Разработването на бяла книга за сигурността и отбраната, което току-що започна, ще бъде повод да се преосмисли позицията на Франция по отношение на НАТО. През 1967 г. генерал Де Гол реши да изтегли френските войски от обединеното командване на НАТО, за да избегне опасността страната ни да бъде въвлечена в открит конфликт със Съветския съюз, при условия, които няма да са избрани от нас. Тази позиция беше поддържана от наследниците му до 1991 г., тоест докато траеше Студената война. Разпадането на източния блок доведе до изчезване на риска от голям конфликт, при който да възникнат много кризи, често пъти твърде кръвопролитни и заплашващи международната стабилност.
Конфликтът в бивша Югославия показа неспособността на ООН да управлява кризи от такъв мащаб, а ЕС, наскоро създаден, не разполагаше нито с средствата, нито (и преди всичко) с политическо желание да се ангажира. От този момент нататък, все по-често се разчиташе на НАТО и Франция преосмисли позицията си.
Но трябваше да се дочака президентският мандат на Жак Ширак, за да бъде взето решение за завръщане на френските военни в някои общи институции и преди всичко във Военния комитет на НАТО, доколкото Франция не участваше в точния смисъл на думата в обединеното командване.
Същевременно, Жак Ширак приемаше, че защитата на територията на Атлантическия съюз трябва да бъде формално поверена на НАТО, но това изключваше управлението на кризи, в частност на кризи извън атлантическата зона. Целта беше да се засилва общата политика за сигурност и отбрана на ЕС. Оттогава се засили и съперничеството между двете организации, НАТО и ЕС, в областта на провеждането на външни операции.
Такава продължава да бъде ситуацията и днес, въпреки трудно постигнатите ограничени договорености за сътрудничество, особено т.нар. "Берлин плюс". Тази ситуация сериозно вреди на консенсуса, който би трябвало да съществува в рамките на атлантическата общност, за да може тя да се противопостави на предизвикателствата, пораждани от нестабилността в световния ред.
Днес Франция не би трябвало да променя институционалната си позиция в системата на НАТО. Ако поеме по този път, ще бъде изложена на риска да накърни сериозно процеса на изграждане на европейска политика за сигурност и отбрана, абсолютно незаменима за общата външна политика и превърната от френските ръководители от 1991 г. насам в основна политическа цел на ЕС.
Това ще бъде
отдалечаване от реалността, която се налага в световен мащаб. Приключилите наскоро или текущите кризи, такива като Ирак или Афганистан, реално показват, че никоя организация и никоя световна сила, включително САЩ, не е в състояние да се справи сама с решаването на значима криза. НАТО страда от това, че не разполага с невоенните средства, които са абсолютно необходими, за да се постигне успех при управлението на кризи. ЕС, който има широка гама от тези средства, не разполага с достатъчно военен капацитет, необходим за мащабни операции.
Следователно, необходимо е да се положат усилия за намаляване на политически разрушителното съперничество, в НАТО и ЕС се изправят един срещу друг и решително да се поеме по пътя на организирането на сътрудничеството между тях. Това минава през създаването - без съмнение под егидата на Атлантическия съюз - на стратегическо партньорство между САЩ и ЕС, което да има за цел постигането на консенсус между двата бряга на Атлантика за анализиране на ситуацията в света и за средствата за нейната промяна.
Ясно е, че задействането на подобно стратегическо партньорство предполага, че то ще бъде постигнато при условие, че се реорганизира външната политика на ЕС, като се назначи постоянен председател и министър на външните работи.
Наличието на такова партньорство няма да заличи различията в политическите възгледи, но ще помогне да се постигне консенсус, както вътре в ЕС, така и между двата бряга на Атлантика. Имайки предвид големите предизвикателства, партньорството ще подсили значително възможностите за действие на Атлантическата общност, за да може тя да поеме по пътя към международен ред, по-малко обременен със заплахи.
И ако приемем, че моментът Франция да промени институционалното си положение в рамките на НАТО все още не е дошъл, тя трябва да престане да бъде в опозиция, често системна, спрямо пакта и, напротив, да положи усилия активно да подкрепи нови отношения в трансатлантическото партньорство. Мнозина от нашите европейски партньори биха приветствали тази промяна в нашето поведение, която, в крайна сметка, Вашингтон би трябвало да оцени. (БТА)
отдалечаване от реалността, която се налага в световен мащаб. Приключилите наскоро или текущите кризи, такива като Ирак или Афганистан, реално показват, че никоя организация и никоя световна сила, включително САЩ, не е в състояние да се справи сама с решаването на значима криза. НАТО страда от това, че не разполага с невоенните средства, които са абсолютно необходими, за да се постигне успех при управлението на кризи. ЕС, който има широка гама от тези средства, не разполага с достатъчно военен капацитет, необходим за мащабни операции.
Следователно, необходимо е да се положат усилия за намаляване на политически разрушителното съперничество, в НАТО и ЕС се изправят един срещу друг и решително да се поеме по пътя на организирането на сътрудничеството между тях. Това минава през създаването - без съмнение под егидата на Атлантическия съюз - на стратегическо партньорство между САЩ и ЕС, което да има за цел постигането на консенсус между двата бряга на Атлантика за анализиране на ситуацията в света и за средствата за нейната промяна.
Ясно е, че задействането на подобно стратегическо партньорство предполага, че то ще бъде постигнато при условие, че се реорганизира външната политика на ЕС, като се назначи постоянен председател и министър на външните работи.
Наличието на такова партньорство няма да заличи различията в политическите възгледи, но ще помогне да се постигне консенсус, както вътре в ЕС, така и между двата бряга на Атлантика. Имайки предвид големите предизвикателства, партньорството ще подсили значително възможностите за действие на Атлантическата общност, за да може тя да поеме по пътя към международен ред, по-малко обременен със заплахи.
И ако приемем, че моментът Франция да промени институционалното си положение в рамките на НАТО все още не е дошъл, тя трябва да престане да бъде в опозиция, често системна, спрямо пакта и, напротив, да положи усилия активно да подкрепи нови отношения в трансатлантическото партньорство. Мнозина от нашите европейски партньори биха приветствали тази промяна в нашето поведение, която, в крайна сметка, Вашингтон би трябвало да оцени. (БТА)
