Дипломация на повикване
Дипломация на повикване / netinfo

Защо България не прилича на никоя друга европейска страна, когато трябва да защитава и националните си интереси? Държавата ни винаги навежда глава и дипломатично приема наложените й условия, макар те да са неизгодни за нея и едва когато стане безвъзвратно късно се сеща, че всъщност произнесеното от нея ДА трябва да се разбира като НЕ.

Бяхме мълчаливи, съгласни и послушни. Преговаряхме с Европейската комисия за членство в съюза на принципа “yes, man, yes, man” само обещайте, че ще влезем в общността. Приехме модернизираните ни реактори да бъдат изгасени в нощта на 1 януари, когато, окъпани в светлина, посрещнахме европейското си бъдеще. Тихичко под нос мърморехме, че всъщност 3 и 4 блок имат право на живот, Балканите на ток, а ние на добри икономически показатели, но щом Ферхойген ни попиташе – “Какво казахте, не чух?” с мазнееща усмивчица му отговаряхме – “А нищо”.

В същото време на преговори за членство страната Латвия настойчиво си отвоюва реактора и тип “Чернобилски” да остане жив и в производството на ток до 2009 и още обещание от Брюксел да получи 2 милиарда евро за да построи нова атомна централа, за да не загуби нито лев от скъп ток и липсващ износ. Словакия също, още преди да е парафирала договора си и гръмнала шампанското по този повод, беше компенсирана далеч по- прилично в сравнение с нашите 570 милиона евро.

Ние обаче не - зяпахме притихнали как други държави се борят, докато има смисъл и се надявахме, че склонена главица всъщност сабя не сече. Обаче ни я отсякоха. До кръста. Реакторите са затворени, токът скъп, а от енергиен център на Балканите преминахме в дълбоката провинция. Сега ни светна. Президентът се изказа, че затварянето на двата ядрени реактора е било огромен компромис, а енергийният министър се зае да извива ръцете на европейската полит.- бюрокрация - да ги отворим пак или да бъдем компенсирани, така както се случи с другите. Но всъщност от римско време е известно, че “Договорите са, за да се спазват” и както ние може да поискаме да пуснем пак реакторите, на Брюксел може да му хрумне да излезем от съюза.

Така че можем да говорим колкото си искаме, да правим кръгли и квадратни маси, да хлипаме и плашим, обаче вече сме сложили подпис под обещаното, което се оказваме длъжни да изпълним. Урок, който послушната ни дипломация научи едва сега, когато изтрезня от опиянителната радост на присъединяването, макар че този тип уроци се усвояват още в първи клас.

Знание, което струва скъпо, не на президента подписал договора ни за членство и на енергийния министър, който вече е равен по ранг на 26- мината си колеги в общността. Цена, която ще платят други хора, точно както благодарение на тихата ни дипломация други хора на друг континент бяха осъдени за втори път на смърт.

Последвайте ни

Коментар