21 ноември: След инцидент в Егейско море потъва корабът-близнак на „Титаник”

1344 г. започва строежът на катедралата „Свети Вит”. Катедралата е разположена в замъка на Прага и е седалището на архиепископа на града.

Първата църква, която представлява романска ротонда е построена на мястото на днешната катедрала през 925 г. от Вацлав I, херцог на Бохемия. За патрон на църквата е избран Св. Вит, тъй като Вацлав получава от император Хенрих I свещена реликва - ръката на Св. Вит. Друга хипотеза за избора на патрон се обяснява с желанието на Вацлав да направи християнството по-приемливо за езическото население. Избира Свети Вит поради близката звучност до Световит - славянско божество.

Строежът на днешната готическа катедрала започва на 21 ноември 1344 г., когато епископът на Прага е издигнат в архиепископ. Първият майстор-строител е французинът Матиас от Ара, построил папския дворец в Авиньон. Той проектира основния дизайн на катедралата, като вкарва някои елементи характерни за френската Готика - Св. Вит е трикорабна базилика с аркбутани, къс трансепт, олтар с пет ниши, десетоъгълна апсида и няколко параклиса.

След като през 1352 г. Матиас от Ара умира, главен строител на катедралата става Петр Парлерж, който тогава е едва на 23 години. Отначало той работи по плановете на предшественика си и, след като приключва строежа дотам, докъдето Матиас го е планирал, Парлер продължава изграждането според собствените си идеи. Със смелия си иновативен дизайн той съчетава по уникален начин различни готически елементи.

През 1406 г. Парлерж умира и строежът е поет от неговите синове - Венцел Парлерж и отчасти Йоханес Парлерж. Те довършват трансепта и голямата кула от южната страна на катедралата. Строежът на катедралата спира в първата половина на 15 в., когато започват Бохемските войни. Голяма част от интериора на все още незавършената катедрала е ограбен, а през 1541 г. по време на голям пожар катедралата е силно повредена.

След като обстановката се успокоява, в края на 15 в. крал Владислав II възлага работата по завършването на катедралата на архитекта Бенедикт Риед, но малко след започването на работата строежът отново спира поради липса на средства. Макар и кратка, работата на архитекта донася някои ренесансови и барокови елементи върху интериора и екстериора на катедралата - най-забележими са бароковият връх на голямата южна кула и органът в северното крило на трансепта.

През 1844 г. по време на среща в Прага на германските архитекти Вацлав Песина заедно с неоготическия архитект Йосеф Кранер предлагат програма за обновяване и завършване на катедралата. По-късно през същата година се сформира „Съюз за завършване на катедралата Св. Вит в Прага”.

Постепенно в началото на 60-те години работата започва. От интериора са свалени бароковите декоративни елементи и е възстановен първоначалният облик. През 1873 г. Крамер умира и работата му е поета от Йозеф Мокер, който прави дизайна за западната фасада в класически готически маниер - две кули. Това е моделът, към който се придържа след неговата смърт и последният архитект Камил Хилберт.

Розетният прозорец над главния портал, който представя библейски сцени от Сътворението, е проектиран от Франтишек Кисела през 1925-1927. Катедралата е окончателно завършена за юбилея на Вацлав I през 1929 г.

Пълното име на катедралата от 1989 г. е съответно на най-важните чешки светци Свети Вит, Свети Вацлав и Свети Войтех - Пражка Катедрала „Светии Вит, Вацлав и Войтех”. В нея са погребани много от кралете на Бохемия. Катедралата е отличен пример за готическа архитекрура и най-важната църква в страната.

1783 г. Жан Пилатр и маркиз Франсоа д’Арлан извършват първия свободен полет над Париж с балон. Летателният апарат е проектиран и създаден от братята Монголфие - пет месеца по-рано те осъществяват първия изобщо полет на балон.

След провеждането на серия от тестове с въжета двамата авантюристи извършват свободен полет с балон с горещ въздух и с човек на борда. Пилатр и д’Арлан излитат от градината на двореца Ла Мюет до Бют-о-Кайе в 14.00 ч. пред присъствието на краля. Полетът им трае около 25 минути. Балонът се е изкачва на 915 м височина и пропътува 12 км със скорост 9 км. Двамата се приземяват успешно в покрайнините на Париж.

1916 г. корабът-близнак на „Титаник” - лайнерът „Британик”, попада на мина в Егейско море и потъва. От 1300 души екипаж и пасажери, които били на борда на най-големия кораб във флота на британската корона, загиват 30.

Историята на „Британик” тръгва от корабостроителницата „Харланд и Волф” в Белфаст. След потъването на „Титаник” компанията собственик „Уайт стар лайн” укрепва допълнително другите два луксозни лайнера „Британик” и „Олимпик”. Корпусът става двоен, подсилват се машинните отделения и котелните помещения и водонепроницаемите прегради от шест стават 15. Увеличава се и броят на спасителните лодки. Със своите 48 158 тона и дължина 269 м корабът изглежда още по-голям и могъщ от „Титаник”. Предназначен е за гражданско плаване, но на 13 ноември 1915 г. Адмиралтейството го реквизира и го превръща в болница.

Пребоядисан в бяло, с огромни червени кръстове и хоризонтално зелено райе, лайнерът получава и ново име ¬ „Кораб болница на Нейно Величество”. Начело на командването е капитан Чарлс Бартлет.

След пет успешни курса до Близкия Изток и обратно до Обединеното кралство, транспортирайки болни и ранени, „Британик” отплава на последното си пътуване от Саутхемптън за Лемнос в 14.23 ч. на 12 ноември 1916 г. Пет дни всичко се движи в обичайния ритъм, но на шестия нещата се обръщат. На 21 ноември сутринта корабът доближава гръцкия остров Киа.

В 8.12 ч. мощна експлозия разтърсва „Британик”. По това време лекарите и медсестрите закусват в трапезарията, а капитанът е на мостика. Медиците се отправят към болничните помещения, а Бартлет заръчва да се затворят преградните стени за водата и изпраща сигнал за помощ. От мостика той вижда отлично пораженията - става ясно, че експлозията в дясната част на кораба е повредила водоустойчивите прегради и четири отсека светкавично се пълнят с вода.

Само две минути след взрива петото и шестото котелно помещение започват евакуация. За минути положението на кораба е същото, каквото при „Титаник” един час след сблъсъка с айсберга.

Капитан Бартлет вижда на три мили брега на остров Кеа и решава да предприеме последно отчаяно усилие ¬ да доближи кораба до брега. В този момент екипажът му изпълнява заповедите безпрекословно. Няколко стюарди обаче предизвикват паника и опитват да превземат спасителните лодки. Така в 8.30 ч. започват спускане на две лодки от поста на офицер Дейвид Лоус без негово разрешение. Лодките обаче плясват силно във водата, водовъртежът от витлата на кораба ги засмуква към машините и вместо спасение настава кървава баня.

Бартлет, виждайки, че водата нахлува по-бързо, когато „Британик” се движи, нарежда спирането на машините. Секунди преди третата спасителна лодка да стане на трески витлата спират и хората са спасени.

В 8.35 ч. капитанът официално дава заповед на екипажа да спусне лодките. В 9.07 ч., само 55 минути след експлозията, „Британик” потъва. Ранените и моряците обаче вече са в лодките. Първа помощ им оказват гръцките рибари от остров Кеа.

1931 г. фирмата AT&T започва производството на първия телекс. Телетипът е вид телеграфен апарат - електромеханична пишеща машина, снабдена с шайба за набиране на номера като телефонен апарат и използвана за предаване на текстови съобщения по прост електрически канал.

Телексът е създаден благодарение на изобретенията на инженери като Роял Хаус, Дейвид Хюз, Едуард Клайншмид, Чарлз Кръм, Емил Бодо и Фредерик Крийд. Негов непосредствен предшественик е т.нар. „тикърен апарат”, който служел за бързо предаване на борсовите котировки. Една от най-ранните му реализации е на Томас Едисон от 1869 г. - т.нар. „Универсален тикърен аппарат”, който имал скорост на печат около един символ за секунда.

Телексът позволява бързото съединяване между абонатите на телеграфната мрежа, тъй като те имат уникални номера (номер на телекс). Практически едновременно в Германия и Великобритания са създадени национални телеграфни мрежи, наречени Telex. Малко по-късно в САЩ също е създадена подобна мрежа, но под името TWX.

1995 г. подписано е Дейтънското споразумение, което слага край на продължилата три години и половина война в Босна и Херцеговина. Дейтънският мирен договор е подписан във военновъздушната база Райт-Петърсън край Дейтън, Охайо.

Споразумението е резултат от Дейтънската конференция, състояла се от 1 ноември до 21 ноември. Главни участници в тази конференция са президентът на остатъчна Югославия Слободан Милошевич, президентът на Хърватия, Франьо Туджман, президентът на Босна и Херцеговина, Алия Изетбегович, главният преговарящ от американска страна, Ричард Холбрук, както и генерал Уесли Кларк. Договорът е подписан в присъствието на Уорън Кристофър - държавния секретар на САЩ. Официалното споразумение е подписано от тримата президенти на 14 декември 1995 г. в Елисейския дворец в Париж.

Сегашното политическо деление на Босна и Херцеговина и структурата на нейното управление са договорени общо като част от Дейтънското споразумение. Според него Босна и Херцеговина се разделя на две части (ентитети) - Федерация Босна и Херцег овина (в която влизат териториите, населени предимно с бошняци (босненски мюсюлмани) и хървати) и Република Сръбска (населена предимно с босненски сърби).

Прилагането на дейтънското споразумение се осъществява чрез мандата на ООН, използващ ръководени от НАТО многонационални сили под името АЙФОР, които включват в себе си силите на ООН - ЮНПРОФОР на 20 декември 1995 г. След една година тези сили се трансформират в ЕСФОР. В края на 2004 г. командването на тези сили преминава от НАТО към Европейския съюз.

На 13 ноември 2002 г. Скупщината на Съюзна република Югославия ратифицира Дейтънското споразумение, като потвърждава, че Югославия няма териториални претенции към Босна и Херцеговина.

1999 г. за първи път действащ президент на САЩ прави официално посещение в България. Бил Клинтън идва в София по покана на президента Петър Стоянов.

Докато е у нас Клинтън благодари на няколко пъти на България за нейната последователна и твърда проамериканска позиция по време на войната срещу Югославия. На 22 ноември на митинг пред Храм-паметник „Св. Александър Невски” двамата президенти отправят послания към българския народ. По време на визитата е подписана двустранна Декларация, с която се поставя началото на отношения на стратегическо партньорство и сътрудничество.

Клинтът идва в България след като в края на 1998 г. е обявен за невинен по две обвинения, водещи до импийчмънт, повдигнати от Камарата на представителите: лъжесвидетелстване и възпрепятстване на правосъдието. Обвиненията в лъжесвидетелстване са повдигнати във връзка с показанията на Клинтън за връзката му с Моника Люински, дадени по време на съдебния процес за сексуален тормоз, започнат от бившия щатски служител от Арканзас - Пола Джоунс.

2002 г. НАТО отправя покана към България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения за присъединяване към пакта.

Членството на България в НАТО се поставя за първи път като политически въпрос на 23 юни 1990 г., когато Соломон Паси внася в парламента предложение за присъединяване към Северноатлантическия договор. След по-малко от месец - на 13 юли 1990 г., с Декларация на Министерството на външните работи Република България приема поканата за установяване на редовни дипломатически връзки с НАТО, отправена в Лондонската декларация на държавните и правителствени ръководители на Алианса от 6 юли 1990 г.

През май 2000 г. България се включва в създаването на Вилнюската група като процес на политическа солидарност и сътрудничество между страните-кандидатки за членство в НАТО. Две години по-късно (18 април 2002 г.) по време на международната конференция „НАТО - следващите 50 години. Сътрудничество за стабилност и сигурност в Югоизточна Европа”, която се провежда в Атина, министрите на отбраната на България, Гърция, Румъния и Турция правят съвместно изявление относно единната позиция на четирите държави, че чрез приемането на България и Румъния в НАТО ще бъде реализирана историческата възможност за укрепване на Южния фланг на Алианса, географски баланс и укрепване на евроатлантическата сигурност и стабилност.

На заседанието на Северноатлантическия съвет на равнище държавни и правителствени ръководители в Прага на 21 ноември 2002 г. е взето решение България, заедно с други шест страни-кандидатки (Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения), да бъде поканена да започне разговори за присъединяване към Северноатлантическия съюз.

Разговорите с България са осъществени в два кръга, съответно на 10 януари и 10 февруари 2003 г. Ръководител на българската делегация е заместник-министърът на външните работи Любомир Иванов, на делегацията на НАТО - помощник-генералният секретар по политически въпроси посланик Гюнтер Алтенбург. Първият кръг е посветен на политически, икономически и отбранителни/военни въпроси, а вторият - на ресурсни/бюджетни въпроси, правни въпроси и въпроси, свързани със сигурността и защитата на информацията.

На 18 юни 2003 г. Съветът на НАТО констатира, че България и останалите поканени страни са постигнали критериите за сигурност и защита на класифицирана информация на НАТО. На 26 март 2003 г. на извънредно заседание на Северноатлантическия съвет в Брюксел постоянните представители на 19-те страни членки на НАТО подписват протоколите към Северноатлантическия договор за присъединяване на България, Естония, Латвия, Литва, Румъния, Словакия и Словения в присъствието на министър Соломон Паси и външните министри на другите поканени страни.

На 18 март 2004 г. Народното събрание на Република България ратифицира Северноатлантическия договор, подписан за първи път от страните основатели на пакта на 4 април 1949 г. във Вашингтон, а на 29 март 2004 г. документите по присъединяването към Северноатлантическия договор на седемте нови страни (България, Естония, Латвия, Литва, Словакия, Словения и Румъния) са депозирани във Вашингтон. Последната дата се счита за дата на приемане на България в НАТО.

2004 г. при манипулиране на изборите за президент на Украйна Виктор Янукович е обявен за победител, което става повод за масови протести. Киев, столицата на Украйна, е център на движението за гражданска съпротива, където хиляди демонстранти протестират ежедневно. Из цялата страна демократичната революция е съпроводена от гражданско неподчинение и общи стачки, организирани от опозиционното движение.

Протестите, станали известни като „Оранжевата революция”, са подтикнати от доклади на няколко вътрешни и чуждестранни изборни наблюдатели, както и от широко разпространената публична представа, че резултатите на балотажа от 21 ноември между основните кандидати Виктор Юшченко и Виктор Янукович са нагласени от властите в полза на последния.

Протестите из цялата страна са успешни, тъй като резултатите от втория тур са анулирани и Върховният съд в Украйна постановява прегласуване. Под строгия контрол на местни и международни наблюдатели, вторият балотаж е обявен за „честен и свободен”. Резултатите показват ясна победа за Юшченко, който получава 52% от гласовете, докато резултатът на Янукович е 44%.

Юшченко е обявен за победител и с встъпването му в длъжност като президент на 23 януари 2005 г. Оранжевата революция приключва. Любопитен факт е, че през 2010 г. след честно проведени избори за президент, все пак Виктор Янукович получава поста президент и измества Юшченко от властта.