Дни преди Бъдни вечер и Коледа – празници, които по традиция събират семействата и връщат към спомените – срещата с Ованес Торосян идва естествено. Разговорът започва леко, почти между другото, но бързо се превръща в откровен разказ за първите импулси, грешните пътища и едно ранно, категорично решение: „Това е моето“.
Ованес Торосян е сред актьорите с най-богата филмография в българското кино. „Някъде около 40. Аз спрях да ги броя“, казва той, без поза и без желание за равносметка. Поводът за срещата е премиерата на „Жив или мъртъв, плаща“, състояла се на 6 декември в театър „Сълза и смях“.
„Мина страхотно и умората си казва думата! Колкото повече приближаваме към коледните празници, толкова повече искам да направя малко стоп“, признава актьорът. В същото време вече е потънал в нова работа – репетиции в „Театър София“ на съвременната българска пиеса „Любов и други аварии“. „С едни страхотни актьори, с един страхотен колектив. Мисля, че ще се справим. Премиерата ще е след празниците на 10 февруари.“
Разговорът обаче бързо се връща назад – към началото. Към момента, в който едно дете не просто открива сцената, а разбира, че тя може да бъде убежище.
Кулисите като детска площадка
„Моментът, в който си казах, че ще бъда актьор, беше в 1998–1999 година. Тогава бях 6-ти клас“, спомня си Торосян. Но интересът идва още по-рано – в Армения, където сцената не е нещо далечно или недостижимо.
„Още като малък съм се моткал по кулисите на различни сцени, тъй като баща ми и чичо ми имаха първият частен театър в Армения.“ Към това се добавя и операта – двамата му дядовци са оперни артисти. „Водили са ни дядовците. Отивал съм на дядовска занималня в операта.“
След идването в България тази връзка прекъсва. Театърът остава на заден план, докато една видеокамера не променя всичко.
Камера, касетки и първите „скетчове“
Между пети и шести клас леля му от Америка носи видеокамера – „от тия големите с касетките“. Ованес бързо открива, че може да я свърже с телевизора. „Слагам камерата и на камерата виждам всъщност себе си в телевизора.“
Следват експерименти, които днес звучат като предвестник на цяла дигитална епоха. „Започнах да правя такива скетчове на касетка. Взимам си интервю от себе си.“ С паузи, превъртания и саморисувани „роли“ той създава цял диалог сам със себе си. „С водни боички си рисувам катинарче. Заставям на мястото на другия човек с въпроса.“
Родителите гледат прожекциите у дома и се забавляват. „Много се забавляваха за своите идиотии“, казва той с усмивка. Прави дори анимация с плюшени играчки от „Цар Лъв“, местени „милиметър по милиметър“.
„И видяха, че имам талант.“
Буйно дете и спасителен изход
Преди театъра обаче идва сблъсъкът с училището. „Бях доста буйно дете. Викаха ми „пумпал“.Почти всеки ден чува един и същи въпрос: „Ти нормален ли си?“ Не защото е лош ученик по убеждение, а защото системата не го улавя.
По-късно осъзнава причината. „Оказва се, че аз половината неща в първите години не съм разбирал от първи до пети клас.“ Липсата на добър български език води до неразбиране, после до ниски оценки и демотивация. „А тогава обаче съм прехвърлял по детски вината върху методите на преподаване.“
В този момент родителите търсят решение и го записват в „Двореца на децата“. Изборът не идва веднага.
„Избирай! Имаш опции – куклен театър, литературен театър и детско-юношески.“ Кукленият отпада – „бебета не ми се занимава“. Литературният – заради слабата литература. „И компромисно изстрелях детско-юношески театър.“
Компромисът се оказва съдба.
„Това е моето!“
„Когато започнаха първите занятия и открих, че там е моето място, там мога да бъда това, което искам да правя, дори ми аплодират.“ Реакцията е мигновена и категорична. „И тогава си казах: „Това е моето!““
Започва да бяга от часове, за да ходи на репетиции. Театърът става приоритет. „Аз се залепих за този театър.“ Ако репетициите са от 6, той тръгва от училище след голямото междучасие, хваща автобус и чака пред сградата „час и половина“.
Това време оформя юношеството му – далеч от рисковете, които дебнат в края на 90-те. „Много се радвам, че ми се случи театъра.“
„Като лъвовете“ и първите сцени
Следващата стъпка – предаването „Като лъвовете“. С него Ованес обикаля цяла България. Ролите са няколко и напълно различни. „Пеех една песен и три функции изпълнявах там.“
Пее като Орлин Горанов, изпълнява гръцка песен на Кичка Будурова. Втората функция е клоун. „Имах една клоунада с едно момиче от трупата – Марина.“ Той е кокошка, от чиято уста излизат яйца.
„Това ми клоунство и това излизане пред толкова много хора… ми даде една творческа свобода и импровизация, в която аз мога да правя каквото си искам на сцената.“
Третата функция е далеч по-земна – да отговаря за по-малките. „Като отиваме в Козлодуй… с тях да седя да ги гледам да не правят нещо.“
Пингвинът, който запали искрата
Ключов момент идва и за брат му. Ованес играе в първата си театрална постановка – „Анини приказки“. Ролята е скромна: пингвин без реплики. „Имах само пинг-пинг-пинг.“
Брат му седи на първия ред. „И в момента, в който видя сцената… си казва: „Това е моето!““ Двамата се „зарибяват“. Братът кандидатства и е приет в академията. Годината е 2001-а. Ованес е в девети клас.
„И започнах този път да съчетавам моите театрални практики.“ Школа, гледане на представления и всяка възможност да бъде в НАТФИЗ. Без колебание, без резервен план.
Историята на Ованес Торосян не започва с голяма роля, а с камера, касетка и едно дете, което не намира място в училищната система, но го открива на сцената. И оттогава не слиза от нея.
