На следващо място, никой европеец няма да определи като добър за живеене град – независимо дали е голям или малък – в който не може да се придвижва. Защото – както казва завършилият в Оксфорд политолог Евгений Дайнов – Европа започва от там, откъдето започват бордюрите на тротоарите. Няма български град с тротоари в европейския смисъл на тази дума – равни, без джвакащи плочки, със скосявания на абсолютно всяко кръстовище, без пропаднали шахти и свободни от спрели под всякакви ъгли автомобили.
Няма български град и с добър обществен транспорт, който да прави придвижването с него по-желано, отколкото висенето в задръствания и търсенето на място за паркиране. Впрочем, картината на разликата между просто добрите места за живеене в Европейския съюз и най-добрите в България се допълва и от изгледа на останалите общи пространства – най-важните от които са училищата и болниците. Тези разлики могат да се видят и без да ходиш където и да е в Европа – стига да гледаш европейски филми и да сравняваш със заобикалящата те българска околност. Защото между българските и европейски паркове, детски площадки, спортни бази има твърде малко прилики. Вярно, приличат си моловете в големите градове, но тази прилика засега само потвърждава парвенюшка провинциалност, отколкото сходна обществена среда.
На трето място, в Европа няма да нарекат добър град за живеене – макар у нас да е сред най-добрите – град, в който жителите му живеят върху собствените си отходни води и отпадъци. В България, обаче, отсъствието на канализация се възприема като нещо обичайно, а повсеместният боклук е нормална част от пейзажа. Тук е мястото да кажем, че Европа започва и от там, където след цял ден ходене по улиците обувките ти не са се изцапали изобщо – нещо, което вече е факт пред вратата на дома ти тук.Впрочем, четвъртата разлика между добрите градове за живеене в Европа и най-добрите български градове е именно в домовете и общия живот в тях. Няма нито един наш град с облик, който да напомня за викторианския Лондон, наполеоновия Париж, средиземноморската Атина или – за да не бъдат примерите само столични – за синьо-белия Миконос, шоколадено-музикалния Залцбург или лимонено-карнавалния Ментон на френската Ривиера. В нашите градове всеки си подрежда живота както му е угодно, строи където и каквито сгради завари, после не ги поддържа и те се излющват, а даже прането ни виси грозно, а не чаровно като в Неапол или Лисабон. Това идва от ужасната неспособност на българите да въвеждаме и прилагаме правила за общото ни съжителство, което си личи по абсурда девет десети от народа да живее в етажни съсобствености, а да няма закон за тях и дори да го има да е сигурно, че всеки ще намери как да не го спазва като правилата за движение по пътищата.
Макар точно във възможностите за общуване българите със сигурност да водим на сухарите от Австрия, Германия и Швейцария, които си лягат в осем, защото всичко затваря в шест. Но и тук изпъкват някои дразнещи недостатъци, за чието отстраняване не се искат големи усилия – наличието на кръчми и магазини, които работят денонощно, понякога се превръща в истински тормоз за съседите, за да се потвърди една от най-лошите български черти – неумението да се съобразяваш с околните.
Заради тези четири фундаментални разлики с добрите градове за живеене в Европа класирането на най-добрите градове за живеене в България по 40-те критерии на Дарик радио и 24 часа има голяма перспектива. Именно начинът на живот на всеки един гражданин в което и да е населено място у нас ще бъде истинската оценка за успешното прилагане на европейските правила, използването на европейските пари, управлението на българските властимащи и умението за общо съжителство на всички нас. Защото целта съвсем не е да класираме къде живеем най-добре в по-малко лоши градове, а просто да живеем добре в който и да е български град ...
