Вчера, 5-ти март, в онзи отрязък от странно време, 50-тина дни преди поредния рожден ден, ненавършил 57 години, към небето пое писателят и журналист Веселин Стоянов.
Животът го обичаше, макар често да му се усмихваше злобно. Беше обаче от онези избраници на съдбата, непощадени от талант и неподминати от разкъсващи любови- всякакви.
Затова и перото му плющеше свирепо или галеше нежно. Нямаше средно положение.
Приживе интервютата с него си бяха литературен жанр, живи бетселъри, които ние, „панделите" около него неоценявахме никога на момента. А много по-късно, като се накълбичкаме и ние в същата боза.
Разговорите с него бяха удоволствие за душата, а професионалните съвети- безценни уроци по истина, мъдрост, талант, гражданство, любов към човека.
Напоследък обаче изчезна от градската мараня. Рядко го засичах по улиците, повечето които любовно бе прикъткал в някоя от 12-те си книги.
Вярвахме, че просто си е избрал по пряка улица, за неговите си „нещица", както наричаше умилително малките ни човешки подробности.
После отведнъж небето го пое. Открадна го от живота, като сън, за някакви си там минутки. А ние се юрнахме да събираме разпилени остатъци ... негова ведрина.
И защото нищо в живота ни не е случайно, дойде и Фейсбук включването на Антоанета Нецова- Бейм от Детройт, Америка. Бивша колежка от една провинциална редакция от първите години на новото време.
Тя от години живее в Америка, но поддържа форма като публикува различни новини и информации за местен сайт в Детройт за наши сънародници.
Тони също е от колонката на „другарчета" , делили една редакция с Веселин Стоянов.
Оказа се, че именно тя е човекът, който е направил последното му интервю, само 3 дни, / в неделя/ преди да си тръгне от живота.
Интервю, в което по ирония на съдбата, сякаш я предизвиква...
Визитка:
Писателят Веселин Стоянов
Роден на 13 април 1957 г. в гр. Казанлък.
Завършил е Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", специалност "Български език и литература". Работи години наред като кореспондент на в. "24 часа" в родния си град.
Автор е на сборниците с разкази: "Шлагери" (1992, 2002), "Вечеря с Ангели" (1995), "Сантиментална като пума" (1999) и сборниците с есета "Белите полета на спомена" (2000), "Забравената уговорка с Бога" (2003). Пиесата му "Любов, Сънища, Думи и... други изображения на Смъртта" печели Втора награда на конкурса "Нова българска драматургия" (Шумен, 2001). Сценарист на документалните филми за Чудомир: "Последният Чудомир" (1985; в екип за сценарий и режисура) и "Съдба до съдба" (2007). Получава Специална награда за проза за новелата "Късна меланхолия" на Национален студентски конкурс (Шумен, 1980), награда за сценарий за късометражен филм "Без докачение" (Бургас, 1982), специална награда за разказ в конкурс на сп. "Армейска младеж" (1984), награда за разказа "Намигаща японка" на Фондация "Чудомир" (1990), награда за разказа "Пътят към Мосул" в конкурса "Пристигна човек..." (LiterNet, 2003). Пиесата му "Любов, Сънища, Думи и ...други изображения на Смъртта" печели Втора награда на конкурса "Нова българска драматургия" (Шумен, 2001), а пиесата "Моделът и неговият Художник" - поощрение (Шумен, 2003). Книгата му "Забравената уговорка с Бога" е отличена с премия от Фондация "Чудомир". За пиесата си "Истинската история на Мона Лиза" получава годишната награда на СБП за 2007, а за романа "Аутопсия на тялото" (публикуван на македонски и на сръбски) става носител на годишната награда на СБП за 2008 г.
Член на Съюза на българските писатели.
- Веско, разкажи ни за последната си книга.
Последната ми издадена книга се нарича "Седем пиеси към един реквием" и е един опит да надникна в света на знаменития български пианист Васил Генов. Този изключителен млад човек, за съжаление, на 13 април 2007 година получава инсулт и две седмици по-късно почива в Медицинската академия в Лиеж, където е трябвало да изнесе голям концерт на 4 май. Запознах се с майка му, една също бележита пианистка и някак разбрах, че ще напиша тази книга. В живота на Васко имаше нещо дълбоко символично с мен. Денят на неговата трагедия, 13 април, всъщност е моят рожден ден. После в дните, когато писах за тази книга, усещах много близки за мен неща, сякаш познавах Васко и бяхме приятели. Това беше книга, особена и различна, книга, която излизаше от музиката на Васко. В продължение на близо година аз слушах негови изпълнения на дисковете, които ми подари майка му. Освен всички тези неща, които го издигат на пиедестал, през 1995/96 година Васил Генов завършва Кралската консерватория в Брюксел и получава степен „Лисансие по изкуствата" Същата година получава и наградата „Гран при" на Консерваторията. През 2000 година е поканен за преподавател в Кралската консерватория в Лиеж. През 2002 година става и преподавател в Националната музикална академия в Люксембург.
През тези години той създава изключително широк кръг от запознанства, в който влизат музиканти, лекари, адвокати и финансисти, както и други известни хора в Белгия и по света. През февруари 2007 г. е поканен да свири в Люксембург по случай приемането на България в Европейския съюз. Тук ще спомена нещо интересно: в началото той отказва поканата, защото е единствения творец от България. Васко Генов се съгласява едва, когато в концерта са включени и други български музиканти по негов избор. Ето един човек, който ме впечатли. В книгата включих няколко есета за него и самото кресчендо на творчеството, независимо дали свириш или рисуваш. Техните заглавия са: „Решетъчната структура на Живота"; „Дуендето на Звездоброеца"; „Мисълта на звуците или звуците на мисълта", „Седемте осми от айсберга на таланта"; „...Ние сме едновременно лъвът и антилопата..."; „Детската искреност на принца на музиката"; „Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен". И сега изпитвам изключително удоволствие, когато си спомням за работата по тази книга. Но всъщност истински последното, което съм написал, е една пиеса по разкази на Чудомир, която се нарича „Без докачение, моля..." и се играе от ДТ „Гео Милев" Стара Загора повече от 50 пъти за една година в цялата страна.
- Опиши усещането да си съвременен български писател.
Честно казано, малко ми е трудно да опиша какво е да си писател. Често съм казвал, че писателите са разказвачи на приказки. Читателите си остават деца, щом се захващат с това занимание - да четат книги. Особено при днешното нашествие на електрониката. Но в четенето на книгите има някакво тайнство, някакъв заговор между писателя и разказвача. Има някакво доверие между двамата, защото единият ще ти разказва приказка, а другият ще я оценя. И, надявам се, честно. В това има известен заговор - и двамата бягат от обществото и потъват в една история, за да могат после, зад гърба на същото това важно общество с надути бузи, да си намигат или тананикат. Тоест те са пазители на съкровена тайна, която само те си знаят. Това е, според мен, усещането да си писател!
Колкото до български писател, защото в това се състои въпросът ти, нещата са доста трудни, както е трудно цялото ни общество. Аз самият не вярвам в мантрата „български писател". Българският писател загуби своето достойнство, зад гърба му махат с петте пръста на ръката си и с намигане обясняват - писател човек. За да издадеш книга трябва да събереш пари, за да платиш на издателството, което ти издава книгата и я разпространява, но не ти плаща нито стотинка хонорар. Добре е, че издателството с което аз работя (ИК „З. Стоянов") от време на време ми дава по някой хонорар, но това са пари, които да ме спасят от мизерията на ежедневието, отколкото да се посветя на тази си дейност и да се храня от нея.
Но все пак да бъдеш разказвач на приказки е неземно усещане...
- Когато пишеш, несъмнено влагаш и вдъхновение, и труд - кое преобладава при теб?
Да си призная, аз съм малко мързелив писател. За три десетилетия имам само 12 книги. Но въпросът ти е жесток и трябва да си отговоря, заради теб, откровено! Всъщност искам да пиша книги, които не приличат на другите. Сюжетът, героите и всичко онова, което създава една книга, днес е добре познато. Хората имат широк достъп до литература за това как се пише литература. И от там нещата като че ли стават лесни. Вземаш две-три хубавици, омесваш ги в любовен триъгълник с още двама богати баровци, има някакво наследство, появява се внезапно убиец и така нататък... виж поредния сериал. Това е лесното на телевизията, че много-много не подбира. Само дето ти не пишеш за телевизията. И киното. Ти пишеш, за да разкажеш приказка. На човек, който веднъж ти е повярвал. И тя трябва да е нова, интересна, чудата, за да се запомни... и тук вече идват трудностите. Затова ми е по-лесно да обяснявам т.н. паузи в писането с творчески мързел. Но истината е, че трябва да търсиш автентичното в живота. Тогава няма начин да не се получи.
- Кои са темите, които те вълнуват най-много и защо?
Любовта естествено, защото и до днес, на 56 години, все още не ми е ясно защо се ражда и изчезва. Как озарява човек отвътре и го кара да бъде добър и щастлив, или как го кара да живее с ръждясало сърце. След живота, любовта е най-великата загадка. Разбира се, вълнуват ме теми, в които хората живеят мизерно или пък в охолство и как идеята за смъртта, убийството или загърбването на света пониква като плевел в душите им.
- Коя от твоите собствени творби ти е любима?
Романът „Моделът и неговият Художник". Тук го казвам с известна уплаха да не би другите ми книги да се обидят, защото книгата е живо същество. Също като писмото, което изпращаме до скъп за нас човек. Но ще си призная, че „Моделът"... ми е скъп и по лични причини и хора, за жалост далеч от мен. Приятели, хора, преподаватели в университети и т.н., ме убеждават, че „Аутопсия на Тялото" е по-значима, аз си харесвам „Моделът..." Аз си знам защо...
- Кои са любимите ти писатели и книги?
В различните години откривах различни автори, но в началото, когато се отървах от задължителните листове за четене през лятото, се хванах с Хемингуей. Той ми харесваше със свободата, която излъчваше, войните които водеше и жените, които целуваше. Така по пътечката открих Фитцжералд, Сароян, Джон Чийвър, Стайнбек и въобще онази прекрасна плеяда американци, които изведнъж станаха основата на добрата литература в България.
След тях обаче попаднах на Габриел Гарсия Маркес и то на най-прекрасната книга: „Сто години самота". След нея нищо вече не беше същото. Като бесен се заравях в останалите негови книги, после и в книгите на другите латиноамериканци като Кортасар, слепия като Омир, Борхес и прочие писатели от тази част на света.
Ето как се случва чудото:
„Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда. Тогава Макондо беше село с двайсет къщи от кал и тръстика, построени край брега на една река с бистри води, които се спускаха по корито от камъни, бели и огромни като предисторически яйца. Светът беше толкова скорошен, че много неща нямаха име, и за да ги споменат, трябваше да ги посочват с пръст. Всяка година около Месец март дрипаво циганско семейство опъваше палатката си близо до селото и с голяма дандания от пищялки и барабани представяше новите изобретения. Най-напред донесоха магнита. Снажен циганин с планинска брада и врабешки ръце, който се представи под името Мелкиадес, свирепо разкри пред всички онова, което той самият наричаше осмото чудо на мъдрите алхимици от Македония. Тръгна от къща на къща, повлякъл две метални слитки, и всичко живо се изплаши, като видя, че казаните, котлите, клещите и мангалите изпопадваха от местата си, а дървените части скърцаха от отчаянието на гвоздеите и винтовете, които се мъчеха да се разковат, и дори отдавна изгубените предмети се появяваха там, където най-много ги бяха търсили, и се мъкнеха в шумен безпорядък подир магическите железа на Мелкиадес. „Нещата имат собствен живот - тръбеше циганинът грубо, - цялата работа е да им пробудиш душата". Хосе-Аркадио Буендия, чието безмерно въображение отиваше винаги отвъд находчивостта на природата, и още по-нататък от чудото и магията, си помисли, че е възможно да използува онова безполезно изобретение, за да изтръгне златото от земята. Мелкиадес, който беше почтен човек, го предупреди: За това не става."
- Има ли тема, по която ти се е искало да пишеш, но не си успял досега?
О, има много теми, но аз се опитвам да намеря разкошната рокля за тяхната същност. Не искам темата да излиза в евтина рокличка, това е жалко и сълзливо издание, което разни дами четат, само и само да минава времето. А времето и без това си минава - заради това не искам да го пропускам. После става много късно! Пък си имам и девиз: „Прави каквото трябва, пък да става каквото ще!"
- Какво да очакваме в близко бъдеще от теб?
Работя върху един роман, който се нарича „Поглед от верандата". Кой знае защо поставих на тази книга подзаглавие: „Капричос". В нея ще се опитам да разкажа за днешното време, за всичките халюцинации на ХХ и първите две десетилетия на ХХІ век в нашето печално Отечество.
- Твоето послание към българските емигранти.
Ще разкажа една история. Моят дядо Желю, заедно с брат си Петър участвали в превземането на Одринската крепост, в редиците на славния 23 Пехотен Шипченски полк. Даже двамата братя изнесли на ръце лафета на круповското оръдие на една от стените на крепостта. След което започнал огън по защитниците на същата тази крепост, наричана от европейските военни специалисти непревзимаема.
След като се уволнили от полка, двамата братя поели за Америка. Защото герои-герои, ама нямат нивици. Често гледам една стара пожълтяла снимка: двамата братя покрай един „Форд", ама иначе толкова малки, сигурно, за да се види американската кола. Така до 1925 година, когато първата жена на дядо ми Желю умряла и той получил писмо да се върне и да си гледа децата. Инак няма кой. В къщи се пази и един пасаван, в който пише, че именно на 13 април 1925 година дядо ми влязъл България. Пак съвпадение, защото ако той не беше се върнал, нямаше да съществува нашето днешно семейство, тъй като баща ми е роден през 1929 година.
Неговият брат останал там, работил много и накрая писал, че иска пари да се върне в България. Поне така разказват, вероятно е искал да му издействат някакво разрешение да се върне в родината си. Докато се разшетат нашите хора, от Америка пристигнало писмо, че той починал. Както отивал на работа в американския си автомобил, спрял на едно кръстовище и повече не потеглил.
Много съм мислил върху тази приказка от живота и винаги съм се чудил какво да кажа на много от моите приятели, които отидоха по всички краища на света, за да се опитат да живеят по друг начин. По-човешки. Да се надяваме, че ще успеят. Аз искрено им стискам палци и се надявам понякога да бъда полицай на онова кръстовище и винаги да им давам път с предимство, защото не искам нито един българин да изстине в чуждата земя.
Антоанета Нецова- Бейм, Сиатъл, САЩ, 2-ри март 2014 година
