Реалната безработица в България е над 20 процента, а младежката безработица е около 40 на сто. Това каза лидерът на КТ „Подкрепа" Константин Тренчев. В интервю за предаването на Дарик „Междуредие" коментира, че с празника на труда у нас се спекулира политически, а 1 май реално е ден, в който основна роля трябва да имат профсъюзите.
Фактът, че може да се подслуша министър-председателя говори, че службите, които се занимават с това са абсолютно извън контрол, коментира лидерът на „Подкрепа". „Забележете как се уповаваме на това една личност да излезе нормална, което не е редно. Трябва системата да работи и по-скоро нередните неща да са изключения, а ние сега всичките си надежди сме ги въплътили в Сотир Цацаров и си казваме дано този да свърши работа", допълни Тренчев по повод скандала с подслушването:
Изненада ли ви размерът, до който думата скандал достигна вече? Били сме свидетели на какво ли не преди избори в тази държава?
Скандалите в България бележат едно интересно свойство, че поредният скандал някак си ни кара да забравим предходния. В политическия живот сме свидетели на скандали, които следват един след друг. Но вече наистина това, което става, говори, че ние трудно се вместваме в дефиницията за държава, защото, за да се твърди, че дадена територия и население са държава, има и редица други фактори, като суверенитет, например. Аз се боя, че ние за суверенитет трудно можем да говорим, тъй като се опитваме да стоим на три стола, а пък старите хора са казали, че и на два не трябва да се опитваш, защото се пада. Ние се опитваме на американския, на европейския и на руския. Това е едното, но когато говорим за суверенитет, трябва да си зададем въпроса: има ли кой да го пази. Това, което в момента се има за армия, според военни и то сериозни хора, не може да се квалифицира с това понятие. Старите хора са казали, че който не храни своя армия, храни чужда. Сигурност на гражданите – също един съществен елемент от държавата. Попитайте хората по селата, дали се чувстват сигурни.
Сега сигурността придоби друг аспект.
Фактът, че може да се подслушва министър-председателят, говори, че службите, които се занимават с това, са извън контрол. Изтича информация от всякъде, търгуват ли с нея, не знам. Аз технически не искам да навлизам, защото не съм компетентен. Какво било, микрофони, магнетофони и така нататък.... Самият факт, че може подобно нещо да се случи, и то за втори път, говори, че това са органи, които по всичко изглежда, не приличат на своите колеги в другите държави. Поне аз не знам скандали от такъв мащаб. Не, че някой не иска да има информация. В Америка се опитаха, но имаше много тежки последици. Много се ожесточиха нещата, а същевременно проблемите на държавата не само, че не се решават, но и се задълбочават.
Ние сме до никъде с проблема с енергетиката. Мога да ви кажа, че ежедневно натискаме, срещи, работи, за да можем да отпуснем износа, за да може централите да се натоварят, което значи и мините да работят. До никъде не стигнахме с проблема „Сопот“, до никъде не стигнахме с БДЖ. Всичко сега е под шапката на предизборна кампания и чакаме да се случи някакво чудо на 12 май, което едва ли ще се случи. А проблемите, за съжаление, трябва да се решават от тези, които имат властта да ги решат. Всички други можем да формулираме проблемите, да посочим решения, но самите ние не можем да решим проблема.
За да изчерпим въпроса с този казус – подслушването, ако по време на протестите говорехме за недоверие в институциите, сега можем ли да стигнем до извода, че наблюдаваме разпад на държавността? Може би съдебната система беше останала действащия стожер, който очаквахме да запази облика си.
Сега се възлагат големи надежди на новия главен прокурор. Забележете в случая, как се оповаваме на това, една личност да излезе нормална, което не е редно. Трябва системата да работи и по-скоро нередните неща да са изключение, тук-там някои. Няма идеално нещо, създадено от човека. А ние сега всичките си надежди сме ги въплътили в Сотир Цацаров и казваме: „Дано този свърши работа“. Аз лично мога да кажа от моята практика, че Иван Татарчев, с когото бяхме и съмишленици, и близки, съм носил материали с пикап за нарушения и не е имало резултат. Аз затова се отказах. Но като че ли сега действията на главния прокурор карат доста хора да си мислят: „Е, най-накрая някой да удари по масата“. Което е нашата стара мечта. Някак пак прехвърляме надеждата си върху някой. Задължението е на всички. Ако всички ударят по масата, всички настояват за нещо, единно, то няма как да не се случи. А ние гледаме да прехвърлим нещата на някой, да ни го свърши. Ако той не го свърши, почваме да негодуваме и да го оплюваме, разбира се.
Ако сега има раздрусване на усещането за държавност, особено сериозно в тези последни няколко дни, кой има интерес от това точно преди изборите?
Казано е, че няма нищо скрито, което да не стане ясно. Въпросът е, че сме склонни винаги да търсим нещо скрито, защо едно нещо се появява еди-кога си. То рано или късно ще се появи. Може и след години да се появи.
Чисто съвпадение, казвате?
В политиката е характерно, че се събират материали срещу противниците и се вадят в подходящ момент. Това е стара практика. Не мога да се обзаложа, че случаят е точно такъв, защото има две страни. Едната страна е как тази информация е била придобита и след това изтекла, а другата страна е какво има в тази информация. Сега ми прави впечатление, че се връщаме към техническата част на въпроса, нали и двете неща са много важни. Но наистина, с тези подслушвания много стана. Чувал съм, не мога да твърдя със сигурност, че английските специални служби харчат четири милиона паунда за подслушване. Не съм сигурен, чул съм го от човек. Ние харчим над сто милиона лева, доста повече.
Защо за мнозина българи ухото и отвертката като символ, като метафора стоят по-далеч от казуса с парите в джоба им? Те не осъзнават връзката между двете неща, причината, която стои в основата и на едното, и на другото-подслушването и мизерията, в която живеем. Това, че се газят законите, че някой не работи в обществен интерес, а в личен – това е връзката, ако я има. Всеки казва: Не ни занимавайте сега с подслушването, нас ни интересуват пенсиите и заплатите.
Така е, защото проблемът за конкретния човек е страничен. Той може да се възмущава, но за него той не е жизнено важен, за разлика от проблема, с какво ще нахрани децата си и ще завърши деня, но и утре също е ден. Само че нещата са свързани под една или друг форма. Всички тези проблеми, събрани заедно, като започнете от подслушване, минете през отвличане, трафик на хора, кражби на селскостопанска продукция по селата, където всички са пропищели, всичко това са негативни явления, които като цяло резултират върху сваляне на жизнения стандарт и една неясна перспектива. Всеки от тези проблеми допринася за нещо, защото е много трудно да си мислим, че може да сме прекрасни в медицината, а да сме зле в образованието. Или икономиката ни да върви прекрасно, но туризмът ни да не върви. Нещата са навързани и си влияят едно на друго. Но трябва да го осъзнаем като българи и да не казваме: „Това не ни засяга“. Хората са тотално убедени, че ги подслушват, защото по телефона, в градски транспорт или някъде другаде може да се чуе: „Абе това не е за телефон, като се видим“. Това е един израз, че ние приемаме, което е технически невъзможно, че абсолютно всеки е подслушван, затова всеки предпочита да каже: Това не е за телефон, дай, като се видим, ще ти го кажа. Има създадена такава фобия, което не е редно.
Не съобщаваме новина като казваме, че сме с най-ниските доходи в Европа. Докога така и защо малцина са тези, които в кампанията говорят конкретно и реално, както за доходите, така и за икономиката?
Говорят си за доходите, че това ще вдигат, онова ще вдигат, но ако опре до това как го виждат, спират. Едните 200 000, другите 250 000 работни места ще откриват..Аз мисля, че те много се надяват на европейските програми. Но европейските програми са за временна заетост и тя минава и заминава без да има сума, която да се раздава. Ние трябва да се борим за трайна заетост, а трайна заетост значи работеща икономика. Не да дадат някакви пари, да квалифицираме някой там за няколко месеца курс. Ще минат курсовете, ще заминат и след това ако не може да се намери работа, практически тези пари не са били вложени удачно. Истината е да се направи така, че да заработи икономиката, тя сама ще привлече работни места. В момента поголовно се затварят малки, средни предприятия, големите съкращават работници. Работодателите имаха очи да заявят, че са се вдигнали заплатите. Ако гледаме като цифра във ведомостта, има нещо такова, но ако от 1000 човека си съкратил 400 и си вдигнал на останалите малко заплатите, не виждам това да е огромен успех, защото 400 човека са останали на улицата.
Защо от години у нас работодателите са склонни да дават пари за скъпа суровина, за енергия, но не и за човешкия фактор, махам сектори като IT технологиите?
Това е единственият сектор, в който работодателите постоянно го изтъкват като пример, че там заплатите били сравними с техните западни аналози. Но това е един сектор, това е една много малка част от икономиката. Останалата част..Работодателите са едни хора, които понякога ни изтъкват аргументи: Аз мога да дам по-големи заплати, ама тук в областта заплатите са ниски, следователно и аз поддържам ниски заплати. Нормално е един работодател да иска да дава по-малко, нормално е един човек да иска да взема повече. Въпросът е, че този човек трябва да осъзнае,че ако не се прегърне със своя колега и заедно не се борят за заплатите си, няма да стане. Така че от работодателите да очакваме някаква особена благотворителност, просто няма как да се случи. Те играят и са нещо друго, тъй като има огромна безработица, те си казват така: ако много знаеш, аз ще си намеря друг човек. И хората, в името на това, да не загубят 400-500 лева са готови на всякакви унижения само да ги запазят, особено в администрацията.
Трудът ценност ли е в България, като се има предвид цената, която му се плаща? Икономистите ще ме контрират, нещо струва толкова, колкото се продава.
За да е ценност, трябва този труд, който упражняваме, да ни харесва, едва тогава може да го наречем ценност. Повечето хора просто полагат труд, за да могат да получават възнаграждение и той не им носи удовлетворение. Това ги съсипва психически.
Заиграх с ценност и цена, с това, че нещо се продава да толкова, за колкото върви, но какъв е шансът?
Мога да ви кажа, че ако не беше такава безработицата, заплатите щяха да са по-високи, защото да организираш едно производство трябва да го възложиш на хора, които знаят за какво става дума. Не можеш да хванеш някой от улицата и да го вкараш в операционна, например. Само че, когато има безработни, можеш наистина да ги разиграваш като маймуни. Аз съм виждал работодатели и в периода на подем - царското време и донякъде началото на тройната коалиция, когато беше добра конюнктурата, и международната, търсеха хора и им предлагаха доста прилични възнаграждения. Но не знам дали сте обърнали внимание, структурата на работната ръка в България е изключително объркана. Мога да ви кажа, че сега да намерите добър стругар или фрезист е проблем. Не ви говоря за висшисти, инженери и така нататък.
Заварчици даже се търсеха много, оказа се, че отиват в чужбина.
Да, отиват по корабостроителници, дори в една Естония вземат в пъти повече. Но в определени професии, включително престижни като медицината, мога да кажа, че има вътрешно напрежение, защото има специалности, които никой не желае да практикува и други специалности, за които всеки се натиска. Само че медицината е една свързана верига, не може да има само хирурзи или само акушер-гинеколози.
А да няма анестезиолози.
Или педиатри за децата, защото е отговорност. Никой не ще да се хваща с това нещо. За съжаление има и смъртни случаи, почват разправии, дела, там едни другари с колове, от време на време нахлуват в спешните центрове.
Очаквате ли, и аз дотук не чух от никоя политическа сила, в рамките на кампанията, заявка за сериозни реформи. Това е ли е единственият сериозен път, който може да даде стимул на икономиката и изобщо на държавата. Защото така не можем да я караме, с нереформирани основни сектори. От страх ли не се признава, че тези болезнени реформи са нужни?
Аз 25-та година почнах в обществената дейност и мога да ви кажа, че в момента ние нямаме визия за нито един сектор от обществения живот. Какво да правим? Това нещо предполага един консенсусен план, без значение кой управлява, за да можем в общи линии да вървим. Примерно, една енергетика, не може да се лашка едната година насам, другата натам. Там трябва да има план поне за 20 години напред. Същата работа, ако искаме да има здравеопазване. Реформата, защото това понятие го използваме под път и над път, това е един ясно аргументиран и обоснован план, как да се развива определен сектор и политическите сили, които се сменят една след друга, най-много някой детайл да пипнат. Не може да се нарушава планът, не може летоброенето да започва от всеки нов избор. Това са едни тежки инерционни сектори. Има държави, които имат план до 2050 година.
Като не знаем накъде сме тръгнали, какво правим тогава? Избираме със затворени очи или?
Пак ще се позова на зова на древните, които казват, че няма попътен вятър за кораб, който не знае накъде е тръгнал. А за нас това е обичайно състояние. Всеки счита, че знае отговора на въпросите. Не може да сме на едно мнение с вас, но ако вие го кажете първа, аз ще съм против, само защото вие сте го казала, не аз. Характерно е аз нашата народопсихология. Всеки счита, че може всичко, че знае всичко и така нататък. Разберете, на нас огромната ни трагедия и проблем е, че ние се спасяваме индивидуално. Всеки иска някак да оцелее, без да си дава сметка, че ако обедини усилията си с някой друг, ще им е по-лесно и на двамата, да не кажа на хилядите. Не, ние искаме да оцелеем индивидуално. Мисля, че има достатъчно примери в историята на нации, които са били далеч по тормозени от нас, мъчени, гонени, трепани и така нататък, които именно солидарността ги е спасила и превела през вековете. Ние на такива гонения, според мен, няма да можем да издържим, ще се разпръснем. Впрочем, той, процесът е започнал.
От всичко, което казвате, разбирам, че не сте особен оптимист първо, за сериозна активност на хората и на самите избори, и второ, за съдбата на държавата.
Иска ми се да бъда, но за съжаление не мога да намеря аргументи, за да бъда такъв оптимист. Прекалено дълго наблюдавам процесите, достатъчно дълго съм в обществения живот, за да видя как бъдещето се превръща в история. За мен, един извод съм си направил, който знам, че няма да се хареса, но.. Ако не се смени мотивацията на политиците, а в общи линии тя е: „Сега ни е паднало, да напълним кошницата“, в най-добрия случай имаме 4 години на разположение. Няма да има никакъв смисъл дали са сини, червени, жълти или зелени. Когато човек е мотивиран да направи нещо, в смисъл да материализира властта си, няма никакво значение какво ти говорят. Където са мислите ти там е сърцето ти, така пише в голямата книга. И аз този процес го наблюдавам през всичките тези години. Мога да ви кажа, че за не повече от 5 човека бих казал, с ръка на сърцето, че са били във властта, на висока позиция, аз говоря от министър нагоре, които да са били и да са се оттеглили, без да са влезли в конфликт с морала си, нещо да са забърсали и така нататък. Това е.
Само 5, как можем да спрем, да обърнем тенденцията? Ето протестираха българите в началото на годината, особен резултата няма.
Някак спирачката трябва да е в самия човек. Не сам страхът, ако го хванат, ще изяде дървото. Страхът ще възпре някой, но не всички. Почтеността като че ли е най-големият дефицит. Малко ли пари им дават, не знам какво е, но този невероятен напор към властта. Ето, виждате 40 партии се явяват. Разбира се, те ще ви кажат: Ако сме ние ще жертваме едва ли не живота си за хората. Наслушал съм се на подобни неща и затова ги приемам с усмивка.
Засега се усмихваме, обаче от онова, което казвате, при най-лошите сценарии, при липса на стабилно следващо правителство, очаквате ли ръст на безработицата, задълбочаване на кризата?
Ако икономиката продължава да стагнира, безработицата няма как да не се увеличи, поне този клапан ЕС и това, че българите могат да отидат и да потърсят работа другаде донякъде балансира нещата иначе тук щеше да стане абсурдно нетърпимо. Безработицата е 13% официално, но това са записаните хора. Има много незаписани. И ако говорим за заетост, нещата вече са коренно различни, тоест, безработицата е отдавна над 20% Има и места, където тя е просто умопомрачителна. В едно населено място само в кметството има някой да работи, другите хора на натурално стопанство, нещо изчепкат там от двора и това е. И се примиряваме с това. Научаваме се да оцеляваме, което не говори много добре.
Къде отчитате грешките на синдикатите през всичките тези години на прехода, имаше ли моменти, за които сега съжалявате, че сте легитимирали куп грешни решения на едно правителство било на глас, било мълчаливо?
Ние не легитимираме, защото ние не вземаме участие в управлението. По закон в социалната и икономическата сфера са длъжни ,което и да е правителство, да ни запознае с това, което е намислило. Но това не значи, че ние можем да го спрем. Ние можем да го спрем, като дойдем тук при вас в студиото и почнем: така не трябва да стане. Ние нямаме реалната власт да ги спрем. Другият вариант е - изкарваме хората пред даденото ведомство, крясъци, викове и да кажем те изоставят тази идея. Един пример ще ви дам, това е единственият пример в нашата синдикална история, защото все пак трябва ад знаем на коя територия сме. Когато искаха да махат класовете. Милен Велчев беше поел ангажимент пред Международния валутен фонд да премахне класовете и хората щяха да загубят, кой по 100, кой по 150 лева добавки към заплатата. Тогава изкарахме 50 000 души и те изоставиха идеята. Но това е един единствен път, когато е имало превантивно борба за нещо, защото ги бяхме усетили навреме.
Някаква законова уредба?
В огромна част от случаите ние излизаме, когато вече проблемът е създаден. Ако кажем на хората ще ви вдигнат възрастта за пенсиониране след 4 месеца те няма да излязат. Като я дигнат обаче..Ето, пред Народното събрание сме свидетели. Някак не можем да се научим превантивно, защото не ни е в народопсихологията, да излезем. Аз се радвам, че Националният съвет винаги сме настоявали да бъде абсолютно открит и да се дава онлайн, както се казва.
Да се чува, кой какво говори.
Да се чува, защото много хора казват: Какво правите вие там? Това са ежедневни скандали, разправии. Ние нямаме реалната власт освен да ги оплюем примерно и по съответния начин в медиите да кажем каква ни е позицията. В крайна сметка властта поема отговорността за дадено решение. Тя може да попита този и онзи и изобщо да не се съобрази с тяхното мнение. Може би голямата грешка е, че ние вярвахме, че приватизацията като механизъм, ще помени собствеността така че тя ще стане по-ефективна. Само че ние като бандитска държава се раздадоха нещата, те не се продадоха, те се раздадоха на хора, които изобщо нямаха намерение да развиват нещо, после никой не ги подгони за това, че са поели някакви ангажименти, макар и минимални, че ще инвестират. Да кажем: Не нищо не направиха, затова никой не ги подгони. Тази врата като се отвори, хората започнаха да излизат, вдигнаха ръце и в крайна сметка сме в това положение.
В крайна сметка-тази висока безработица. Кое ви е най-голямото притеснение?
Дори политиците с този ден на труда пак се спекулира. Това изобщо не е политически празник, обаче БСП е хванало там и не ще да чуе. Опитвали сме, писма сме писали, разговаряли сме: Недейте да празнувате този ден, оставете ние да си го празнуваме под някаква форма, дали в южния парк, дали хепанинг ще правим, ние си го решаваме. Примерно в една Франция може да отидете и да видите как честват. Просто, шатри разпъват, бира се пие. Тук не. Ние сме партия на работниците, селяните и така нататък. А те нямат нищо общо нито с работниците, нито със селяните. БСП е нещо много странно. Те са един сбор от свръхбогати малко хора и отчайващо бедни много хора. И как стоят на едно място-едните вярват на другите. Ето на 1 май са ни поканили са ни поканили. Как да отидем на политически празник да говорим от трибуната. Ние нито сме сателити, нито одобряваме това, което правят. Вижте, лявото и дясното в България, както всичко ни е объркано, така и това. БСП, претендирайки да е лява партия, направи сума ти десни работи, като плоския данък например. За което също им казахме: Недейте го въвежда. В модерния запад, каквито искаме да станем един хубав ден, няма такъв данък. Сега самите те искат да го махнат. Питайте Станишев какво го направиха неговите хора от ПЕС и от социнтерна за този плосък данък. Те ги наритаха здраво, обаче въпреки това, стана. Една купчина такива неща, а претендираш, че си ляв. Същата работа е с десницата. Нещата са объркани безкрайно в тази държава, един си харесва да каже, че е десен, друг-ляв, а пък в крайна сметка дали си ляв или десен зависи от това, което правиш, от твоята икономическа доктрина.
А най вече да се гарантира правото на труд на хората, живеещи в тази държава, нещо, което се позабравя покрай всякакви други дискусии и дебати. Всъщност това е най-важно да се чува в ден като 1 май.
Важно е, защото човек за разлика от другите същества, може да полага труд и може да твори чрез труда си. И от това той придобива нещо, с което се развива. Когато няма такава възможност, този човек трябва държавата да го подпомага. При всички положения тя не може да го подпомогне да си живее както той намери за добре, а да вегетира.
Не завършваме оптимистично този разговор. Най-тревожни са данните за младежката безработица, която расте с бесни темпове.
Около 40% е младежката безработица.
