Истинско филмово съвършенство…

18 ноември 2008 12:53

Малко избързахме, ми се струва, с номинацията на „Дзифт” за български кандидат за чуждоезичен Оскар. За 47-мия конгрес на БСП социалистите си спретнаха много любопитна късометражка, също издържана в ретро стил, черно-бели тонове, но със значително по-звезден актьорски състав. Мъжка фигура гони стар трамвай, хваща го от последната врата и се запътва към ватмана. Ватманът, обаче, е не някои друг, а самият министър-председател Сергей Станишев. Той казва: „Не е като едно време, а? Тогава виждаме, че фигурата, която хвана трамвая е Стефан Данаилов: "Прав си, не е, но мечтите и идеите си останаха все такива”. В този момент пътникът се провиква: „Сергей, тук са и идеите, и мечтите”. Следват дружески прегръдки...

45 секунди истинско филмово съвършенство с опорни точки в миналото, настоящето и бъдещето. Не знам кой политически PR-съветник даде акъл на г-н Станишев да се изяви като актьор, но премиерът и лидер на БСП се справя отлично, изпълва екрана с присъствие, увереност и стил, каквато липсваше на киното след Кари Грант и Хъмфри Богарт. Данаилов също е блестящ в другата главна роля, а пътникът в поддържащата върши работата си като същи Де Ниро. Не става ясно как е името на лентата, но позволете ми да предложа. „С ръка на сърцето”. А? Как ви се струва. Римейк на „На всеки километър”, но без излишни елементи. Не знам за политиката, но киното има една особеност – позволява тълкуване на всеки елемент. Така че нека направим кратък филмов анализ на социалистическия клип.

Уважаеми зрители, лентата с ръка на сърцето е визионерски опит да се опише с изразните средства на неореализма ситуацията в България в конкретен времеви отрязък. В края на филма се посочва и точното му време – месец ноември 2008. Цветовата гама на случващото се е в черно и бяло: чудесен начин кино-творците да отбележат, че животът ни е станал толкова сив и скучен, та напълно липсват други цветове от екрана. (Твърде вероятно е да не са стигнали и парите за цветна лента). Трамваят, показан в кадър, е стар, което е остра критика към напълно амортизирания автопарк на столицата. От друга страна, ватманът пропуска спирка, така че на поредния пътник му се налага да тича след превозното средство. Това показва, че в бързината към набелязаните цели управляващият мотрисата е склонен да прескочи някои спирки, но затова ще получи необходимите критики от европейската филмова комисия. Емоционалният диалог между героите оставя възможности зрителят сам да прецени какви са си останали мечтите и идеите им, което естествено може да се тълкува двояко. В развръзката обаче става ясно, че самотният пътник в трамвая знае къде са мечтите и идеите. Той показва гръдния си кош, но според доста критици всъщност показва вътрешния джоб на палтото си, където е портфейлът му. Накрая финалът остава отворен, но зрителят остава с впечатлението, че промяната най-после е настъпила. Министърът на културата ползва градски транспорт, а премиерът има нова работа – кара трамвай.

„…Не е като едно време. Прав си, не е. Но мечтите и очуканите ни трамваи си останаха все такива. Сергей, oтвори вратата, че трябва да слизам…”.

Истинско филмово съвършенство