В България няма ясни критерии що е то медиен монопол - темата е обект на постоянен дебат, но без конкретни описани параметри за това какво е свръхконцентрация в медиите ще се говори само общо и „на око" по този проблем. Тезата е на председателя на Съвета за електронни медии доц. Георги Лозанов. В интервю за предаването на Дарик „Реактивно" той коментира регулацията в медийната среда, изоставащото законодателство и ролята на медиите в започналата предизборна кампания.
Преизбраният преди дни председател на СЕМ посочи, че дори и в европейски план вече се върви към нагласата за общо законодателство, което да регулира цялостно медийната среда. Една власт не се убива от медиите не с критика, а с прегръдка, коментира още доц. Лозанов. Той напомни на политическите сили, че започналата предизборна кампания е по-различна, защото в нейното „антре" са протестите отпреди седмици и непременно гражданските искания трябва да бъдат част от дебатите за вота.
Предаването „Реактивно", в което гостува Георги Лозанов, може да чуете на Radio.DarikNews.bg
Миналата седмица ви преизбраха за председател на СЕМ - колко години всъщност сте в съвета, като броим и времето на НСРТ?
Аз съм в регулатора от неговото основаване в края на1997 г. Тогава най-напред в един кратък период той беше регулатор само на двете обществени медии - БНТ и БНР. После се ангажира с лицензиране на електронните медии въобще и това беше необходимо край другото и за да може да се хармонизира нашето законодателство с европейското. Направи се закон, който да отговаря на европейските критерии. Тогава беше затворена преговорната глава „Култура и аудиовизия", благодарение на това, че законът в онова време беше достатъчно съвременен и добре направен.
В този период бях шест години, след това жребият ме извади от регулатора. Накрая беше председател на НСРТ, когато той се закриваше. Направихме една конференция за закриването, която нарекохме „рекапитулация" - имаше и малко капитулация. И сега от три години, тази вече е четвърта, в която съм член на СЕМ и председател след шестгодишна пауза. Сега по новите изисквания председател на съвета се избира всяка година, защото това дава възможност на колегите от СЕМ всяка година да преценяваме посоката на дейност на съвета, какво е свършено и какво не е. Защото изборът трябва да е в крайна сметка продукт на такава преценка, а не толкова на персонални отношения.
Какво обаче се случи в медийната среда от 1997 г. насам? Да, вярно европеизирахме законодателството си, по-европейски ли обаче станаха медиите ни освен, че растат като брой? Но пък зрителят, слушателят, читателят коментират все по-често качеството ...
Първо трябва да кажем, че регулацията по закон няма пряко отношение и не бива да има към производството на съдържание. То е оставено на свободата на медиите, на конкуренцията при частните медии, на пазара...
„И слава богу" биха казали мнозина!
И аз също казвам слава богу - иначе бихме били „министерство на истината". Имало е такива нагласи и такива очаквания към СЕМ. Аз получавам такива писма с въпроса „СЕМ спи ли?". Не се интересуват ядем ли, а спим ли! Питат ни защо СЕМ не спира това, защо не спира онова. Ами не спира. За щастие СЕМ няма такава възможност да спира предавания. Разбира се само, ако има нарушение на закона. Но това са рамкови принципи, които не са свързани с това дали си доволен от едно предаване, с неговото качество в професионален смисъл, не са свързани с вкус. Това не може да се регулира със закон - вкусът не е правна категория, дори професионализмът не е правна категория.
Вярно е, че сега вече регулацията е разширена по посока на саморегулацията и има и в рекламата и в журналистическите форми начини да се коригират от самите медии лошите практики. Има такива съвети - национален съвет за саморегулация, комисия по етика, до която стигат жалби. И ако вече медиите за това, че не са се съобразили с техните решения, СЕМ има право да санкционира медиите. Но не ние да вземем решение кое е добро и кое лошо, а да го вземат органите, създадени от самите медии, а ние вече само когато медиите не се съобразят така да се каже със собствените авторитети, които са издигнали, тогава можем да ги санкционираме.
Не са ли нужни обаче малко повече правомощия на СЕМ, защото пък тогава вие се превръщате в органа, който само от време на време при погазване на правилата размахва пръст?
Световната криза създава очаквания за повече регулация. Либерализмът, на който аз принадлежа много по душа, беше дори разпознат като централен виновник за кризата. И от регулаторите, вие видяхте че имаше и протести в това отношение, от тях се очаква да имат изключително остра намеса. СЕМ - за хубаво или лошо, това може би значи усещането на хората, че от съвета не зависи кой знае какво, та СЕМ не беше обект на някакви критики и на някакъв народен гняв.
Не са ви погнали и вас?
Не.
Но погнаха медиите - много често в предаването ни слушателите особено в седмиците на протести и крайно отрицание на всичко и всички, обявяваха медиите за основни виновници за всичко, което се случва в страната.
Нека първо да кажа, че всичките медии сложени в братска могила, това е невъзможен разговор. Има различни медии. Можем да кажем, че винаги е имало достатъчно критични медии. Разбира се имало е и слагачески медии и т.н., но пък те никога не са били в полза на коя да е власт. Даже аз съм се опитвал да формулирам следната теза - една власт се убива от медиите не с критика, а с прегръдка - така се задушава властта. Колкото повече една медия я прегръща, толкова повече тя издъхва в ръцете й.
Второ има голяма разлика между типовете медии. Електронните медии смея да претендирам за това, тъкмо защото в тях има регулация за разлика от печата, а особено от онлайн медиите - в много по-голяма степен удържат стандарти. И в много по-голяма степен има авторитетност в тях. Неслучайно и към тях са най-големите претенции.
Има война от доста време на аудиториите - на аудиториите на новите медии с тези на старите, традиционните медии. При последните протести обаче, това е моето впечатление стъпило и на наблюдения, електронните медии разпознаха и до голяма степен поеха като собствен ангажимент представянето на протеста, легитимирането на неговите гледни точки. Защото новата медия може да създаде много добра вътрешна комуникации, да инициира различни граждански протести, но реалната легитимност продължават да я дават традиционните медии.
Т.е. ако тръгнаха от Фейсбук и другите социални мрежи част от протестите и исканията, те се оформиха ...
Да, те станаха важни публични гласове и влязоха в дебат с политическите представители на сцената на традиционните медии. Така че традиционните медии в това отношение продължават да имат роля, които другите медии не могат да изпълнят.
Когато стана дума за регулацията, на мен ми се струва, че тя по-скоро трябва да се разшири към една регулация въобще за медиите. Защото сега каквото и да си говорим радиото и телевизията на базата на това, че има регулация, са с един друг тип стандарт.
За разлика от печата.
Особено от жълтите форми на печат. За разлика от сайтове, форуми и социални мрежи, където често пъти се казват действително големи истини, но размесени със страшно много неистини, както и с много неприемлива форма на комуникация от гледна точка на пазенето на човешките права, на личната неприкосновеност, на разпалването на нетърпимост между гражданите.
Възможна ли е една такава регулация? Не е ли илюзия опитът да се обхване цялата медийна среда?
Аз съм сигурен, че тази регулация ще се случи. Не мога да кажа в каква перспектива, но виждам, че това, което аз говоря отдавна - за общ медиен закон, започва да става част от европейското мислене в тази посока. И вероятно ще дойде рано или късно като европейска препоръка. Независимо от това, че в България аз се опитвах и не само аз да го инициираме на местно ниво и нямаше особен резултат. Но сега това ще дойде като един възглед за европейското развитие на медиите.
Политиците ли нямаха и нямат смелост или по-скоро част от гилдията?
Особена е работата - политиците наистина нямат смелост, защото тях ги е страх от медиите, нека сме искрени. И те не искат в никакъв случай да се скарат с тях и да им стоварят на главата един закон, който те няма да приемат. Тогава се правят групи, в които влизат всякакви представители на медиите, на институции, на продуценти - започва един дебат, накрая той води до това, че отделните интереси се сблъскват и хората се изпокарват. Понеже не може да се появи консенсусен текст, политиците не добиват смелост и да тропнат по масата. И затова постоянно говорим за необходимостта от смяна на този закон. Той беше изключително перспективен, но сега особено в цифровата ера, той мисли просто вече в категориите на миналото в медийната среда.
И въпреки това само го кърпим - аз казвам, че е като индианско одеяло този закон, защото няма никой смелост да въведе едно ново законодателство, тъй като то няма как да удовлетвори всички интереси. Там справедливостта би дошла оттам еднакво да не удовлетвори интересите на всички. В полза крайна сметка на обществото и аудиторията. Понеже те са големи абстракции - те не проговорят с ясен глас обикновено, докато не дойдат протести. Тогава изключените често пъти от публичния процес големи мълчаливи мнозинства изведнъж проговорят чрез собствените си тела като ги изкарват на улицата. И този глас е много важен за демократичния процес в обществото.
Сега, когато се поукротиха страстите и енергията се прибра от улицата, иде ред на едномесечното облъчване с партийни послания на читателя, слушателя - изобщо избирателя. Това е винаги една особена ситуация, в която основно пазарният принцип регулира онова, което може да достигне като послания от партиите до аудиторията. Тук не закъсняхме ли в опита да реформираме Изборния кодекс и тези правила?
Първо да кажем нещо за затихналите граждански протести. Те наистина може би затихнаха, но трябва да сме наясно, че тази кампания е коренно различна или поне твърде различна спрямо предишните. Защото в нейното антре имаше големи протести. И тази кампания във всички случаи трябва да е в хоризонта на тези скоро заявени граждански искания. И непременно тези граждански искания - друг въпрос е чрез чии точно гласове, трябва да участват в публичния дебат, който да реши вота. Т.е. този политически предизборен дебат би били изключително ограничено да остане този път само в ръцете на политиците.
Ами то май така ще стане в крайна сметка?
Да разширим малко проблем и да въведем темата за това, че предизборните регламенти на медийното поведение си остават все същите много години поред. От много време насам там определящото е платената комуникация. Който може да си плати, гласът му прозвучава в пропорционалността на това, което може да си плати. Равнопоставеността се постига чрез равните условия като достъп и еднаквите цени.
Много отдавна се опитвам да поставя този въпрос, както и СЕМ след последните президентски избори. Имахме един анализ, който тогава съвпадна изцяло с наблюденията и изводите на ОССЕ. Тогава се опитахме да създадем популярност, която да стигне и до законодателя, да се промени законодателството да се ограничат платените форми за сметка на неплатените. А неплатените какво значат - значат журналистически форми. Защото платена журналистика няма. В смисъл не платена като....
Да не ти се плаща труда...
Да, а платена като форма на комуникация. Защото това я превръща в реклама, в пропаганда, всичко друго, но престава да бъде журналистика. В някакъв смисъл журналистиката е изключена точно в предизборна ситуация, особено в обществените медии. А това е направо абсурдно, защото е абсолютна илюзия на политиците, че те сами могат да комуникират себе си през медиите. Сега това е така - те използват медиите главно като канали - платили са си и искат да бъдат оставени да си кажат каквото имат да си казват. Само че това казване така в плана на директния комуникативен натиск през канала върху аудиторията е много слабо ефективно.
Хората го разбират, аудиторията го усеща това и винаги личи.
Естествено, това е точно толкова ефективно, колкото реклама на прах за пране. В началото може да се заслушаш малко, но като цяло това започва да буди досада. И те не бива да си причиняват това. Много пъти съм се опитвал да казвам, че без посредничеството на журналиста политиците нямат реално шанса ефективно да стигнат до аудиторията. Медията така е измислена, че в центъра й стои това журналистическо посредничество.
Затова са страшно необходими свободни журналистически форми, в които да влязат различните политически гледни точки, да влезе сега непременно и гражданската гледна точка. Независимо дали е изречена от граждански движения или изречени от самите журналисти. И в този смисъл съм много доволен, че подписахме това споразумение с представителите на АБРО, ЦИК и СЕМ с две основни разширяващи кампанията възможности и изисквания.
Първо платената комуникация - да, има такава, макар че по света се нарича по-честно политическа реклама, но за нас реклама е малко срамна дума все още. Но поне да е ясно, че това е платено, да има достатъчно ясна сигнализация за аудиторията. Че това е на базата на собствените ти финансови възможности и чрез тях ти стигащ до аудиторията. И заедно с това непременно да има неплатени форми, просто журналистически. Тези две форми съществуват през цялото време - тези два кита на медийната комуникация. От една страна рекламата, която е ясно обозначена и платена. И заедно с това има журналистически форми, в които този, който отговаря не говори това, което му се иска, а това което е питан и което е нужно обществото да чуе, за да си направи своите изводи. Това са два различни свята и ние трябва да ги възпроизведем толкова повече в предизборна кампания, а не тогава всичко повече или по-малко да прилича на реклама. Това не се случи, това трябваше да залегне в Избирателния кодекс по някакъв начин да стане, да се разпростре и върху обществените медии, защото е много странно, но и парадоксално точно те да имат най-малко журналистическа свобода.
Кога всъщност се въведе платената форма на предизборната агитация в обществените радио и телевизия?
Мога да ви кажа защо се въведе и то имаше своите големи основания - тогава имаше само БНР и БНТ, тъкмо се появяваха частните медии. И тогава имаше свободен достъп на всички регистрирани партии и имаше едни върволици от екзотични персонажи, които се появяваха само по избори - сезонни политици, така да ги кажем, които говореха всякакви работи, включително и големи небивалици. Българска мобилна партия, партия „Български орел", но нека да не говорим срещу тях, защото тогава те имаха абсолютно законно право. Първо това беше страхотно разхищение на тогава изцяло държавният ефир - всеки заради своите три- или петминутна слава започваше да участва в кампанията, без да има каквато и да е подкрепа. По-лошо от това, че се разхищаваше беше това, че ....
То във върволицата не можеше да се чуе...
Точно така - въобще това окарикатуряваше политическото говорене. И то ставаше някакъв цирк - риалити, каквото сегашните реални формати още не могат да постигнат толкова ексцентрично и причудливо. Затова и тогава се каза - да, за да няма маргинали дошли от никъде, от собствения си двор, за да поприказват по телевизията и после да изчезнат до следващите избори, ако обичате - това е ресурс и от държавен и ако обичате да го заплащате! Така се появи необходимостта от платените форми.
Сега обаче този филтър е абсолютно недостатъчен и анахроничен сам по себе си, ако е само той. Непременно трябва да има и втория филтър на активната, осъзната като професионална позиция журналистика, съобразена обаче с европейската препоръка за обективност, балансираност и равнопоставеност на гледните точки. Аз имам доверие в българската журналистика каквото и да се говори за българските медии, често пъти основателно. Но съм сигурен, а и практиката досега го показва, че особено в големите електронни медии не биха жертвали името си, заради това да изкривяват картината и да не може зрителят и слушателят да се ориентира. Защото това ще им се върне много скъпо - те са достатъчно цивилизовани играчи на този терен. И нека да ви се дадат права да участвате активно като посредници в кампанията.
Има ли ясни критерии за това що е медиен монопол в България и може ли според тези критерии да се каже, че има такъв в страната?
Няма ясни критерии що е то медиен монопол - има непрестанен публичен дебат, което е оздравително в някакъв смисъл, но пък заедно с това този дебат често се превръща в ожесточени медийни войни, където темата се превръща в размяна на обиди, а не самото правно съдържание на понятието. За да има яснота какво е монопол или по-скоро какво е свръхконцентрация в медиите, трябва да има описани специализирани в ЗРТ или в един закон по-скоро въобще за медиите - дано такъв скоро се случи, които да казват до колко можеш да имаш - вестници, списания, телевизии. Освен това има различни оси на концентрация - има диагонални, т.е. да имаш медии, да си производител на съдържание, но заедно с това да си и разпространител на съдържание - може ли това, не може ли и т.н.
Тук има специфични пазари, които са доста свързани помежду си и затова трябва непременно специализирани разпоредби. От много отдавна се боря за това да има прагове на концентрация.
Т.е. съществуващите текстове в закона за защита на конкуренцията не са достатъчни?
Сега там има едно общо просто правило - не повече от една трета. Според мен, погледнато на око, едва ли някъде някой има повече от една трета.
Обаче това е на око?
Да, това е на око, а пък за да може да не е око, трябва да има преди всичко нови разпоредби във връзка с прозрачността на медиите до физическо лице. Защото сега собствеността е общо взето ясна от гледна точка на правните субекти, но кой стои зад тях и как те са свързани помежду си и къде са свързаните лица. Това също е сложен въпрос. Още по-сложен въпрос е въобще финансирането на медиите.
Каква ви е надеждата за тази кампания?
Имам един страх и после ще кажа надеждата. Страхът е, че в тази кампания има доста неясни и изравнени сили, битката може да е по-ожесточена и да напусне стандартите на цивилизования тон. И тук разчитам много на политиците да се държат като европейски политици - в кампанията и в медийното си поведение. А надеждата ми е, че тази кампания ще бъде така да се каже, както една от слушателките в предаването заяви своята воля, че тя ще бъде под много силен граждански натиск и контрол, а това ще я направи по-добра и по-ефективна.
