29 декември: Червените кхмери се извиняват за убийството на над 1 милион души

1170 г. убит е архиепископът на Кентърбъри Томас Бекет, въвлякъл се в остър спор с крал Хенри II за правата на църквата в Англия. Той става жертва на привърженици на краля, които го убиват в Кентърбърийската катедрала.

Томас Бекет е роден през 1118 г. в Лондон, учи в родината си, а после в Париж, Болоня и Оксер, а след завръщането си на Острова става архидякон в Кентърбъри. Като такъв той служи на крал Хенри, който иска да има абсолютната власт в държавата, включително и над църквата. Бекет работи за налагането на правото на короната да получава данъци от всички свои поданици, включително и духовниците, което пък му печели врагове в тези среди.

Бекет е верен на краля по отношение на външната политика и изпълнява няколко важни мисии в чужбина. Това му печели силни позиции в двора и след смъртта на архиепископ Теобалд през април 1161 г. е обявен за архиепископ на Кентърбъри. Официалното му ръкополагане става факт през юни 1162 г.

Хенри възнамерявал да увеличи влиянието си като направлява действията на Бекет, неговият лоялен служител, и да намали независимостта и богатството на английската църква. Известната трансформация на Бекет в аскет се случва по това време. Между кралят и архиепископът става разрив, когато Бекет консолидира имотните приходи на Кентърбъри под свой контрол. Така започва поредица от правни конфликти, като юрисдикцията на светски съдилища над английското духовенство, която засилва антипатията между държавния и църковния глава.

Опитите на Хенри да въздейства на мнението и влиянието на други епископи срещу Томас започват в Уестминстър през октомври 1163 г., когато кралят търси одобрение на заявените кралски привилегии. Това води до Кларендън, където от Томас се иска официално да се подпише под правата на краля или да се изправи пред политическите последствия.

Кралят председателства събранията в Кларендънския дворец на 30 януари 1164 г. В шестнадесет декрета той търси по-малко духовническа независимост и по-слаба връзка с Рим. Той използва всичките си умения, за да ги склони и изглежда успява, с изключение на архиепископа. Накрая Бекет изразява склонността си да се съгласи със същността на Кларендънските декрети, но продължава да отказва официално да подпише документите. Това означава война между двете власти.

Хенри извиква Бекет да се яви пред Велик съвет в Нортхамптънския замък на 8 октомври 1164 г., за да отговаря за неуважение на кралската власт и злоупотреби на поста лорд канцлер. Осъден по обвиненията, Бекет гневно напуска залата и избягва на континента.

Хенри преследва архиепископа беглец със серия едикти, насочени срещу всичките му приятели и поддръжници, както и срещу самия Бекет, но френският крал Луи VII го приема с уважение и му предлага закрилата си. Той прекарва почти две години в цистерцианското абатство в Понтини, докато заплахите на Хенри срещу ордена не го задължават да се върне в Сен.

Бекет се стреми да упражнява пълномощията на църквата, особено оръжията на отлъчването и интердикта, но папа Александър III, макар на теория да му симпатизира, предпочита по-дипломатичен подход. Така възникват различия между папата и архиепископа и през 1167 г. са изпратени легати, упълномощени да действат като арбитри.

През юни 1170 г. архиепископът на Йорк и епископите на Лондон и Солсбъри провеждат коронацията на Хенри младият крал. Това е нарушение на привилегията на Кентърбъри да коронясва. През ноември 1170 г. Бекет отлъчва и тримата. Докато тримата епископи бягат при краля в Нормандия Бекет продължава да отлъчва противниците си в църквата. Скоро тези вести достигат до Хенри, който е в Нормандия по онова време. Чувайки тези доклади за действията на Бекет, кралят надигнал глава от леглото, на което боледувал и изревал негодуванието си.

Казаното от кралят е изтълкувано като кралска заповед и четирима рицари - Реджинад ФицУрс, Хю де Морвил, Уилям де Трейси и Ричард ле Бретон се отправят да се справят с архиепископа на Кентърбъри. На 29 декември 1170 г. те пристигат в Кентърбъри. Според разказите те поставят оръжията си под кленово дърво и скриват броните си под плащове преди да влязат, за да се изправят срещу Бекет. Рицарите уведомяват Бекет, че трябва да отиде в Уинчестър, за да даде отчет за действията си, но той отказва. Тогава те се връщат да вземат оръжията си и се втурват обратно в катедралата. Един от рицарите го посича няколко пъти.

Скоро след смъртта му вярващите от цяла Европа започват да почитат Бекет като мъченик и през 1173 г. само три години след смъртта му  е канонизиран от папа Александър III в църквата Св. Петър в Сегни. На 12 юли 1174 г. Хенри се смирява с публично покаяние пред гробницата на Бекет, която става едно от най-популярните места за поклонение в Англия.

1708 г. с указ на Петър I в Русия се създават губернии. Това е най-висшата териториално-административна единица в Руската империя. Начело на губернията стои губернатор, назначаван лично от императора.

При първата поземлена реформа с Указ на Петър I са създадени осем губернии - Санкт-Петербургска (от 1708 до 1710 г. наричана Ингерманландска) - губернатор Александър Данилович Меншиков; Московска, с губернатор Тихон Никитич Стрешнев; Архангелогородска (Архангелска); Смоленска; Киевска; Казанска; Азовска и Сибирска.

С течение на времето, поради разширяване на територията и с цел по-добро управление броят на губерниите се увеличава, като през 1719г. те стават 11, през 1775 г. - 23, а по времето на Екатерина II нарастват от 40 до 51.

След Октомврийската революция, по време на съветския период, първоначално се запазва териториалното деление на губернии, но губернаторите и техният апарат са заменени от губернски изпълнителен комитет, избиран от губернски конгрес на Съветите. Някои губернии биват заменяни с национални автономии, а след образуването на СССР (1922 г.) e разработен нов план за административно-териториално деление на страната.

Националните автономии се превръщат в Съюзни републики или Съюзни автономни области, които се делят на области, краеве, окръзи, райони и селсъвети. Разделението на губернии окончателно е премахнато през 1929 г.

1890 г. армията на САЩ извършва масово избиване на индианци от племето Дакота в резервата „Пайн Ридж”. Битката се състои при ручея Уундид-Ний.

На 15 декември по заповед на генерал Майлс е направен опит за арестуването на Седящия бик в неговия лагер заедно със сина му и шест други индианци. При акцията обаче вождът е убит. Останалата част от племето му продължава пътя си към Бад Лендс. На 29 декември се състояла битка близо до Уундид-Ний между кавалерийски полк и оцелелите мъже на Голямата стъпка. 30 бели са убити, а от индианците падат 200, сред които имало много жени и деца.

Повече от 3000 индианци се преселват близо до Уайт Клей Крийк, където на следващия ден се разразява нова битка. Резултатът е разпръсване на индианците и тежки загуби от тяхна страна. На 14 януари 1891 г. са проведени два съвета с участието на генерал Майлс и индианските предводители. Осъзнавайки безизходността на своята ситуация, индианците са принудени да отстъпят. Войната приключва на 21 януари и по-голямата част от племената са върнати в резервата.

1891 г. Томас Едисън патентова радиото. Всъщност възникването на радиото е резултат от продължителен процес, протекъл през втората половина на 19 в., в хода на който постепенно се стига до известните днес приложения.

В него вземат участие множество учени, инженери и предприемачи, като Майкъл Фарадей, Андре-Мари Ампер, Алесандро Волта, Георг Ом, Вернер фон Сименс, Джеймс Кларк Максуел, Александър Греъм Бел, Самуел Морз, Томас Едисън, Никола Тесла, поради което е трудно да се посочи един изобретател на радиото и този въпрос често става предмет на спорове. На 29 декември 1891 г. Томас Едисон патентова принципът на радиото (предаване на сигнали чрез електричество),

Едисън се счита за един от най-плодотворните изобретатели на своето време, с рекорден брой патенти на свое име - 1093. Повечето от тези изобретения не са изцяло оригинални, а са подобрения към по-ранни патенти, и всъщност са направени от многобройните му служители. Любопитен факт е, че Едисън е един от първите изобретатели, който прилага принципите на масовото производство при създаване на изобретения.

Едисън става телеграфист по случайност, след като спасява тригодишния Джими Макензи от сгазване от влак. Бащата на детето, началник на гарата в Маунт Клемънс, е толкова благодарен, че го обучава да работи с телеграф. През 1866 г. той се премества в Луисвил, където като служител на Уестърн Юниън работи в бюрото на телеграфната агенция Асошиейтед Прес.

На 1 юни 1869 г. Едисън получава първия си патент - електрически регистратор на гласуване. След този първи успех Едисън се премества в Нюарк и продължава да работи в областта на електрическата телеграфия, като много от изобретенията му са откупувани от телеграфните компании. Сред тях са автоматичният телеграф и други подобрени телеграфни апарати.

През 1874 г. Едисън създава мултиплексорен телеграфен апарат, който се превръща в първият му значим финансов успех. С получените средства (10 хиляди долара) той основава в Менлоу Парк изследователска лаборатория, една от първите, специализирани в инженерни разработки, предназначени за внедряване в промишлеността. Той получава правата върху повечето изобретения, създадени в лабораторията, макар че под негово ръководство там работят множество служители.

И въпреки множеството си дотогавашни изобретения в областта на телеграфната техника, Едисън и неговата лаборатория стават известни сред широката публика с изобретяването на фонографа през 1877 г. През 1877-1878 г. Едисън разработва въгленовия микрофон, който се използва масово в телефоните до 80-те години на 20 в. И по-късно през живота си Едисън продължава да работи върху комуникационната техника - на 9 август 1892 г. получава патент за двупосочен телеграф, а на 29 декември с.г. патентова принципа на радиото.

Едисън подава за последен път молба за патент на 6 януари 1931 г. за „Държател за предмет, подлежащ на галванопластика”. Патентът бива издаден две години по-късно, след неговата смърт.

1911 г. Сун Ятсен става първият президент на Република Китай. Революционният водач и създател на националистическата партия Гоминдан Сун Ятсен е обявен за първи президент веднага след свалянето на династията Цин и последния й представител на престола. В основата на политическата му философия са заложени Трите принципа на народа, заети впоследствие и от комунистическата партия.

През октомври 1894 г. Сун създава Общество за съживяване на Китай, което е основата на бъдещата му революционна дейност. Организиран от него през 1895 г. опит за преврат не успява и той е принуден да напусне Китай и през следващите 16 години да живее в изгнание в Япония, САЩ и Европа, откъдето направлява революционното движение в родината си.

В края на 1910 г. привържениците на Сун Ятсен в Тунмънхуей провеждат в Пенанг конференция, на която вземат решение за организиране на голямо въстание, към което трябва да бъдат привлечени части на армията в Гуандун. С прякото ръководство на въстанието е натоварен близкия сподвижник на Сун Хуан Син. Бунтът започва в Гуанджоу на 27 април 1911 г., но отново не е постигнат успех.

На 10 октомври Хуан Син оглавява нов метеж в армията, станал известен като Учанско въстание. Този път бунтовниците успяват да удържат позициите си в продължение на месец и половина. Това окуражава опозиционните сили и към бунта се присъединяват и други провинции, с което се поставя началото на Синхайската революция. Опитвайки се да овладее събитията, в началото на декември главнокомандващият на имперските сили Юен Шъкай сключва примирие с бунтовниците.

След като научава за успеха на Учанското въстание на 21 декември Сун Ятсен се завръща в Китай. На 29 декември в Нандзин се събират представители на бунтовниците от различните провинции, които приемат временна конституция и избират временно правителство, оглавено от Сун Ятсен като временен президент. Хуан Син става военен министър, а Ли Юенхун, генерал от имперската армия, взел участие в Учанското въстание, е избран за временен вицепрезидент като компромис между представителите на Тунмънхуей и на армията.

Събранието обявява 1 януари 1912 г. за първи ден от първата година на Република Китай.

1940 г. по време на втората голяма бомбардировка на Лондон от германски бомбардировачи загиват почти 200 цивилни граждани. Битката за Британия е голяма военна кампания от Втората световна война, когато германското Луфтвафе се опитва да спечели въздушно превъзходство над британските Кралски военновъздушни сили.

Води се на два етапа - първият е опити на Луфтвафе да овладеят небето на Британските острови и вторият етап е тежки бомбардировки над важни британски градове. По време на цялата битка Луфтвафе губят около 1880 самолета и 2660 авиатори. Британците губят 1020 самолета и 537 летци.

1949 г. ръководителят на Югославия Йосип Броз Тито прекъсва отношенията със СССР. Той е лидер на Югославия в периода след Втората световна война от 1945 г. до смъртта си през 1980 г. През Втората световна война организира антифашистката съпротива на „югославските партизани”. По-късно е основаващ член на Коминтерна, но отказва да се поддаде на съветското влияние.

За първи път Тито е официално признат за лидер на комунистите на 28 април 1941 г., когато повежда партизанските сдружения за освобождаване от германска окупация и полагане на нов политически режим. На 13 май Тито и комунистическите партизани се изправят срещу голямо предизвикателство в лицето на голямата сръбска „Югославска армия на отечеството”.

В края на 1944 г. е подписан Вишкият договор за сливане на Титовото комунистическо правителство с това на краля в изгнание Петър II, известен и като споразумението Тито-Шубашич. На 7 март 1945 г. правителството на Демократическа федерална република Югославия е събрано в Белград от Тито и Комунистическата партия на Югославия. След изборите през ноември 1945 г. Тито е назначен за министър-председател и министър на външните работи.

През ноември 1945 г. е приета нова конституция. Югославия организира армия от партизанското движение - Югославска народна армия, която за определен период е смятана като 5-та по сила в Европа. Тито организира и тайна полиция. Тя е натоварена със задачата да намира, залавя и изправя пред съда нацистки заговорници.

През 1948 г., мотивиран от желанието да създаде силна и независима икономика, Тито става първият и единствен социалистически лидер, успешно отхвърлил лидерството на Сталин в Коминтерна. Той е след малцината, които се противопоставят на Сталин в неговото изискване за абсолютна вярност. Сталин приема случая лично, но за първи път това няма крайни последствия. „Спри да ми пращаш убийци. Ако ли не, аз ще изпратя един до Москва и няма да има нужда да изпращам втори”, пише Тито на Сталин. Югославската партия е изключена от Коминтерна на 28 юни 1948 г.

Първото спречкване между Югославия и СССР донася на Тито голямо международно признание, но също така слага начало на период на нестабилност, който често е характеризиран като периода на Коминформбюро. Титовата форма на комунизъм е наречена от Москва Титовизъм. Започва преследване на заподозрени „титовисти” из целия Комунистически блок.

Кризата почти стига и до военен конфликт. На 26 юни 1950 г. Националното събрание подкрепя идеята на Тито и Милован Джилас за „себеорганизиране”: вид независим социализъм, който експериментира с разпределението на печалбите между работниците в държавните фабрики. На 13 януари 1953 г. те установяват този закон за основа на югославската икономика. Тито наследява като президент Иван Рибар на 14 януари 1953 г.

След смъртта на Сталин Тито отхвърля поканата на СССР за нормализиране на отношенията между двете държави. Никита Хрушчов и Николай Булганин посещават Тито в Белград през 1955 г. и се извиняват за злините на Сталиновата администрация. Тито посещава СССР през 1956 г., което сигнализира на света, че отношенията между СССР и Югославия се успокояват.

1987 г. съветският космонавт Юрий Романенко се завръща на Земята със световен рекорд по пребиваване в космоса - 326 денонощия. Той е 42-ият космонавт на СССР и 85-ият в света.

Първият си космически полет извършва през 1977 г. с космическия кораб „Союз 26” и орбиталната станция „Салют-6” като командир на кораба, заедно с Георгий Гречко. По време на полета има едно излизане в открития космос с продължителност 1,28 часа. Завръщането на Земята става със спускаемия апарат на космическия кораб „Союз 27”. Полетът продължава 96 денонощия 10 часа и 7 секунди.

През 1979 г. Юрий Романенко е бил командир на дублиращия екипаж на кораба „Союз 33”, заедно с българския космонавт Александър Александров. През 1980 г. осъществява вторият си космически полет като командир на космическия кораб „Союз 38”, съвместно с Арналдо Мендес от Куба. Този полет е с продължителност 7 денонощия 20 часа 43 минути и 24 секунди.

Третия полет протича от 5 февруари до 29 декември 1987 г. В този полет Романенко е командир на основната експедиция на орбиталния комплекс Мир. Космическият полет към комплекса започва с космическия кораб „Союз ТМ-2”, заедно с бординженера Александър Лавейкин. С него работят в орбита до юли, когато Лавейкин е сменен от дошлия с посетителската експедиция със „Союз ТМ-3” Александър Александров. Това е първата частична смяна на основния екипаж на орбитална станция в историята на космонавтиката.

По време на полета извършва три излизания в открития космос с обща продължителност 8 часа и 48 минути. Завръщането на Земята става със на спускаемия апарат на космическия кораб „Союз ТМ-3”. Общата продължителност на полета е 326 денонощия 11 часа 37 минути 59 секунди. Този полет е с рекордна продължителност и е подобрен в края на следващата година.

1993 г. на остров Лантау в Хонконг приключва монтажът на най-високата статуя на открито на седящия Буда - Тиан Тан Буда. Общата височина на статуята е 34 м, изработена е от 202 бронзови елемента с общо тегло 250 т. Стойността на проекта е 68 млн. долара.

Строителството на комплекса започва през 1990 г. и завършва с откриването на статуята на 29 декември 1993 г. - денят на просветлението на Буда Гаутама, основател на будистката религия. На церемонията по откриването са поканени монаси и високопоставени гости от континентален Китай, Хонконг, Тайван, Индия, Япония, Корея, Тайланд, Малайзия, Сингапур, Шри Ланка и САЩ.

Статуята се намира в двора на манастира По Лин на възвишението Анпин. Тя е основен център на будизма в Хонг Конг, а също и популярна туристическа атракция. Посетителите трябва да изкачат 240 стъпала, за да стигнат до Буда, макар да има и криволичещ път за превозни средства за нуждите на хора с увреждания. От 2006 г. до него основно се стига с кабинкова въжена линия. Първата й спирка е в град Дунчун, а последната е Анпин. Линията минава покрай международното летище на Хонконг.

Статуята е кръстена Тиан Тан Буда, защото в основата си е модел на Олтара на небето в Храма на небето в Пекин. Статуята представя Буда да седи на престол от лотос. Заобиколен е от шест по-малки бронзови статуи, известни като „Предлагането на шестте Деви”, отрупвани с цветя, тамян, лампи, мехлеми, плодове и музика в чест на Буда. Тези дарове символизират любов, морал, търпение, усърдие, медитация, мъдрост и всичко необходимо, за да се изпадне в нирвана.

Любопитен факт е, че статуята е със северно изложение, което е уникално сред най-големите статуи на Буда, тъй като всички останали са с южно изложение. Под статуята има три подземни етажа: Залата на Вселената, Залата на благотворителен заслуги, както и Залата за възпоминание.

Един от най-известните експонати вътре е реликва от Гаутама Буда, състояща се от някои от неговите предполагаеми кремирани останки. Има и огромна камбана с изображения на Буда, която звъни на всяка седма минута - общо 108 пъти на ден като символ на освобождаване от 108 видове човешки раздразнения.

1993 г. с решение на 49-ата сесия на Общото събрание на ООН датата е избрана за Международен ден на биологичното разнообразие. Същия ден влиза в сила Международната конвенция за биологичното разнообразие, подписана на 14 юни 1992 г. в Рио де Жанейро, Бразилия.

Стремейки се да предотвратят безпрецедентната загуба на биологични видове, причинена от антропогенната дейност, страните, подписали Конвенцията за биологично разнообразие съвместно работят за значително намаляване на темповете на загуба на биоразнообразие в глобален, регионален и национален мащаб, включващо и борбата с нищетата и подобряване на условията за съществуване на всички форми на живот на Земята. Денят се отбелязва официално от 1995 г.

1998 г. Червените кхмери поднасят извинение за извършения геноцид на над 1 милион граждани по време на своето управление в Камбоджа. Едва през ноември 2011 г. започна делото срещу тримата най-високопоставени оцелели лидери от режима в Камбоджа. Това са Нуон Че - дясната ръка на лидера на маоисткия режим Пол Пот, който почина през 1998 г., бившият президент Кхиеу Сампан и бившият външен министър Йенг Сари. Обвиненията срещу тях включват геноцид и престъпления срещу човечеството.

Червените кхмери управляват Камбоджа между 1975 и 1979 г. и опитват да създадат идеалното комунистическо общество, като изпращат жителите на градовете да работят в провинцията, прочистват обществото от интелектуалци, хора от средната класа и други възможно врагове на държавата. Режимът им забранява религията, образованието, медицината, парите, съвременната техника, учтивите форми на речта и животът в семейство без разрешение на комуната.

В лагери и затвори са убити около 2 милиона души, представляващи образованата градска част от населението. Оцелелите са задължени да работят в селското стопанство при 20-часов работен ден, в хода на който не е осигурявана достатъчно храна. Режимът на Червените кхмери съществува 3 години, 8 месеца и 20 дни.

Усилията на международната общност да въдвори мир в Камбоджа срещат твърдия отпор на Червените кхмери. През 1990 г. все пак с тях е постигнато споразумение за създаване на Висш национален съвет на Камбоджа.

От този момент нататък подготовката за мирното споразумение върви по-гладко и през октомври 1991 г. то е подписано в Париж. Според него Камбоджа трябва да остане под контрола на умиротворителните сили на ООН, докато не бъде сформирано ново правителство. През следващия месец в Камбоджа след 13-годишно отсъствие се завръща принц Нородом Сианук, който се радва на топло посрещане от страна на камбоджанския народ.

Пол Пот обаче не се подчинява на заповедта за разоръжаване и организира нападения срещу мироопазващите сили на ООН. Той отказва да вземе участие в проведените през 1993 г. общи избори, продължавайки съпротивата от джунглите, в които се укрива, дори след създаването на Кралство Камбоджа.

През 1994 г. Червените кхмери са обявени извън закона от новото правителство. Техните водачи са изтощени от дългата и безнадеждна съпротива. След като през август 1996 г. се предава Йенг Сари, и останалите бойци, един след друг, започват да дезертират, което чувствително намалява военната мощ на Червените кхмери. През юни 1997 г. Пол Пот е арестуван от своите войници и е осъден на доживотен затвор от сформирания в лагера съд. Умира на 15 април 1998 г.

Първоначално в средата на 90-те години Камбоджа се обърна към ООН и международната общност с молбата на състави трибунал за геноцида. Той беше съставен през 2006 г. след дълги преговори между ООН и правителството в Пном Пен, но досега има само един осъден. На 31 юли 2014 г. специалният трибунал започна и втория процес срещу останалите живи двама най-висши водачи на Червените кхмери.