986 г. Самуил разгромява византийците в битката при Траянови врата. Византийският император Василий ІІ претърпява най-голямото поражение в походите си за покоряване на България. Значителна част от армията му е унищожена, а той едва успява да се спаси.
Преди да се реши окончателно на военни действия, Василий II прави опит да се разбере с българите. В този контекст той повежда преговори с по-големия от останалите живи комитопули Арон, целейки да внесе раздор между него и Самуил. В замяна на своето подчинение Арон иска да завърже роднински връзки с императора чрез брак на един от синовете си с Ана, сестрата на Василий II. Вместо сестра си императорът изпраща при Арон друга невеста. Когато българите разкриват измамата, настъпва разрив в преговорите и императорът повежда армията си срещу тях.
Василий II поема на поход с армия, наброяваща до 30 000 души. От Адрианопол (дн. Одрин) императорът достига Филипопол (дн. Пловдив), а оттам се отправя към Сердика (дн. София). Целта му е да се справи с българите с един удар.
След завземането на Сердика, която освен център на Ароновите владения е и стратегически пункт между североизточните и югозападните български земи, Василий II планира да продължи похода си срещу Самуил на югозапад към Македония.
По пътя си към Сердика, около прохода Траянови врата, императорът оставя силен отряд начело с военачалника Лъв Мелисин със задачата да охранява тила на главната армия. Достигайки Сердика, Василий II я обкръжава и изгражда силно укрепен лагер.
Василий ІІ заварва в крепостта едва около 4500 бранители, тъй като Самуил е на поход с войски в Тесалия (Средна Гърция). Това привидно облекчава задачата му, но го принуждава да бърза преди Самуил да се е завърнал.
Войските на Самуил с изключително бърз марш пристигат в Софийското поле и се установяват под Витоша в района на днешното село Бистрица в укрепен лагер. Оттам извършват внезапни атаки срещу византийските войски, които обикалят Софийското поле за храна и фураж. Така вместо ромейците да изтощят с глад обсадените, те самите започват да гладуват.
Обсадата се проточва 20 дни. Византийският император се насочва обратно към Филипопол пак през прохода Траянови врата. Самуил не тръгва да го преследва по петите, а прилага „успоредно преследване” от Бистрица през Долни и Горни Пасарел южно от Лозенска планина, за да навлезе в Ихтиманското поле преди византийските войски и да им подготви засадата.
Византийската войска отстъпва от Софийското поле към Щипон (дн. Ихтиман), където нощува. Слухът, че българите заграждат околните планински пътища, предизвиква смут сред войниците и на следващия ден отстъплението продължава при все по-голямо безредие. Виждайки това, българите, предвождани от цар Роман, Арон и Самуил, се спускат срещу византийците, превземат лагера им и превръщат отстъплението им в бягство.
1502 г. Христофор Колумб обявява Хондурас за испанска територия. На територията на Хондурас е съществувала високоразвита култура на маите. Своя разцвет те преживяват между 150-900 г. в района на град Копан, в западната част на страната.
По времето когато испанците пристигат в Хондурас, градът вече е изчезнал и напълно погълнат от джунглата. По тази причина конкистадорите се сблъскват не с цивилизацията на маите, а с народа ленка, който вече владеел тези земи.
На 30 юли 1502 г. Христофор Колумб стъпва на хондураския бряг по време на своето четвърто и последно пътуване до Америка. Две десетилетия по-късно започва покоряването на Хондурас по заповед на Ернан Кортес. За край на завладяването традиционно се смята 1537 г., когато ленка са окончателно разгромени, а вождът им Лемпира е убит.
От тази година Хондурас става част от Кралство Гватемала, което пък от своя страна е част от Вицекралство Нова Испания (дн. Мексико).
Хондурас обявява своята независимост от Кралство Испания на 28 септември 1821 г. На следващата година се обявява създаването на Федерална Централноамериканска Република, част от която става и Хондурас, заедно още с Гватемала, Ел Салвадор, Никарагуа и Коста Рика. Хондурас излиза от тази федерация окончателно през октомври 1838 г. и става независима държава.
1756 г. с нахлуване на пруските войски в Саксония започва Седемгодишната война. Войната е предизвикана от съперничеството на Великобритания и Франция за колониите в Северна Америка и Индия и изострянето на отношенията между Прусия и Австрия, Франция и Русия.
Войната започва с нахлуването на пруските войски в Саксония. Като използва несъгласуването на плановете на антипруската коалиция, крал Фридрих II разгромява френската и австрийската армия при Росбах (1757 г.).
Руската армия на фелдмаршал Степан Апраксин разбива пруската армия при Грос-Егерсдорф и окупира Източна Прусия (1758 г.), побеждава пруските войски в сраженията при Палциг и Кунерсдорф (1759 г.). През 1760 г. окупира Померания, а един корпус под командването на генерал Захар Чернишов превзема Берлин. През 1761-1762 г. Прусия загубва Померания, Силезия и Саксония и е изправена пред катастрофа.
Новият руски император Петър III сключва сепаративен мир с Прусия през 1762 г. и отстъпва източната й част, окупирана от руските войски. След свалянето на Петър III императрица Екатерина II се отказва от договора, но не участва с войски във войната. Действията на Русия по същество спасяват Прусия от пълно поражение.
Великобритания и Франция водят борба по море и в колониите. Войната в Северна Америка е известна като Френска и индианска война сред британците и Война на завладяването сред французите.
Войната завършва на 10 февруари 1763 г. с подписването на Парижкия мирен договор между Франция и Великобритания. Великобритания взема от Франция Канада, малки части от Източна Луизиана и част от колониите в Индия. От Испания, англичаните получават Флорида, която испанците заменят за превзетия през 1762 г. остров Куба. Освен това, Франция предава на Испания Луизиана, с което испанците окончателно укрепват властта си в северозападна Северна Америка.
Между Прусия и Австрия със Саксония е подписан Хубертусбургският договор (1763 г.). Прусия взема Силезия и заедно с Великобритания укрепва политическото си положение в Европа.
1771 г. английският химик Джоузеф Пристли установява, че растенията отделят кислород. Той бил свещеник, но когато става на 35 години се запалва по естествените науки. В свои опити със стъкленици той открил кислорода, а също и положил фундаменталните основи на физиологията на растенията и животните.
Пристли показва, че в стъкленицата има вещество, което поддържа горенето на свещ за кратко. Това вещество се консумира от животните (мишка в експеримента), докато растенията възстановяват това вещество. Веществото от експериментите на Джоузеф Пристли е кислород, който действително се консумира от животните при дишане, а се произвежда от растенията в процеса на фотосинтеза.
През 1778 г. Ян Ингенхауз, лекар при австрийската императрица, повтаря експериментите на Пристли. Тогава той открива, че растенията възстановяват кислорода единствено, ако са изложени на слънчева светлина, докато ако стъкленицата е на тъмно, това не става (при едновременно наличие на растение и мишка, мишката умира).
Любопитен факт е, че по онова време Пристли живеел близо до пивоварна фабрика, което провокирало интереса му за ролята на въглеродния диоксид при ферментацията на алкохола. Той изследвал качествата му, добавил го към водата и... изобретил газираната вода.
1807 г. в САЩ е изпробван първият пътнически параход в света, създаден от Робърт Фултън. Патентът за изобретението си Фултън получава на 11 февруари 1809 г.
До тогава неговият плавателен съд „Норд ривър стимбоутъв Клермън”, задвижван с парна машина на Джеймс Уат, вече две години изпълнявал регулярни комерчески рейсове. Фултън успява да построи парахода благодарение на солидна финансова подкрепа от страна на свои приятели.
На 4 септември 1807 г. параходът започва редовните си рейсове по река Хъдсън между Ню Йорк и Олбани - главният град на щата Ню Йорк.
Парната машина на „Клермън” с мощност едва 18 к.с. върти две бордови гребни колела с диаметър 4,7 м, всяко от които има по осем лопатки с широчина 1,2 м. Водоизместването на парахода е 79 т, дължината му 43,3 м, ширината на корпуса 4,3 м, височината на борда 2,1 м, газенето е около 0,6 м. Скоростта му достига 4,6 възела.
Любопитен факт е, че въпреки че Фултън влиза в историята като изобретател на парахода, първите плавателни съдове, задвижвани с пара, не са негова конструкция. Революцията в корабостроенето, свързана с използване енергията на парата, започва да се подготвя далеч преди появата на сигурни парни машини. Счита се, че тази идея е повдигната от френския физик Дени Папен, още 90 години преди появата на парната машина на Джеймс Уат. През 1707 г. Папен проектира съд с паров двигател и гребни колела.
1915 г. линчуван е Лео Франк за убийството на Мери Фейгън на 26 април 1913 г. Франк е евреин в Атланта, Джорджия, който през 1913 г. е задържан, обвинен и осъден за убийството на 13-годишната Мери Фейгън, работничка в наследствената му фабрика за моливи.
Благодарение на чичо си, съсобственик на фабриката за моливи в Атланта, Франк е назначен за управител там. Още през 1908 г. Франк се превръща в най-богатия човек в Атланта и застава начело на местния клон на еврейската организация „Бней Брит”.
Мери Фейгън е намерена изнасилена и мъртва в мазето на фабриката. Фактът, че Лео Франк е богат евреин, а убитата Мери Фейгън е от религиозно работническо семейство, нагнетява допълнително страстите в местното обществото.
Фейгън е съкратена от работа на 21 април 1913 г. На 26 април тя отива до фабриката, за да получи възнаграждението си от 1,20 долара. Около 3.17 ч. в неделя на 27 април нощният пазач на фабриката Нют Лий намира обезобразеното й тяло в мазето на фабриката, след като слиза да ползва тоалетната. След като открива тялото на мъртвото момиче, пазачът се обажда в полицията.
Тялото на Мери Фейгън е намерено захвърлено в задната част на мазето в близост до инсинератора. При огледа се установява, че роклята и е надигната около кръста, а лентата от роклята й е увита около врата й. Лицето й е почерняло и надраскано, а по главата й са констатирани охлузни рани от удари с тъп предмет. Установено е, че Мери е удушена и захвърлена в близост до инсинератора на фабриката, явно с цел тялото й да бъде кремирано, а следите от престъплението - заличени. Полицията установява по време на огледа, че рампата в задната част на мазето води до плъзгаща се незаключена врата, от която се излиза на алея, от която най-вероятно убиеца й се измъкнал необзепокояван.
Първоначално подозренията в извършването на престъплението падат върху пазача, уведомил полицията и върху приятеля на Мери. Но след задълбочен анализ на установените факти, обстоятелства и доказателства от разследването, постепенно подозренията от тях са снети. 13-годишен приятел на Фейгън - Джордж Епс, споделя пред полицаите, че бил забелязъл, че Франк се е опитвал да флиртува с Фейгън. Притеснителното поведение на менижъра, особено по време на огледа на трупа на младото момиче, усъмняват допълнително полицията, която насочва поглед към Франк.
Междувременно Лео Франк успява да си изгради алиби за времето на убийството посредством съдържателката на местен публичен дом, като се появява нов заподозрян - Джим Конли, но и този път полицията се усъмнява, че чернокожият е предарително нает за жертвен козел от мениджъра на фабриката, подобно на пазача Лий, с цел да снеме подозренията от богатия Лео Франк. Обърканите и противоречиви първоначални обяснения от разпитите на Конли, само допълнително забавят разследването, и след цялостен анализ на показанията му и събраните доказателства в хода на разследването, полицията решава да прибегне до очна ставка между Конли и Франк.
Подозрителният отказ на последния от такава, с обяснението, че адвокатата му е извън града, за пореден път насочва разследващите към хипотезата, че в действителност убиеца е Франк, а заподозрените негри са наети и използвани от него за насочване на разследването в грешна посока с цел замитане на следите.
Полицията решава да притисне Конли, и след продължителен четиричасов разпит на 29 май той си признава, че е помагал на Лео Франк в изнасянето на трупа на Фейгън от менижърския кабинет до мазето на фабриката. Като причина да разкрие истината, Конли изтъква, че Франк не изпълнил обещанието си да му помогне да се укрие, както и това че не е успял да реализира плана си до край, а именно тялото на момичето да бъде кремирано и съответно да бъдат заличени следите от престъплението.
На 24 май 1913 г. обвинителният акт срещу Лео Франк за изнасилването и убийството на Мери Фейгън е върнат от голямото жури, в което има и петима евреи, като съдебния процес за убийството тръгва едва на 28 юли след серия пререкания и взаимни обвинения по пресата в антисемитизъм и филосемитизъм. Общественото мнение по време на съдебния процес силно се накланя срещу Франк, най-вече заради арогантното поведение на адвокатите му към свидетелите на расистка основа.
Апелативната жалба срещу присъдата на Лео Франк е отхвърлена от Върховният съд на Джорджия през ноември 1913 г. На 19 април 1915 г. Върховният съд на САЩ разглеждайки касационната жалба на адвокатите на Лео Франк, с гласуване 7:2 отхвърля жалбата, потвърждавайки смъртната присъда. На 31 май 1915 г. Лео Франк прави последен опит да избегне смъртното наказание, изпращайки просба до щатската комисия по помилването на Джорджия, с молба смъртната му присъда да бъде заменена с доживотен затвор.
На 9 юни тази комисия с два срещу един гласа в подкрепа на предложението го представя на компетентния щатски губернатор за решение по него. Губернаторът на Джорджия според пресата, обаче бил близък с единия от защитниците на Франк по време на процеса.
Губернаторът на Джорджия по това време Джон Слейтън преглежда над 10 000 страници материали по делото, посещава фабриката за моливи, наново анализира и преценя доказателствата срещу Франк, след което решава да го помилва, заменяйки смъртната му присъда с доживотен затвор.
Помилваният Франк е вкаран в щатски затвор за излежаване на присъдата, където затворникът Уилям Крийн прави на 17 юли 1915 г. неуспешен опит да го убие, разчитайки да бъде помилван за „убийството на такъв изверг”.
Месец след неуспешния опит за убийство на Франк в щатския затвор, на 17 август 1915 г., разярена тълпа предвождана от няколко съдии във Върховният съд на САЩ, бившите шериф и свещенник на Атланта, измъкват Лео Франк от затворническата килия по предварително набелязан план и го линчуват публично за назидание.
На 11 март 1986 г. Лео Франк е посмъртно реабилитиран, въпреки че материалите от делото за убийството на Мери Фейгън са загубени или унищожени. Според съвременното американско правосъдие, т.е. век след престъплението, виновни за изнасилването и убийството на 26 април 1913 г. на тринадесетгодишната работничка Мери Фейгън - няма, или не са разкрити.
1946 г. започва Гражданска война в Гърция. Това е първият голям въоръжен конфликт в Европа след края на Втората световна война, продължил до 1949 г. Поражението на комунистите, поддържани от СССР, Югославия, България и Албания, довежда до встъпването на Гърция в НАТО и установяване на влиянието на Западните сили в Егейско море до самия край на Студената война.
През април 1941 г. след успешния край на операция „Марита”, завършил с окупирането на Гърция от Нацистка Германия, крал Георгиос II със своето правителство бяга в Лондон и живее в изгнание. Гръцката комунистическа партия (ГКП) начело с Георгиос Сянтос успява да създаде широкия съпротивителен фронт ЕАМ със своя собствена нелегална военна организация ЕЛАС, които стават най-многочислената и най-боеспособната организации на националното съпротивление в периода на окупация.
Към 1944 г. командващият ЕЛАС генерал Сарафис, опирайки се на проверените в боеве воински формирования, е в състояние да вземе под контрол цялата територия на Гърция, но според процентното споразумение между Чърчил и Сталин Гърция преминава в британската сфера на влияние.
Съгласно споразумение между гръцкото и британското правителства, сключено в Касерт на 20 септември 1944 г., всички въоръжени формирования в страната преминават на подчинение на върховното главно командване на Гърция, което фактически възглавява британският генерал Скоби. Но още на 3 декември избухва престрелка между гръцки демонстранти-комунисти и полицията. Този инцидент фактически поставя началото на гражданската война в Гърция, която с малки прекъсвания се води до 1949 г.
Като начало на войната се счита завладяването на населения пункт Литохоро от въоръжен отряд под командването на Ипсилант. Това става в надвечерието на изборите, състояли се на 31 март 1946 г. На свой ред в Западна и Централна Егейска Македония започва въоръжена борба и Народоосвободителният фронт (НОФ) на „славяногласните“ който до лятото на 1946 г. разпространява своето влияние върху цялата Егейска Македония.
Основната тактика на партизаните е мълниеносни нападения над селища с цел завладяване на оръжие и продоволствие, взимане на заложници и убиване на привържениците на правителството. Това довежда до недоволство от страна на мирното население, което търпи големи загуби.
На 23 декември 1947 г. комунистите провъзгласяват създаване на Временно демократично правителство, и главната цел на Демократическата армия на Гърция става завладяването на жизнено важни центрове в северната част на страната, откъдето да се пристъпи към окончателен разгром на правителствените войски.
До пролетта на 1949 г. партизаните са изтласкани от Пелопонес, а до средата на лятото правителствените войски начело с генерал Папагос, владеят и централна Гърция. Остават само големите партизански бази Вич и Грамос, които са превзети до края на месец август.
1962 г. източногерманската гранична охрана убива 18-годишен младеж при опита му да премине Берлинската стена към Западен Берлин. Официално това е първата жертва на Стената, въпреки че още през август 1961 г. е убит Гюнтер Литвин при опит да прескочи новопоставените телени заграждения между двете части на Берлин.
18-годишният зидар Петер Фехтер предприема своя фатален опит за бягство през стената заедно с приятеля си Хелмут Кулбайк. Планът на младежите е да се скрият в една дърводелска работилница и когато патрулиращите войници се отдалечат, да скочат от прозореца в ивицата празно пространство между стената и успоредната на нея ограда, след което да прескочат двуметровата стена, покрита с бодлива тел, и така да се озоват в Кройцберг, Западен Берлин.
Изпълнението на плана обаче не протича гладко. Когато бегълците стигат до стената, охраната ги забелязва и открива огън по тях. Кулбайк успява да преодолее препятствието, но Фехтер закъснява и е прострелян в корема пред очите на стотици свидетели. За нещастие той пада обратно в границите на Източен Берлин. И въпреки виковете той не получава помощ и след час издъхва от загуба на кръв.
По-късно лобното място на 18-годишния зидар е отбелязано с кръст от западната страна на стената, а след обединението на Германия през 1990 г. на улица „Цимерщрасе” е издигнат паметникът „Петер Фехтер”, точно на мястото, където пада тялото на младежа през 1962 г.
Преградата е преодоляна от 5043 души, като от тях 574 са войници. Като най-известни случаи е масово бягство по тунел с дължина 149 м, полет с делтаплан и промушване между прозорците на два съседни апартамента. Две семейства са избягали със самоделен балон. Последната жертва на Стената е 20-годишният Крис Джефрой - убит на 6 февруари 1989 г. - девет месеца и три дни преди падането й.
1970 г. е изстрелян космическият апарат „Венера 7”. Това е първият апарат, който успешно предава сигнал от повърхността на друга планета (Венера). „Венера 7” е изстрелян в 5.38 ч. (по Гринуич). Спускаемият апарат навлиза в атмосферата на планетата на 15 декември с.г. в 5.34 ч. и предава данни в продължение на 35 минути преди да достигне до повърхността.
За конструкцията на „Венера 7” са взети предвид данните изпратени при предишните полети. Разчетен е за работа при атмосферно налягане над 150 атмосфери, температура до 540 °C; предвидено е да работи 30 минути на повърхността. „Венера 7” разполага и с оловно-цинков акумулатор, който се зарежда от слънчевите батерии 15 дни преди достигането на планетата.
„Венера 7” пръв в света извършва приземяване на повърхността на Венера на 2000 км от утринния терминатор на нощната страна. Той изпраща информация в продължение на 53 минути (33 пред да достигне повърхността и 20 минути след кацането си).
1977 г. съветският ледоразбивач „Арктика” е първият кораб, достигнал Северния полюс. По време на експедицията, ръководена Тимофей Гуженко, за първи път кораб разбива леда на Централния арктически басейн и достига полюса.
1998 г. президентът на САЩ Бил Клинтън признава, че е имал „неподходящи физически взаимоотношения” със стажантката от Белия дом Моника Люински. Извънбрачната афера и нейното шумно разследване водят до процедура по импийчмънт на държавния глава. След 21-дневен процес в Сената, Клинтън е освободен от всички обвинения, включително лъжесвидетелстване и възпрепятстване на правосъдието.
Историята започва през 1995 г., когато Люински, току-що завършила колежа „Люис и Кларк”, постъпва на работа в Белия дом като стажантка по време на първия мандат на Бил Клинтън. От този период датира и тяхната сексуална връзка. След като техните взаимоотношения започват да се охлаждат и Моника напуска Белия дом, за да работи в Пентагона, тя споделя на своята приятелка и колежка Линда Трип подробности за аферата си с президента. Трип обаче записва телефонните им разговори и ги изважда наяве, когато разбира, че във връзка с казуса „Пола Джоунс” Люински е подписала клетвена декларация, в която отрича всякакви взаимоотношения с Бил Клинтън.
Записите попадат при Кенет Стар, който разследва държавния глава по редица обвинения - Скандала Уайтуотър, Файлгейт и Травългейт. Новината за аферата „Люински” се появява за първи път в медиите на 17 януари 1998 г., а на 21 януари излиза публикация във „Вашингтон Поуст” и скандалът избухва с пълна сила. Клинтън отрича обвиненията, но поради шумния медиен отзвук историята не може да се потули и Белият дом настоява за обяснения.
На 26 януари, видимо притеснен, президентът дава пресконференция в Белия дом, по време на която държи прочувствена реч и напълно отрича сексуалните си взаимоотношения с Люински. Първата дама Хилари Клинтън публично подкрепя своя съпруг по време на скандала и заявява в телевизионно предаване, че целият компромат всъщност е част от крупен план за дискредитиране на президента от страна на десницата, който е в сила от деня на встъпването му в длъжност.
В последвалите месеци широко се спекулира дали президентът е излъгал и по този начин възпрепятствал правосъдието, но не могат да се приведат сигурни докзателства освен записите, тъй като Моника отказва да коментира аферата.
Събитията са катализирани, когато на 22 май 1998 г. федерален съд в САЩ постановява, че агенти на Сикрет Сървис могат да бъдат принудени да свидетелстват пред Върховния съд във връзка със скандала. На 28 юли с.г. Люински най-накрая признава за сексуалната връзка с президента, като осигурява на Кенет Стар и доказателството за нея - прочутата синя рокля с петна от семенна течност по нея.
На 17 август президентът Клинтън прави самопризнание пред съдебни заседатели, че е имал „непристойни физически взаимоотношения” с Моника Люински. Същата вечер той прави и телевизионно обръщение, в което заклеймява връзката си със стажантката като грешка. Той обаче не се признава за виновен за умишлено подвеждане на публиката, като обяснява, позовавайки се на различни законови дефиниции, че терминът „сексуални взаимоотношения” изключва пасивния аспект на оралния секс. А погледнато от тази гледна точка, той не следва да бъде обвинен в публична лъжа за отношенията си с Люински.
След събирането на още доказателства, Клинтън е обвинен в неуважение към съда, отнет му е лицензът за юридическа практика и е глобен 90 000 долара. След 21-дневен процес - на заседание на 12 февруари 1999 г. Сенатът отхвърля предложението за импийчмънт от 19 декември 1998 г. с 55 гласа „невинен” срещу 45 „виновен”.
1999 г. силно земетресение разтърсва Измитския залив в Северозападна Турция. Земетръсът е с магнитуд 7,5 по Рихтер и продължава 45 секунди. Епицентърът е в Мраморно море. Наблюденията в района показват, че земетресението предизвиква напукване на земната повърхност с дължина най-малко 60 км.
При труса загиват повече от 17 000 души, а 44 000 са ранени. Унищожени са около 100 0000 жилища. Материалните щети се оценяват на около 10 млрд. долара. Трусът предизвиква пожар в голяма петролна рафинерия в Измит, както и изтичане на петрол от нея в Мраморно море, което довежда до сериозно замърсяване на водите.
2008 г. американският плувец Майкъл Фелпс става първият човек, който печели осем златни медала в едни Олимпийски игри. Той е спортистът с най-много златни олимпийски медали за всички времена.
Майкъл започва да плува на седемгодишна възраст, отчасти под влияние на сестрите си и отчасти поради нуждата да изразходва енергията си. В шести клас е диагностициран със Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. На десет години поставя национален рекорд по плуване в своята възрастова група. Следват и други успехи и бързият възход на Фелпс го довежда до Олимпийските игри през 2000 г. На 15-годишна възраст той става най-младият американец в американския олимпийски отбор за последните 68 години.
На олимпийските игри в Атина през 2004 г. печели шест златни и два бронзови медала. Четири години по-късно, на Олимпийските игри в Пекин печели осем златни медала, поставя седем световни рекорда и един олимпийски. През 2012 г. на Олимпиадата в Лондон печели четири златни и две сребърни отличия, и обявява своето оттегляне от спорта.
Има 22 медала и е 18-кратен олимпийски шампион. Държи рекордите за най-много златни медали за всички времена (18), за най-много златни медали в индивидуално състезание (11) и за най-много олимпийски медали в индивидуално състезание за мъже (13).
