Кандидатурата на 52-годишния Саркози бе издигната от управляващата дясна партия Съюз за народно движение, чийто доайен бе управлявалият от 1995 година Ширак.
Амбициозният син на унгарски емигрант Саркози обаче определено не бе сред любимците на 74-годишния Ширак и двамата трудно прикриваха взаимната неприязън на фона на честите спорове помежду им.
Вместо това Саркози, който бе министър на вътрешните работи в последното правителство на своя предшественик, непрекъснато наблягаше, че е носител на "разрива". Като свой главен приоритет той посочи коренната промяна на облика на Франция в момент, когато тя изпитваше сериозни икономически затруднения и изоставаше от изискванията на динамично променящия се свят в плен на глобализацията. Сред основните обещания на Саркози бяха извършване на така необходимите икономически и социални реформи, борба срещу несигурността и заемане с проблема с нелегалната имиграция.
Той обяви намерението си да внесе промени в пенсионната система, която се превръща във все по-тежко бреме за държавния бюджет, да увеличи 35-часовата работна седмица, която прави френската икономика неконкурентна в съвременния свят, и да създаде министерство на имиграцията в държавата с най-голямо мюсюлманско население в Европа. През есента на 2005 година вълна от насилие заля проблемните предградия на много френски градове с население от малцинствен произход.
Безспорно най-противоречивата личност във френския политически живот, предизвикващ възхищение, иронични забележки и открита омраза, заплашван с атентат и засипван с компромати в предизборната кампания, Саркози получи доверието на своите сънародници.
Той спечели на 22 април първия тур на изборите с 31,11 на сто от подадените гласове - резултат, който Ширак никога не е постигал, а на балотажа на 6 май удържа победа срещу кандидатката на социалистите Сеголен Роаял с 53,06 срещу 46,94 процента от подадените гласове, при това при осигуряваща легитимност на вота висока избирателна активност от 85 на сто.
Новият президент обяви основните си намерения още в следизборната нощ. "Французите избраха да скъсат с идеите, навиците и поведенията от миналото", красноречив бе той в първото си изявление след победата. Главният извод от изборите бе обобщен от британските "Икономист" и "Файненшъл таймс", които писаха, че Саркози е получил ясен мандат за промяна. Проучванията на общественото мнение потвърдиха изводите от изборите, че президентът наистина има подкрепата на огромната част от сънародниците си, узрели, че старият модел е обречен. Така например 78 на сто от французите се обявиха в подкрепа на плановете на Саркози за реформиране на специалните пенсионни режими - впечатляващ процент, при това в страна, която се гордее със социалния си модел.Президентът наистина се натъкна на опозиция - негови противници влязоха в сблъсъци с полицията още в нощта на 6 срещу 7 май, а стачките на работниците от системата на обществения транспорт парализираха страната, но като цяло това бяха откъслечни действия на "малко, но шумно мнозинство", ако използваме думи на Ричард Никсън за протестите срещу войната във Виетнам.
Подложен на ожесточени критики във Франция за започнатия диалог с либийския лидер Муамар Кадафи, когото мнозина в страната на човешките права смятат за диктатор, френският президент е възприел прагматизма като свое верую във външната политика.
Саркози бе твърдо решен да не позволи Франция да остане на заден план при разпределението на "тлъстите" контракти в Либия, така както постъпи и при подписването на многомилиардни споразумения при посещението в друга често осъждана от правозащитниците държава - Китай.
Наричан "Сарко Американеца" заради твърдо проамериканските си позиции в страна, в която антиамериканизмът е едва ли не национална черта, новият президент започна да работи активно за укрепване на отношенията със Съединените щати. Едва ли бе случаен изборът му къде да прекара лятната си ваканция - именно в САЩ. Саркози застана редом до американския си колега Джордж Буш в групата на най-твърдите поддръжници на затягането на санкциите срещу Иран заради отказа му да прекрати ядрените дейности с възможно двойно предназначение. Париж и Вашингтон установиха тясно сътрудничество по някои от най-актуалните международни проблеми - израелско-палестинския конфликт и най-тежката криза в Ливан от времето на гражданската война в периода 1975-1990 година. Дипломацията на Саркози проявява завидна активност в бившата френска подмандатна територия,доказателство за която са честите совалки на министъра на външните работи Бернар Кушнер. В европейски план, верен на прагматичния си стил, френският президент обяви европейската конституция за "мъртва", и изигра основна роля за постигането на компромис по текста на новия европейски договор, който трябва да позволи на Европейския съюз да излезе от обхваналата го от няколко години летаргия. По негова идея бе създадена Група за размисъл, която да обсъди дългосрочните перспективи пред 27-членния блок. Една от многото амбициозни идеи на Саркози е създаването на Средиземноморски съюз. Перспективите пред нея все още са неясни, но тя идва като доказателство за основната роля, която Франция иска да играе и в този регион. Какви резултати ще донесат повече от амбициозните планове на Саркози, е все още рано да се каже - едва седем месеца след началото на петгодишния му мандат. Началото обаче е обещаващо, а едно е сигурно - че с новия президент една от най-закостенелите в социално-икономически план европейски държави влиза в XXI век. А това е повече от наложително, ако Франция иска да остане велика сила. (БТА)
