Добрата промяна днес – тръгването на Ширак. Лошата – евентуалното идване на Роаял
Държавите, точно като хората, изпадат в странни състояния. Като летаргия, например. А когато летаргията те навести, измъкването не е така бързо, както ти се иска. Тя те посещава, пуска корени и трудно си отива. Естествено, никой не е очаквал, че можеш да се чувстваш комфортно в подобно състояние с години, но Франция успя да обори това твърдение. С помощта на Митеран и Ширак, Франция не разбра, че навън се случва глобализация; че новите технологии са различни от допотопния Minitel; че бизнес вече се прави по различен начин; че мултикултурната среда е нещо добро, а не лошо и т.н.
През последните няколко години, въпреки желанието за излизане от полузаспалото състояние, Франция продължи да бъде само раздразнителна срещу успеха на околните – малко нови неща, създадени от креативни французи, присъстваха в новините; талантливите младежи напускаха страната и никой не се опитваше да ги спре. Болната Франция често заразяваше и останалите страни, а това никак не е добре за Европа.
Според френското външно министерство, от 1995 броя на регистрирани французи в консулства в чужбина е нараснал с 40%. Почти половината от всички 2.2 милиона напуснали са на възраст до 35 години. Внушаващи 93% от тях твърдят, че няма да се върнат. Очевидно нещо неприятно се случва във Франция. Дали то ще се задълбочи, ако Роаял спечели?
Навярно да.
Все пак, засега френските избори се развиват добре. Кандидатите с комунистически възгледи, екологични пориви или другите, които вярват в свещеното благо на антиглобализма, не успяха да се представят добре. И всичко това, въпреки отделеното им медийно влияние от странни журналисти, които все още вярват, че да пишеш за антиглобализъм е много шик. Френската изненада от 2002 година също не се повтори и льо Пен заслужено остана извън борда. На големият финал днес са социалистката Сеголен Роял, която защитава тезата „по нещичко за всички вас”, без да знае как точно да ще стане това и консервативния Никола Саркози, който досущ като Наполеон, се е втренчил само в мечтаната победа.
Когато прегледаш френската и британска преса, попадаш на още по-интересна ситуация. Дори иронична. В дни на политически грохот, когато Блеър най-вероятно ще подаде оставка, т.нар. блеъризъм може трайно да се настани във Франция. Парижани никога не са харесвали “студените англосаксонски икономически теории”, но когато страната е в затруднение, няма как да не прибегнеш до тях. Ако блеъризмът наистина е онова състояние на духа, в което се работи прагматично и всеки се интересува повече за постигнатите резултати, отколкото социално-идеологическата им опаковка, то това е единствения правилен избор за Франция. Което индиректно води до логичния избор – Саркози.
Сарко не крие възхищението си от работата на британския министър-председател. Дори навярно самия Блеър е тъжен, тъй като той винаги е мечтал да работи с Меркел и Саркози. И точно, когато това може да стане реалност, той трябва да си отиде.
Сего, от друга страна, очевидно предусещайки накъде отиват нещата, непрекъснато завлича своята партия по-близо до центъра, дори надясно от него. Повече, от когото и да било друг френски социалист, Сего чете идеите на Блеър и ги харесва.
Сего обаче изглежда объркана, когато стане дума за икономика, и по-скоро няма да успее да се справи. Разбира се, ако реши да рискува, може да последва примера на Ангела Меркел, която без да има суровото наследство на Маргарет Тачър, успя да поведе Германия по пътя на успешния икономически блеъризъм. Меркел напипа вярната посока и в момента капиталистическа Германия бързо се съживява от скорошната криза. Съмненията, че мадам Роаял би се справила по същия начин с Франция, са твърде големи.
С блеъризъм или не, предизвикателството към Франция е да открие кой модел би проработил. Към момента едно е ясно – общата безработица е 8%, сред младите - около 22%. Почти половината от електората е зависим от някаква форма държавна помощ, пенсия, стипендия, бонуси. В западноевропейски план, икономиката на Франция се придвижва по-бързо само от тази на Португалия.
Не бива да се залъгваме, че французите тайно приветстват 35-часовата работна седмица и преди няколко години направиха от книгата “Здравей, мързел” номер 1 бестселър. Едва ли в друга държава четиво, което подсказва трикове, които ти помагат да се скатаеш от работа, би имало такъв главоломен успех.
Навярно поради тези, но и други причини, Франция сякаш пропусна някои от големите неща, които се случиха през годините. От уважение към учителката ми по френски използвам “пропусна” вместо по-точното “проспа”. За повече от две десетилетия социалисти и голисти замразиха развитието на френската държава. Президентите Митеран и Ширак, любители на “големите проекти”, вярваха в принципите на едно остаряло политическо поколение, което ги учеше, че трябва да управляват като току-що избрани монарси. Най-често те просто се опълчваха на “американския империализъм” и оставяха впечатлението, че работа се върши така. Ширак дори усъвършенства това и го формулира като номер едно принцип на френската външна политика: “За да ръководиш френската дипломация, ти просто трябва да правиш обратното на онова, което прави американското правителство, тъй като то винаги е погрешно.”
За щастие, страната се променя. И големият телевизионен дебат в сряда доказа това. Както и доказа, че Саркози, необичайно спокоен и уверен в себе си, трябва да спечели вота днес. При все, че Роаял нападаше опонента си през по-голямата част от 160-минутния дуел, Саркози се държеше като победител – той дори не намираше за необходимо да гледа социалистката в очите и общуваше предимно с водещите.
Файненшъл Таймс писа, че достатъчно изявени бизнесмени планират да сменят работното си място: “Ако Роаял спечели,” казва президент на френска компания, листвана в CAC 40, “страната ще се върне в ситуация, подобна на тази при Митеран между 1981 и 1983 година. С единствената разлика, че сега ще бъде три пъти по-лошо.”
Филип Пулети, почетен председател на France Biotech, също е категоричен: “Ако социалистите бъдат избрани, много хора ще си тръгнат. Ще посещават Франция само за празниците.”
По-рано тази година си тръгна и човек от партията на Сего, главния икономически съветник Ерик Бесон. В откровено свое интервю, където разкритикува икономическите й познания, той простреля с думите: “… тя е абсолютно некомпетентна.”
Но за да избягаме от икономическата терминология, която не всички във Франция обичат, ще се изразим кулинарно. Сего е от онези събеседници, които ще те поканят на вечеря и това ще бъде що-годе интересна вечеря. Ще си говорите за деца, семейство, политика и т.н.
Сарко е друга порода. Той ще те покани на работен обяд. Обяд, който на моменти ще бъде нервен, забързан, ще се говори за бизнес и икономика, за Блеър, за 35-часовата работна седмица, за глобализация, световен икономически ред. Ще се говори за действие.
Вярно е, че Франция си пада по първия тип хранене. Вярно е също така, че Франция болезнено се нуждае от работен обяд. За щастие, залозите на Уилям Хил засега са в тази посока - 1.25 за Сарко и 3.75 за Сего. Естествено, аз заложих на Сего, заради чудесния коефициент, но тайно се надявам да загубя.
*Авторът е програмен директор на Дарик радио
С блеъризъм или не, предизвикателството към Франция е да открие кой модел би проработил. Към момента едно е ясно – общата безработица е 8%, сред младите - около 22%. Почти половината от електората е зависим от някаква форма държавна помощ, пенсия, стипендия, бонуси. В западноевропейски план, икономиката на Франция се придвижва по-бързо само от тази на Португалия.
Не бива да се залъгваме, че французите тайно приветстват 35-часовата работна седмица и преди няколко години направиха от книгата “Здравей, мързел” номер 1 бестселър. Едва ли в друга държава четиво, което подсказва трикове, които ти помагат да се скатаеш от работа, би имало такъв главоломен успех.
Навярно поради тези, но и други причини, Франция сякаш пропусна някои от големите неща, които се случиха през годините. От уважение към учителката ми по френски използвам “пропусна” вместо по-точното “проспа”. За повече от две десетилетия социалисти и голисти замразиха развитието на френската държава. Президентите Митеран и Ширак, любители на “големите проекти”, вярваха в принципите на едно остаряло политическо поколение, което ги учеше, че трябва да управляват като току-що избрани монарси. Най-често те просто се опълчваха на “американския империализъм” и оставяха впечатлението, че работа се върши така. Ширак дори усъвършенства това и го формулира като номер едно принцип на френската външна политика: “За да ръководиш френската дипломация, ти просто трябва да правиш обратното на онова, което прави американското правителство, тъй като то винаги е погрешно.”
За щастие, страната се променя. И големият телевизионен дебат в сряда доказа това. Както и доказа, че Саркози, необичайно спокоен и уверен в себе си, трябва да спечели вота днес. При все, че Роаял нападаше опонента си през по-голямата част от 160-минутния дуел, Саркози се държеше като победител – той дори не намираше за необходимо да гледа социалистката в очите и общуваше предимно с водещите.
Файненшъл Таймс писа, че достатъчно изявени бизнесмени планират да сменят работното си място: “Ако Роаял спечели,” казва президент на френска компания, листвана в CAC 40, “страната ще се върне в ситуация, подобна на тази при Митеран между 1981 и 1983 година. С единствената разлика, че сега ще бъде три пъти по-лошо.”
Филип Пулети, почетен председател на France Biotech, също е категоричен: “Ако социалистите бъдат избрани, много хора ще си тръгнат. Ще посещават Франция само за празниците.”
По-рано тази година си тръгна и човек от партията на Сего, главния икономически съветник Ерик Бесон. В откровено свое интервю, където разкритикува икономическите й познания, той простреля с думите: “… тя е абсолютно некомпетентна.”
Но за да избягаме от икономическата терминология, която не всички във Франция обичат, ще се изразим кулинарно. Сего е от онези събеседници, които ще те поканят на вечеря и това ще бъде що-годе интересна вечеря. Ще си говорите за деца, семейство, политика и т.н.
Сарко е друга порода. Той ще те покани на работен обяд. Обяд, който на моменти ще бъде нервен, забързан, ще се говори за бизнес и икономика, за Блеър, за 35-часовата работна седмица, за глобализация, световен икономически ред. Ще се говори за действие.
Вярно е, че Франция си пада по първия тип хранене. Вярно е също така, че Франция болезнено се нуждае от работен обяд. За щастие, залозите на Уилям Хил засега са в тази посока - 1.25 за Сарко и 3.75 за Сего. Естествено, аз заложих на Сего, заради чудесния коефициент, но тайно се надявам да загубя.
*Авторът е програмен директор на Дарик радио
