Саможертвата на Ботев и четниците му е неразбираема за днешния човек, защото днес никой не би жертвал себе си за народа и никой не го прави. Напротив - народът е жертва на амбициите на вождовете, на политиците. Мнението е на писателят и драматурга Теодора Димова. В интервю за Дарик тя посочи, че на фона на последните събития в страната Ботев се извисява още повече и е добре, че имаме такава координатна система като него, спрямо която да се съизмерваме.
Теодора Димова смята, че един от огромните проблеми на обществото ни днес е липсата на същински елит и разединените авторитети. „Този духовен елит би действал като имунна защита срещу пошлостта, за която говорим и безобразията, които виждаме", коментира още дъщерята на Димитър Димов в предаването на Дарик „Реактивно".
Цялото интервю с Теодора Димова може да чуете на Radio.DarikNews.bg
Как ви изглежда Деня на Ботев - 2 юни на фона, на това, на което станахме свидетели в Народното събрание през последните две седмици?
На фона на това, което се случва в момента, Ботев се извисява още повече и става все по-голяма наша опора. Трябва да сме безкрайно благодарни на Бог за това, че го имаме, защото от неговата висота това, което се случва в момента е нещо кошмарно. И добре, че имаме такава координатна система като него. Спрямо него трябва да се съизмерваме.
И да съизмерваме „елитите" си?
Т. нар. елити, политически елити. Много е трудно да се говори за Ботев. Винаги ми прави впечатление как в края на май и началото на юни се натрупват най-съкровените наши празници - 24 май, седмица след това Деня на детето и след това Деня на Ботев. Денят на Ботев като поглед към миналото ни, Първи юни като поглед напред с бъдещето ни и 24 май като сътворяването, творението през словото и духовността. Ето това тройно преплитане винаги ме е учудвало. Всичко това на фона на абитуриентските балове.
С всичко, което те предизвикват - виковете по улиците, дори побоят, който гледахме в интернет?
Дори побоят, който гледахме в интернет. Вижте, това е един невъобразим кич с абитуриентските балове. Пошлостта като че ли плъпва из улиците в края на май и тази пошлост заразява. Ние не можем да се противопоставим на нея. Всички знаем в колко тежки кризисни времена живеем и колко е тежко и безсмислено по този начин да се пропиляват по този начин пари. Освен това децата не се веселят. Те не само не се веселят, те се дразнят...
Както каза и един от училищните директори тези дни - те тръгват да пият от обяд и идват на празника вече пияни.
Да, това празнуване на абитуриентите става съвсем безсмислено и е още по-опошлено, но те са представителна извадка на нашия народ. Те са наши деца, те самите не са виновни, това е общата атмосфера, в която се живее и която става видима в края на май.
Това доказателство ли е, че детството е фатално за живота? Използвам едно заглавие по тази тема webcafe.
Детството е основополагащото за човешката личност. Един човек с нормално и щастливо детство винаги ще успее да намери някакво убежище в себе си, а един човек с осакатено детство, той никога не може да навакса тези празноти и тези рани, които е получил в детството си.
Да ви върна към Ботев - защо жертвата и саможертвата остават някакви абсолютно забравени изрази между страниците на учебниците и книгите? И дори си мисля, че на днешните политици тази клетва, която изричат в парламента „да служат на народа и да работят в името на народа" им е абсолютно проформа?
Абсолютна чужда, формална. Това си го обяснявам с взривяването на ценностната система, с изчезването на каквито и да е критерии, което се случи през последните 23 години. Просто ценностната ни система рухна изцяло. Саможертвата, клетвите, добротата, добротворството това са неща без каквото и да е значение. Напротив, обратните неща са от значение - ламтежът за власт, властта на всяка цена, сребролюбието, ненаказуемостта, крадливостта - всичко това, което виждаме изложено на показ. Наистина на този фон саможертвата на Ботев е почти неразбираема за днешния човек, почти чужда. Като че ли е по-скоро литературна саможертва.
Така сякаш изглежда днес.
Така изглежда, защото никой не би жертвал себе си за народа и никой не го прави. Напротив - народът е жертва на амбициите на вождовете, на лидерите, на политиците. Много тежки са изводите, които си правим в тези дни. Преди малко говорехме за късата памет на българина. Когато става дума за близката ни история се чуват възгласи - нека да не говорим, да не обръщаме внимание на Държавна сигурност, да забравим всичко това. Когато става дума за далечната ни история, да - можем да правим театрални възстановки, а всъщност да не подражаваме истински на Ботев и на неговите четници, които са отишли на очевидно самоубийство. Те са го предизвикали, те са предизвикали своята саможертва, те са знаели, че отиват на смърт. Та кой днес може да направи една хилядна от това, което те са направили?!?
Някои се опитаха - не казвам в призмата на Ботев, но се опитаха да вкарат в модела на саможертвата хората, които се запалиха в първите месеци на годината.
Тежки изпитания бяха самозапалванията на тези хора. Само че вижте как напусти останаха! Колко лишена от смисъл остана тази трагична тяхна смърт, тези жестове на гняв и на самоагресия.
Има ли нещо и някой, който да върне усещането за стабилност и за ценност у българите? Имаше очаквания към хората на духа да излязат отпред и да наложат ценности, други пък просто избягаха от обществената сцена може би омерзени в личен план.
Това е за мен един от огромните проблеми на нашето общество - това, че липсва същински елит и авторитети. Не че няма авторитети, но те са много разединени. Този духовен елит би действал като имунна защита, като защитен механизъм срещу пошлостта, за която говорим и безобразията, които виждаме. Но този елит е безкрайно раздробен и това е огромният проблем. Когато се издигне един авторитет, се намира непременно хора, които да кажат, че това не е авторитет, да го свалят и уязвят.
Няма човек около когото да се обединим. И това е в проклетия характер на българина - това, че никога не иска да признае другия. Апостол Павел казва, че трябва да отдаваме своето уважение и своята почит на тези, които заслужават това. А ние като че ли правим точно обратното.
Не звучим оптимистично. Чудех се дали може да има оптимистична нотка в надеждата, че днешните 12-класници знаят малко повече за Ботев и от Ботев?!? Не зная колко от тях колко стихотворения на поета знаят?
Вижте това дори не е в знаенето наизуст на стихотворенията на Ботев. Да се надаваме, че са ги прочели, защото са в задължителната програма. Въпросът е да заживеят с неговите ценности, да разберат какво всъщност е направил той. Защото ние нямаме много хора като него. Нямаме други координатни системи, това са ни. Слава Богу, че и тях имаме! И да се научим на същинското уважение към тях, същинската любов към тях. Не тази формалната, в която сирените на 2 юни ще засвирят, а някои хора дори няма да спрат да вървят. Ако сте наблюдавали по улицата, когато свирят сирените, някои вървят съвсем нехайно и небрежно докато свирят сирените. Не стават дори от пейките, което е толкова страшно, толкова обидно за паметта на тези хора.
Като стане дума за Ботев, освен за стиховете им, се сещам за един стих от „Патриотична песен" на Нова генерация - „Левски и Ботев останаха само на камък, славеят на Славейков, паниран е по-сладък....". Иска ми се да обърнем този стих.
Все пак оптимистичното е, че 2 юни има, че все пак 90 процента от българите застават прави в 12 часа. Това са най-вълнуващите минути, когато осъзнаваме единството си като нация и народ, осъзнаваме, че имаме нещо общо като народ. Че не сме само заселници на една територия, че сме потомци на тези хора, които са имали идеали и са пожертвали живота си заради нас.
А какво направихме ние с техния пожертван живот, как се отчитаме само на официални празници?!? Как не можем да запазим тяхното наследство дори в материален план. Винаги казвам за стенописите в храм-паметника „Ал. Невски". Тогава те са построили тази великолепна църква, а ние сега нямаме възможност да реставрираме, дори да поддържаме онова, което те са направили!
С оптимизъм ми се иска да погледнем и към първи юни. Много е страшно, че все повече родителите нямат времето да видят и да чуят децата си, а все повече деца не са в ситуация да имат майките си. Какво трябва спешно да направим?
Трябва да знаем, че самият Христос е издигнал детето в образец. Той е казал „ако не станете като децата, няма да наследите Божието царство", т.е. той ни е дал тази заръка да станем като децата, да попиваме от тях. Но ние какво правим?!?
Ние ги превръщаме не в образец, ние ги издигаме в култ, в някакви малки семейни идолчета, на които започваме безрезервно всичко да отдаваме. И те се превръщат в тези сегашни абитуриенти с доста объркана и доста несъществуваща координатна система.
По-големи материалисти, по-трудно склонни да заработят онова, което искат, а дори и по-агресивни и заради нас самите.
Именно, не те трябва да бъдат обвинявани. Те са огледалото, в което се вижда нашия недотам красив образ. Това са днешните абитуриенти, това преди това са децата, към които ние трябва да се стремим да станем такива като тях.
Какво да кажем на родителите, на майките?
Да обичат децата си докрай, да се грижат за тях, да ги обвиват в пашкул от любов без това да преминава в разглезване. Защото това е много тънък лед - да отдаваш любовта си и да разглезваш през нея детето. Ето това като че ли е най-трудният личен баланс.
И да запазят може би и те като родители по-дълго детето в себе си, защото така поне ще си говорят на един език у дома.
Точно така.
