Има ниша за развитие на анимацията в България по примера, по който се разви и производството на телевизионните сериали в страната през последните години. Това коментира в интервю за предаването на Дарик "Реактивно" режисьорът на анимационни филми Румен Петков, който е част от екипа на култовите за днешните деца филмчета "Джони Браво", "Лабораторията на Декстър", "Крава и Пиле".
Бащата на щъркела Чоко и жабока Боко - популярни както от телевизионния екран през 80-те години на миналия век, така и от комиксите в списание „Дъга", живее и работи повече от 20 години в Съединените щати, където преподава и анимационна режисура. Румен Петков, който е отличен със „Златна палма" в Кан за филма „Женитба" /1983 г./ признава, че и днес гледа с усмивка сериите на „Приключенията на щъркела Чоко и жабока Боко".
От години живеете в Съединените щати, работите там и там сте популярно лице?
Да. Със съпругата ми и двете ми дъщери, заедно със семейството на голямата ми дъщеря, от която имаме две внучета вече, живеем в Лос Анджелис от 1990 г. Тогава аз просто си взех семейството и заминах за Щатите, понеже нещо трябваше да работя в анимацията - не можех да стана търговец или нещо друго. Пък и шансът беше на моя страна, защото с всичко, което правехме преди в българската анимация, колегите ни по света ни познаваха. И когато пристигнах там, веднага колегите ми помогнаха да си намеря работа. Започнах от най-ниското - аниматор и т.н., постепенно, постепенно, докато имах и късмет, не зная дали знания или опит, да започна в Cartoon Network. Тогава още беше Hanna-Barbera с „Джони Браво", „Лабораторията на Декстър", след това „Крава и пиле".
Смятате ли се за успял българин и защо българите, които успяват - успяват навън?
И друг път са ме питали за това. Аз почти не познавам неуспели българи. Ние имаме едно качество, че когато сме в нормална среда, сме талантливи и работливи. Познавам доста българи - имаше един-единствен българин, театрален художник беше, който в България беше успешен и се върна в България обратно. Всички останали, с различни професии, хора, които се занимават със строителство - не са хора, които ще те излъжат, а просто се трудят, всичките успяха.
Какво значи успели?!? Когато пристигнахме един стар емигрант ми каза: „Кой каквото е бил в България, това е и тука!". С годините аз се убедих в това. Независимо на какво ниво - има толкова много успешни архитекти, инженери, малко доктори, почти няма доктори - говоря за Лос Анджелис. В анимацията поколението, което 90-та година нямаше какво да работи, а ние бяхме приготвили с един от сценаристите на Чоко и Боко, един цял проект за ББС, който се провали по някакъв начин. Всичките деца, които бяха готови, заминаха за Унгария, за Англия. Сега в Лос Анджелис има няколко, които са успешни - един даже има студио, Любчо Христов, за специални ефекти. Така че българинът е талантлив човек и когато е работлив и не е опорочен от системата да лъже, да мами, да използва - той успява!
Въпрос на правила и среда, така ли?
Може би въпрос на правила, но системата трябва да се спазва. Невъзможно е да се заобиколи на никаква цена.
Ако ви върна към приключенията на Чоко и Боко и към списание „Дъга", което мнозина все още пазят в домовете си - кое беше първото филмчето или комиксите? Как тръгна всичко?
Цялата наша дейност тогава беше пионерска по някакъв начин. „Дъга" е първото списание, след това излезе едно „Чуден свят". Всичките бяхме ентусиасти да правим нещо.
Нещо българско?
Не толкова българско, а просто да правим комикси, защото тогава имаше само „Пиф" и
Когато слушах в началото на разговора откъса от филмчето, гласовете - Тони Радичев правеше тогава Стария късоглед орел, невероятно добре. Павел Попандов правеше Боко, той имаше един много висок глас. Велко Кънев, Бог да го прости, правеше останалите характери, а Боко правеше още една актриса. Невероятни имена, невероятни таланти в българското изкуство! Изключителни!
Точно затова може би Чоко и Боко ме карат повече да се усмихвам, а не толкова, когато вечер гледам със сина си „Лабораторията на Декстър". Признавам, че тук вече и личната емоция е водеща.
Това е нормално. Ние самите с вас нямаме нищо общо с поколенията на нашите родители, но нека да оставим децата да гледат това, което е актуално днес. Не можем да бягаме от света.
Точно това ви питам - кое е различното - в мащабите, във времената, в поколенията? Да не забравяме и технологията.
Технологията е номер две, но нека да ви кажа, че моят внук, който е на четири години и половина, той вече има iPad, където гледа youtube и шоута, които си избира. И иска да има iPhone, за да говори с мен. Времената са различни - децата мислят много по-бързо. Те не прекарват толкова време пред телевизията, те са на компютъра. И това е бъдещето.
Може ли технологията да промени до неузнаваемост анимацията?
Снощи имах един спор с мои колеги художници, които се изказаха срещу компютърната 3D анимация. Аз имах подобно мнение преди много години. Преподавам в CalArts вече 12-13 години и уча младите на режисура за анимация. Не може да изоставаме. Въздействието на ЗD анимацията е толкова силно, че вече старата двуизмерна анимация тя няма място. Тя остава назад и всяко бягане от това не води наникъде - това е затваряне на вратите пред себе си. Но в основата си остава философската платформа, мотивацията, таланта на тези, които правят анимацията. Това, което те искат да кажат на зрителите и слушателите - това никога няма да се смени и след 2000 години. Средствата просто са различни - технологията е помощ, тя е един уред.
Нямате ли усещането, че като част от екипа, който прави тези много популярни детски филми, носите голяма отговорност, защото формирате вкуса на цели поколения? Тези герои повличат след себе си индустрията на играчки, дрешки, която задава пример.
Не знам дали е точна думата отговорност, а по-скоро е желание да споделиш мислите си с младите. Когато се връщам в България, искам да бъде най-вече сред природата. Обадиха ми се от фестивала „Златен кукер" да се видя с децата - в Борисовата градина до езерото Ариана те правят едни прекрасни къщички за птици. Това е инициатива на този фестивал в сътрудничество с Оперативна програма „Околна среда". Видях едни невероятни красиви малки деца, които милеят за това. В този момент аз усетих своята отговорност. Когато им се представих и им казах, че аз правя „Лабораторията на Декстър" и те веднага започнаха да ме гледат какво ще им кажа. Наистина я има тази отговорност.
Но със сигурност в тази масова индустрия може би нещо ви смущава или напротив - не можем да избягаме от това?
Невъзможно е. Европа се опитва да се противопостави с това, че държавата субсидира филмовото производството. Много е трудно, почти е невъзможно, ако говорим специално за анимация. Толкова е силна индустрията за играчки, за комикси и за филми, че няма кой в света да се противопостави на „Марвел", на „Дисни", на „Дрийм Уоркс". В „Дисни" има поне няколко български деца, които работят. Те са част от тази индустрия вече. Светът е глобален, вече нищо не ни дели. Би било добре морала нашия, който имаме, усета за ритъм - типично българско, което имаме ние да го споделяме в света и ние го споделяме.
Когато започнах да работя там като режисьор, си зададох въпроса: защо те ми дадоха да го правя. Оказа се, че имаме добро чувство за ритъм, невероятно - не говоря за музикалност, което е типично българско.
Имаше ли шанс държавата да ви задържи преди повече от 20 години в България и има ли сега шанс да ви върне? Във времето, в което както сам казахте вече сме едно цяло, в ерата най интернет човек може да работи отвсякъде.
Въпросът е не човек откъде може да работи, а откъде иска да работи. Аз съм вече на една възраст, в която малко трябва да намалее темпото на работа и аз се опитвам да го правя успешно като отделям много повече време за внучетата ми, за семейството ми, малко повече за пътувания. Комуникациите в света са безпроблемни, интернетът е на световно качество в България, така че няма проблем да се работи и от тук.
Има ли обаче проекти тук, които биха ви изкушили?
Не съм се замислял. Първо аз не съм оперен певец, за да ме изкуши проект. Доколкото аз знам обаче за нещата тук - няма големи проекти, които не да изкушат мен, а да изкушат младите, които трябва да работят тук. И това ще бъде един повод в моите лекции в НАТФИЗ да опитам наистина да ги провокирам да опитат да правят по световен модел анимационен бизнес, както се прави игралното кино вече в България.
Много телевизии инвестират вече в сериали, а защо да не имаме и анимация наша, която да е подпомогната от телевизиите?
Първо игрално кино се прави много по-лесно, по-бързо и по-евтино. Анимацията иска по-голям отбор и по-голяма подкрепа от странични дейности, каквито биха могли да бъдат комикс-списания, игри, играчки. Децата трябва да бъдат оградени с всички тези фактори, за да гледа анимация и да заобича някой герой. Но защо не и в България, след като аз поне гледах миналата година на фестивала „Златния кукер" толкова много прекрасни студентски филми. Не зная тези неща какво ще правят - те нямаха продуцентски компании, които да ги поемат и да използват този талант. Това би трябвало да стане в България малко по малко.
Това е шанс и ниша?
Европа се опитва да конкурира Холивуд, като държавите субсидират това производство. Не знам дали държавата при нас трябва да се намери, но трябва да се намери някой - то трябва много малко да тръгне и то ще завърти постепенно. Защото България има потенциал. Видях поне десет момчета и момичета студенти, които правят прекрасни филми. Имах една студентка - Елица, изключително талантливо дете. Тя сега е в Пиксар и ще дойде за фестивала. Още две деца останаха да работят в нашия университет. Нека тези деца, които са тук да работят тук - това не е патриотизъм, това е място, където човек може да прави бизнес.
Сега тук в България предстоят избори, но те бяха предшествани от протести в страната - в Съединените щати също не е розово положението?
Целият свят е в невероятна криза, защото новите технологии изместват хората от работните им места. Банките си спомням при нас имаха по десет гишета, а сега има по две - сега вече всичко плащам онлайн. Освен това всички знаят, че вече са нужни квалифицирани кадри, а по-възрастното поколение не е квалифицирано. Това е и в Европа и това е една от причините за кризата.
Разликата обаче е, че кризата в Щатите не може да се сравни с тази в Европа или тази, която е тук. Имаше едно предаване - в Ню Йорк мисля наредени на опашка за безработни. Има три телевизора, два телефона, кола и т.н. и си купува бензин, но казва, че е беден. Стандартът е толкова различен. Това, което е невероятно лошо - да ме прости Господ, за хората в България, е, че са докарани до една нищета огромна част от хората, което е непочтено към тези хора. Непочтено е към пенсионерите да гладуват, а същевременно да има някакви богати хора - има нещо, което не е редно и затова и хората протестират.
Контрастът е огромен и видим в България. Гледам цените тук, високи са сравнени със стандарта. Не съм специалист, но ми се иска да виждам по-висок стандарт. И повече усмихнати българи. Ние сме талантлив народ, има красиви млади хора - просто трябва да върви в правилната посока тази държава.
Миналата година бях в България. Тази година за пръв път виждам, че шофьорите спират на пешеходна пътека. Колкото и да е смешно, това ми прави впечатление, защото в началото ме беше страх да пресичам. Второ - шофьорите на таксита карат по-бавно и спазват правилата. В ръцете на младите е всичко - много е просто!
Ще помислите ли обаче върху варианта да възродите под нова форма Чоко и Боко?
Не знам. Мисля, че дали е Чоко и Боко или е някакъв друг проект, мисля, че младите в България ще направят това, което трябва. Чоко и Боко може би вече са остарели - те тогава бяха по-малки от мен, значи вече са почти на моя възраст. Има млади хора, има други актуални характери, герои, които могат да се правят в България!
