Мартин Дурчев е сред най-талантливите български баскетболисти. Роденият във В. Търново на 3 ноември 1987 г. състезател бе сред топреализаторите в родното първенство, преди да замине за Испания. През отминалия сезон там той облича екипа на втородивизионния “Навара Планаса”. Преди това крилото носи екипа на БК “Ямбол” пет години с кратко прекъсване, когато опита късмета си в литовския “Шяуляй”. Един сезон бе в “Черноморец”. В разгара на лятото 203-сантиметровият състезател всяка вечер е в родната си баскетболна зала на стадион „Ивайло”, където тренира с бивши и настоящи състезатели на БК „Етър 49”.
- Разкажи най-напред за Навара?
- Когато заминах, нямах никаква представа. Знаех само, че градът е на север и баските са там. Тръгнах с голям интерес, тъй като това ми бе първият цял сезон в чужбина. Градът, хората, мястото много ми харесаха и смятам, че беше добра стъпка в кариерата ми.
- Какво представляват градът и хората, с какво те привлякоха?
- Градът наподобява В. Търново, има стара и нова част. Имат голям празник - Сан Фермин, по време на който биковете гонят хората по улиците. Живеех до голям парк, в близост до залата и беше много хубаво. Хората в Испания са много топли и не съм имал никакви проблеми. В Езикова гимназия бях учил испански, на втория месец го проговорих съвсем спокойно и това ми помогна с адаптацията в отбора и извън него.
- А баските по-различни ли са от другите испанци?
- Да. Запознах се с някои, като цяло повечето са от работническата класа. Работят през цялата седмица, а в събота и неделя гледат да похарчат изкараното. Нямат комплекси и предразсъдъци. В стария град дори си седят на тротоара пред кръчмите. Езикът им е съвсем различен от испанския.
- Обичат ли баскетбола?
- Много, футболът и баскетболът в Испания са на голяма почит. Втора лига, в която играх, е много силна, залите са пълни, докато тук дори в първа лига имаше зали без хора. Има си чисто баскетболни градове, препълнени зали, атмосфера. Хората като цяло приемат спортистите по друг начин, може да се каже дори като кумири. Има много малки деца в залите. Клубовете и маркетингово са насочени към привличането на повече деца. Имахме много извънбаскетболни дейности, посещения в училища, дори при осемгодишни, по два - три пъти седмично.
- За условията в залите да питам ли?
- Имаше и по- стари, много добре поддържани, но и чисто нови, в каквито до сега не бях играл. Огромни съоръжения.
- Можем ли да сравним организацията в твоя клуб и тази в българските?
- Първо, като отношение нещата са различни. Не, че в Ямбол мога да се оплача от отношение- напротив, но там си има хора, които се занимават само с това играчите да се чувстват добре и да нямат проблеми. Въпреки, че клубът и градът не са много големи условията бяха перфектни. Очаквах да има проблеми с плащанията, тъй като страната икономически не е много добре, но още при подписването ми гарантираха, че ще си получа договореното. Преди да замина говорих с Филип Виденов и той ме предупреди, че може да очаква номера с една- две заплати, защото това го има в нашия спорт. Не стана така, въпреки че ми дължаха пари в края на сезона, до месец след като се прибрах си бяха по сметка.
- Кой финансира отборите там?
- Всеки клуб по различен начин. Нашият имаше генерален спонсор и няколко по-малки. Специален отдел се занимава само с намиране на спонсори, реклама и средства за клуба.
- Имаше ли други чужденци?
- В началото бяхме аз и един американец - център, но основният ни гард се контузи и сменихме трима - четирима, което повлия не представянето ни като отбор. Идваха американец и литовец. Иначе в повечето отбори чужденците са по двама - трима, максимум четирима, но испанците преобладават и това е правилно и баскетболът им върви напред. Хората си държат на техните момчета, докато у нас е различно и въпреки че от 3 - 4 години говоря, нищо не се променя.
- Нивото сравнимо ли е с нашата елитна група?
- Със сигурност е по-високо, особено на първите 7 - 8 отбора, които могат да играят в тяхната първа лига, и Андора го доказа, влизайки в АСB. Има отбори с добро финансиране и качествени играчи. Различен стил - много бърз баскетбол на висока скорост, и ми трябваше време в началото да се нагодя, защото не бях свикнал на такова нещо.
- Какъв сезон направихте?
- Доста слаб, много колеблив. Много слаба предсезонна подготовка направихме, с много контузии и това разстрои състава. До Нова година не бяхме готови да играем на необходимото ниво. Дойде нов треньор, с друг начин на работа и мислене, но когато бяхме готови да играем сезонът свърши.
- Какво ще правиш от тук нататък, оставаш ли в Испания?
- В момента с моя агент водим разговори. Целта ми е да играя в първа лига (АСВ). Смятам, че първата година там ме е калила достатъчно и вече по мислене и игра съм на друго ниво. Надявам се да остана в Испания, но дори и да не стане, няма да се върна тук. Каквото съм могъл да направя в нашето първенство, съм го направил.
- Не стана шампион с „Левски”, отказа на Тити Папазов?
- Така е, но смятам, че е за добро, и взетото решение е правилно.
- Следи ли скандалите в края на сезона тук?
- Следих всичко и честно казано бях потресен от цирковете. Имаше моменти, в които ме беше срам, че съм бил част от това баскетболно общество. Чудех се как е възможно такива неща да се случват в нашия спорт. Не се взе никакво кардинално решение и това ще продължава, докато не се смени политиката на федерацията.
- Националният отбор представлява ли за теб все още тръпка?
- Със сигурност още от детството и така е за всеки спортист, но имам горчив опит. Две години съм в него и само ходя и тренирам като луд, а като дойдат мачовете, не играя по една или друга причина. Миналата година имах жестоки болки в кръста, но казах на Тити Папазов, че ще тренирам и играя, само и само да помогна. Той знаеше, че цяло лято не съм спал от болка, но въпреки това пак не играх и ми светна лампичката, че нещата не са както съм си ги мислил наивно преди време. Тази година за първи път излязоха три - четири списъка. Това го няма никъде по света и не е професионално и сериозно. В последния списък на Георги Младенов не попаднах и честно казано, се радвам. Желая да си представлявам страната, но съм убеден, че нямаше да играя, защото преди два месеца директно ми заяви в очите, че имал много играчи и не съм му нужен едва ли не, така че е по-добре да си лекувам кръста. Така че едно лято с Ивайло Стоименов във В. Търново ще е златно за мен, защото вече две години излизам от лагерите с националния отбор суперизморен. Сега работата с Ивайло ще ме издигне на друго ниво и ще стартирам ударно.
- Реши ли проблема с травмата?
- Да чукна на дърво, както се казва- да. На йога тръгнах, заради кръста, специални упражнения правя, инжекции правих и за сега издържа на много здрави тренировки. Дай Боже така да продължава.
- След хубавите зали в Испания, как ти се вижда олющената заличка на стадион „Ивайло”. Тя си е родна за теб, но все пак.
- Тя си ми е като роден дом и съм свикнал, но със сигурност ми е болно като гледам в какво състояние е и се надявам някой ден да имам възможност да я оправя. Въпрос на време е според мен.
- А как ти изглеждат момчетата, навити ли са?
- Има и навити, но има и такива, които си мислят, че от нищо ще стане нещо и с малко работа ще станат баскетболисти, без да имат представа каква е конкуренцията навън. Аз се опитвам всеки ден да им говоря. Има момчета, които попиват, и други, които не попиват, и това ме подлудява. Те трябва да осъзнаят, че ако с този треньор не станат баскетболисти, с никой друг няма да станат. Надявам се, че все някой ще изскочи от тях.
