Близо половин милион българи са болни от хронична обструктивна белодробна болест /ХОББ/, но само 20 на сто от тях знаят и се лекуват - останалите ходят по улицата и пушат. Това съобщи в ефира на Дарик доц. Коста Костов, ръководител на Клиниката по белодробни болести във Военномедицинската академия. Една от основните причини за тази болест е тютюнопушенето, а пътят от хроничната белодробна болест до рака на белия дроб е директен, посочи доц. Костов.
В интервю за предаването на Дарик „Междуредие" Коста Костов пожела на служебният здравен министър проф. Николай Петров смелост и подкрепата на служебния кабинет в рамките на мандата си да заяви ясно приоритетите на българското здравеопазване и нужните реформи. „Реанимация няма да помогне на здравеопазването ни. Медицината ни е стигнала до дихателна недостатъчност и ако ние я реанимираме, й остават три години живот. На нас ни е нужно ин витро оплождане - нов организъм присаден на стария ни опит в медицината", коментира още лекарят от ВМА.
InSpiro - това популярно списание за респираторна медицина стана на 5 години. Вие сте негов главен редактор, как намирате време, за да правите това издание?
Времето за това издание е тогава, когато с едно око гледам мача, а с другото текста. Времето, в което като че ли всъщност трябва да почивам или да си гледам любимия мач, аз използвам за писане. Но извън този детайл списанието беше извикано от необходимостта българският пулмолог, с идеята да бъде в абсолютна помощ както на специалистите по белодробни болести, така и на общопрактикуващите лекари, когато те имат реални проблеми в практиката. Това е много практически насочено списание. То е извън сферата на научните претенции. По-скоро има претенции за практиката.
Всяко списание е посветено на отделна тема. Идеята е когато имате подобен проблем, свързан с определен брой, да го извадите и да прочетете всичко онова, което ви е необходимо да знаете за съответната болест. На мен ми е приятно, когато някои млади колеги се обаждат и казват, че когато се готвят за изпити, ползват това списание. Това пък всъщност не говори добре за нашата литература и издания - това означава, че тя нямат много добри актуални и нови учебници, които да задоволят тези изисквания. Но това е като всичките ни други проблеми.
Но вътре има и литература, поезия - много неща и за душата?
Всеки лекар има свое семейство и ако половинката не е свързана с медицината и посегне към списанието, да намери нещо и за себе си - не само лекарят. Другата цел на списанието е след този бум на чалга-културата исках да има едно списание, в което да няма чалга. Чалга като метафора. В това списание не могат да пишат личности, които имат съмнителен морал, съмнителна позиция в обществото, съмнителни политически или обществени позиции. Авторите са хора с доказани личностни качества - обичани и уважавани от всички. В интернет също може да бъде видяно списанието.
InSpiro - вдъхновение ли означава?
Да, това може да се каже, че е вдъхновение. Това е част от моята лична психотерапия - изливам нещо върху листа и така успокоявам душата си, отклонявам я от ежедневните проблеми, които имам.
Преди да поговорим за проблемите в здравеопазването ми се иска да поговорим за пряката ви работа - битката с белодробните заболявания. Малко според последните данни е паднала продажбата на цигари въпреки забраната за пушене на закрити обществени места. Пушенето ли е основната причина, която води пациентите при вас?
България е на четвърто място в Европа по брой изпушени цигари на глава от населението. Ние сме някъде с 2400 къса на глава от населението. Пред нас на първо място е Гърция, пред нас са Албания и Словения. Любопитното е, че в първата десетка на Европа осем от страните, с изключение на Испания и Гърция - които в момента са в най-тежка икономическа криза, всички останали страни са от бившия соцлагер. И обикновено казвам на студентите си - да виждате някакъв манталитет. Това е обществен манталитет, това е голямата психическа криза на българското общество.
Ние всички боледуваме от това, всички сме в стрес. Цигарите са част от „лекуването" на стреса. Това говори за напрежението, което има около нас, за безперспективността дори. Българският пациент, пушачът, голяма част от българските граждани живеят ден за ден и в някакъв смисъл не виждат перспектива пред себе си. И тютюнопушенето на 50 процента от населението говори точно какъв брой от населението не вижда перспектива пред себе си. Колкото и да е страшно като лекар го заявявам, че пушенето на цигари е болестно състояние.
Вярно ли е това, че е по-трудно да се откажат цигарите, отколкото наркотиците?
Зависимостта към тютюна е на трето място след зависимостта към хероина и към кокаина. Т.е. зависимостта към кокаин и тютюнопушене е почти равна. Ако 100 пушачи решат сами да се откажат от цигарите и вложат цялата си енергия и страст, ще се откажат само 5. Не повече от 7 процента в най-добрите проучвания. 97 от тези пушачи са за цял живот обречени.
Това статистика ли е или са ваши наблюдения?
Това са сериозни проучвания от сериозни колективни, които се занимават с проблема от много години. Ако обаче в този опит на пушача да се откаже, се вложат лекарски умения, медикаменти, програми - комплексно ако се работи, шансът е на 30-35 процента. Т.е. и тук близо 60-65 процента от пушачите са обречени, което е ужасяващо, защото 20 процента от тях ще заболеят от хронична обструктивна белодробна болест и 20 процента от заболелите от ХОББ ще заболеят от рак на белия дроб.
Връзката е директна?
Връзката е категорична. Биологията е неумолима - няма прошка! Няма силен, няма слаб бял дроб. В някакъв смисъл има някакви генетични заложби, но те не са още установени категорично - не знаем кои точно пушачи са чувствителни и ще развият заболяване и поради тази причина считаме, че 100 процента от тях имат тази опасност.
Всъщност това злокачествено заболяване се открива твърде късно и това е проблемът.
Номер едно раково заболяване сред мъжете. Започва да става и едно от първите сред жените. Още повече, че дробът на пушачката жена е много по-чувствителен и податлив на отровите, от този на пушача мъж. Коварството на рака на белия дроб е, че се открива твърде късно - в огромния процент от случаите в напредналия стадий и в малък процент - в началния. Само 15 процента от хората с рак на белия дроб, при всичките терапевтични възможности на съвремието ни, надживяват пет години.
Тогава е излишно май да ви питам расте ли броят на заболелите, след като броят на пушачите на намалява?
Категорично расте. В момента в България по данни на Българското дружество по белодробни болести има около половин милион болни от хронична обструктивна белодробна болест. Може да изчислите 20 процента от тях - в някаква част от живота си те ще развият белодробен рак в близките 10, 15, 20 години.
Тези 500 хиляди знаят ли обаче за болестта си?
Това са 500 хиляди, от които само 20 процента знаят. По каса в момента в България се лекуват около 70 000 болни. Останалите - близо 400 000 българи ходят по улиците, не знаят, че имат тази болест, пушат спокойно. Тя ще им дойде като гръм от ясно небе след 10-тина години, когато ще стигнат до стадий на начална дихателна недостатъчност. Ще бъдат вече в напредналия стадий на ХОББ и ще бъдат вече инвалидизирани. Те ще отидат на лекар, когато вече започнат да имат задух.
Добре, но някакви симптоми няма ли?
Симптомите са кашлица. Всеки казва това е пушаческа кашлица, но промяната на кашлицата, засилването на нейната интензивност задължително изисква да се прегледа от пулмолог. Имам проста формула за това - 40-годишен човек с повече от 10 години пушачески стаж, който кашля, задължителен преглед при пулмолог. Ще му отнеме 10 минути от времето.
Пада ли възрастта на заболелите?
Болестта ХОББ е болест над 40-годишните, но тя не е никак висока. На 40 години, ако сте с ХОББ, вие сте вече в първата фаза на инвалидизация. Т.е. изисква се вече абсолютно постоянно лечение. Първи мерки спиране на пушенето и активно лечение при специалист пулмолог.
В преносен смисъл българите дишаме все по-трудно от бедност и грижи. Буквално обаче как дишаме, грижим ли се за белия си дроб, като изключим пушенето?
Българинът не само за белия дроб, той не се грижи за останалите органи. И аз го обосновах с това, че за съжаление българинът няма особени надежди за бъдещето си. Макар, че съм отчайващ оптимист, щом съм все още в тази страна. Едната ми дъщеря вече не е в тази страна и страшно съжалявам и всеки ден коря моята мила България, че допуска чадата ни да си отиват от нея с пълното съзнание, че никога няма да се върнат. Трагичното е, че те тръгват с пълното съзнание, че тръгват с тази нагласа и само неуспехът ги връща.
Моето впечатление е, че българинът нехае за здравето си. Това обаче не е само негова вина, а това е вина и на общата ни здравна политика. Липсват достатъчно сериозно санкции за тези, които не се профилактират. Да не говорим, че липсват достатъчно сериозни профилактични програми, че голяма част от нещата на книга формално се изпълняват. Да не говорим, че в България не се дава нито един лев за медицински научни изследвания, което след години ще ни маргинализира тотално в медицината. Смело мога да твърдя, че ние в момента в медицината за 23 години демокрация, не сме мръднали ни на йота от времето преди да ни „нападне" демокрацията. Преди да ни се случи това „бедствие" демокрация, защото ние още не я виждаме. Няма никакъв позитивен лъч в тази тъма, особено в нашата област. Медицината става все по-зле, хората изнемогват все повече.
Да, еднакво недоволни са и пациентите, и лекарите.
Вижте, една страна, в която трудът на лекаря се заплаща по количествени, а не по качествени показатели, няма сериозно бъдеще в медицината. Една страна, която години наред търпи излишъци, излишни болници, които товарят бюджета, страна, която не диференцира висококвалифицираната помощ от по-ниско квалифицираната медицинска помощ, в която университетските лекари получават толкова, колкото лекарите от едно малко градче. Говоря за т.нар. клинични пътеки, които са ни омръзнали до болка. До момента, в който лекарите не започнат да работят така, както работеха преди 10 ноември, защо преди 10-ти - ами тогава работихме диагностично-свързани групи.
Идва ли вече време следващата българска власт да махне клиничните пътеки?
След 23 години абсолютно аматьорски упражнения върху здравната ни система ние се връщаме там, откъдето сме тръгнали. Кому беше нужно - задавам този въпрос, само че си го задаваме под сурдинка и никой не смее да го каже на глас, кому беше нужно да закриваме българските поликлиники? Работеха перфектно - специалистите са на етажа, районният ти лекар е на етажа, за един ден или за няколко часа можеш да минеш през всички. Уважавам много колегите общопрактикуващи лекари, но те гонят едни параметри, носят бремето на една осакатена система, която ги натовари със задължения, част от които те не могат да носят поради обективни причини.
Отделно сега с клиничните пътеки вие лекувате човек на парче - сърце, дроб...
Разбира се. Това деквалифицира лекарите. Премахването на специалността вътрешни болести е допълнителен проблем, защото ние се превърнахме в диференцирани специалности без обща връзка между тях. Това беше специалността „Вътрешни болести". Сега голяма част от колегите завършват, стават специалисти и до голяма част в тях няма оная философия на вътрешната медицина, която се дава с тази специалност. Има страни, които я съхраниха. Но начинът, по който се обучава в България, също търпи критики и е тема на съвсем друг разговор. Не се грижим за подготовката на младите си специалисти с достатъчна отговорност - всичко е оставено на сърцатостта и на волята на всеки един отделен преподавател. Системата като цяло не обгрижва младите специалисти.
Виждате ли обаче скоро шанс коя да е следваща българска власт да има смелостта за истинска реформа в сектора здравеопазване?
Не искам да изказвам политически пристрастия - принципно не гласувам. Не апелирам някой да следва моя пример, но мисля, че истински интелигентният човек трябва да изрази своя протест по този начин. Всякакви вопли и опити да ме убедят, че така някой ползва гласа ми, са несъстоятелни. Защото както виждате за 23 години за когото и да съм си дал гласа в миналото, все тая - случва се едно и също. Лично аз нямам особени надежди за България.
Много песимистично звучите, а аз тъкмо щях да ви питам реанимация ли е нужна на здравеопазването ни?
Не, реанимация няма да помогне, защото се реанимират трупове. Ако реанимацията е на млад човек, има големи надежди. За съжаление нашата медицина има вече много голяма история и тя е стигнала до степен, в която е в дихателна недостатъчност. И ако ние я реанимираме, й остават не повече от три години живот по моите критерии.
На нашата медицина й е нужно оплождане ин витро - нужен е един нов организъм, присаден на стария ни опит, но съвсем нов филиз, съвсем нова фиданка.
Заиграх с думата реанимация, защото за служебен здравен министър беше избран вашия колега от ВМА проф. Николай Петров.
Естествено, че той ще реанимира - той това го може добре. Ако може да реанимира един болен с дихателна недостатъчност, ще го реанимира, но той много добре знае по-добре от мен, че шансовете му да живее, ако е с хронична дихателна недостатъчност три години, са 50 процента. Ако някой е съгласен нашата медицина да живее 50 процента - ок, аз бих искал един нов организъм с десетилетия живот.
То и служебното правителство няма ресурс от време за сериозни промени, защото цели мандати не стигат за една реформа?
Той няма законодателна инициатива. Това, което очаквам от моя приятел Николай Петров, е да заяви много ясно онова, което сме си говорили много пъти, преди да стане министър. Да каже какво очаква от следващия избран министър с политическа сила - дай боже, да е той. Но ако не е той, да заяви много ясно какво той очаква от следващия, че на българската медицина е нужно едно, две, три, четири, пет, шест... Той много добре ги знае. Пожелавам му цялата смелост и подкрепата на служебното правителство да излезе и да заяви приоритетите на българската медицина. Той е един от лекарите, които беше избран за най-добър лекар. Двамата с него бяхме заедно в парламента - той много добре знае, че директорът на здравната каса, Цецка Цачева, здравният министър Атанасова, всички бяха там и ни чуха какво казахме. Нека той смело да заяви онова, което чуха в парламента, което трябва да се направи за българското здравеопазване. Да го чуе целият народ, защото ако не бъде казано в близките няколко месеца, реформата в здравеопазването е абсолютно безнадеждна, ако не се започне моментално, незабавно.
След вота и след формирането на правителство.
Има 5-6 приоритета, които трябва да бъдат ясно заявени, да ги чуе цялото общество и да ги иска от следващия министър, всеки ден да го пита, защо това не се случва.
Освен логичното очакване за повече пари за здравеопазване, защото знаем, че това е секторът с най-ниско финансирания в класацията в Европа. Трябва ли сред тези тирета да бъде и слагане край на монопола на касата?
Да, абсолютно. Това, което мога да кажа за здравната реформа, ще го кажа най-кратко. Когато ме питат какво трябва да се направи за здравната система, често казвам: такава няма. Ние работим в някакъв хаос, на парче. И ако се дават пари, те ще затъват в тази недъгава наша система. Тя трябва да бъде реформирана, трябва да бъде обновена и тогава да се наливат в нея пари, за да могат да текат там, където трябва. И в този смисъл тя вече се задъхва и са нужни спешни мерки. Всеки от нас го знае, всеки, който работи в тази медицина. Нека всички, които ги знаят, смело да излязат и като хор „Бодра смяна" да го изрекат в ефир. Всички медии да го казват всеки ден-едно, две, три...
Реформата много често е свързана с непопулярни мерки, от това са недоволни и пациенти и гилдии. Кои, според вас, биха били по-недоволните от всичко онова, което трябва да се случи по-рязко, по-смело?
Има много популизъм в онова, което се говори, как някои болници са особено нужни, едва ли не населението ще се срине, няма какво да се направи. Да, когато се кърпи... То е като нашите пътища: нямаш пари да направиш целия път, кърпиш дупки. Трябва един път завинаги да се поправи целият път. Ще ви дам един прост пример. Преди няколко дни се завърнах от Марбург, един от най-старите университети в Германия, първият протестантски университет, заедно с Тюбинген, Хайделберг - това са най-старите университети в Германия. Там болницата се намира в гората, между няколко населени места и времето, за което всеки пациент стига до нея, е 15 минути. Една минута на лекар да влезе в реанимобила и още 14 да се стигне до пациента във всеки край на региона - това е нужно на България. Не да кърпим някакви малки болнички, а всички те да се обединят в една, в центъра на този регион и тази болница, модернизирана, с апаратура, обучени лекари, да стига до всяко едно от тези населени места. Населението ни трябва да разбере, че трябва да изтърпи 2-3 години мъки и да почне да диша.
На финала ще си позволя една история, понеже бяхте леко песимистимчен в очакванията си за темповете и обозримия хоризонт, в който трябва и ще ни се случат по-добри неща в сектора здравеопазване. Бях чела сравнението на ваши колеги, които заиграха с името на д-р Хаос от известния сериал, който свири. Вие, разбрах сте запален по саксофона, обичате джаз.
Аз съм запален по джаза, защото обичам музиката. Някога съм мечтал да бъда музикант. Не се осъществи мечтата, защото човек не може да прави нещо, за което няма талант. Разбрах, че нямам талант, но в мен остана голямата любов към музиката, голямото удоволствие от нея. Тя възпитава, тя е форма на извисяване на духа.
Има ли нещо общо между музиката и медицината?
Да, има лечение чрез музика, лечебни програми чрез музика, рехабилитационни програми. Ще ви кажа един пример. Има един голям саксофонист, най-големия в света, най-продавания - Дейвид Санборн. Той, чрез музика, лекуваше парализираната си лява ръка. Той е с полиомиелит и като дете му препоръчват рехабилитация със саксофон и в момента е най-продавания саксофонист в света. Ето ви пряка връзка.
Вие пък с това лекувате душата си.
Аз говоря и с пациенти за музика.
