечна. Пред Дарик тя разказва за работата ѝ по документалните филми за Иван Андонов, Павел Вежинов, Светлин Русев и за тръпката за следващия си филм - детски и игрален.
"Всички филми се правят много трудно, поне при мен. Първо трябва да обичам, да се влюбя в този, за когото правя филма, който и да е той - художник, поет, писател. Любовта в киното е нещо странно. Тръгва се някак си неочаквано, познаваш го, опитваш се да влезеш в дълбочина, в душата, доколкото можеш и накрая - каквото се получи. Трябва да е взаимно и той да ти повярва. Чак тогава стават нещата", казва Галина Кралева.
"Голяма хапка" за нея е бил филмът за Иван Андонов: "Познавах го от много години, снимала съм го в предавания, докато работех в телевизията. Но тук беше вече съвсем друго. Първо, вече го нямаше. Слава Богу, че неговата съпруга се съгласи на този експеримент. Иван е огромно духовно пространство, което трябваше да овладея в 54-56 минути филм - художник, артист, пише. Всестранна личност и невероятен работохолик. Но го правех с радост. Минахме по всички места, където е снимал филмите си, които са невероятни. С окото на художник той е успял да намери най-интересни, най-забележителни и живописни места. Филмите му и досега се гледат, след 30-40 години не са изгубили своя опасен чар".
Попитана дали има формула за правенето на филм за човек, когато го има или го няма, Режисьорът Галина Кралева отговори: "Мисля, че е много по-трудно, когато ги има, защото ги гледаш в очите. Това е малко страховито - да усетиш дали той те разбира, дали можеш да извадиш всичко от тези очи. Тези очи те преследват непрекъснато и затова мисля, че за живи хора е по-трудно. Художниците, за които съм правила - Иван Димов, Румен Скорчев, Светлин Русев, не обичат пък да говорят много. Трябва много бавно, постепенно да ги предразполагаш, да изтръгваш отделни думи, изречения от тях и да навържеш този пъзел".
