Отдавна си фантазирам следното: след като милиони чистокръвни британци ругаят имигрантите и обвиняват пришълците за всичко - безработицата, лошите обществени услуги, престъпността, насилието, социалното недоволство, дори масовите изнасилвания, защо да няма всяка година ден, наречен "Вън имигрантите!"
Ние, имигрантите, приковани към позорния стълб, и нашите деца, а също и дошлите по-рано имигранти и техните потомци, ще захвърлим инструментите, ще зарежем работата, ще спуснем кепенците и ще излезем на улицата в най-хубавите си дрехи, за да покажем на многобройните неблагодарни граждани какво точно вършим вместо тях. Можем да изберем за това рождената дата на Мери Сийкоул, медицинската сестра от Ямайка, която се е грижила за войниците ни през Кримската война.
Кметът на Лондон Борис Джонсън би трябвало да даде средства за този карнавал. Това би било по-полезно от неговото предложение за ден, в който да се подмазваме на Америка. Все пак той е поддръжник на амнистията за имигранти.
Сред всичките истерични антиимигрантски дебати един въпрос виси, като орел, дебнещ от облаците. Какво би се случило, ако имигрантите си тръгнат?
Един медиен експеримент се опитва да изтръгне някакви отговори, а резултатът бе показан онзи ден вечерта по Би Би Си 1. Водещ бе Евън Дейвис, един от интервюиращите в програмата "Today". Предаването е заснето в Уисбек, близо до Питърбъроу, едно време процъфтяващо английско градче, който сега е привлякъл над 9000 работници от Централна и Източна Европа, за да работят във фабриките и на полето.
Над 2000 местни жители са безработни. Те никак не са доволни. Градът, казват те, е "превзет от въшльовците", които "заемат мястото на истинския англичанин". Междувременно работодателите твърдят, че се налага да наемат имигрантска работна ръка, защото не могат да намерят добри местни работници.
И така, Би Би Си извади десетина чужди работници и ги замести с безработни британци, търсещи равни възможности. Предложени бяха освободени работни места в завод, ферма за аспержи, строителна компания и индийски ресторант.
Половината от британските работници или не се появиха, или закъсняха за работа още първия ден. После задачите се оказаха непосилни за повечето от тях. Първоначално им съчувствах - особено на Тери и Пол, приятели, които преди поправяли водопроводи, и на съпругата на Тери, която хлипаше, докато описваше как се страхува, че семейството им ще загуби дома си. Пол, самотен баща, се учеше на аритметика от 11-годишната си дъщеря. Не ми изглеждаше справедливо да страдат.
Исках те да се справят добре, но не можех да понасям самосъжалението и омразата към имигрантите. Пол отказа да се обръща към свой колега с португалското му име, не се подчиняваше на началника си "чужденец". Накрая все пак влязоха в крак благодарение на напориста млада английска мениджърка, която не търпеше глупостите им.
Един негодуващ строител също започна зле, но накрая се справи добре. Но повечето от останалите се провалиха напълно, дори при благосклонни шефове. Готвач в индийския ресторант, натоварен с работата да приема поръчки, не оцеля дори една сутрин. Собственикът благородно го покани да хапне, преди да си тръгне. Най-младите момчета бяха най-безполезните. Моят съпруг англичанин не можеше да гледа в какво се е превърнала работническата класа, от която произхожда самият той.
Всичките бизнесмени казаха, че биха искали да осигуряват работни места за местната общност, но просто е невъзможно. Те отрекоха, че се опитват да поддържат нарочно заплатите ниски.
Натискът над услугите също беше проучен. Безспорно е, че нуждите на имигрантите увеличават натиска над и без това затруднените общински власти. Въпреки това един училищен директор настояваше: "Никой не губи (от имигрантския труд), всички печелят", вероятно пресилвайки добрата новина. Но след като станахме свидетели на инициативата "Британски работни места за британски работници" в една малка част от страната, разбрахме как и услугите биха колабирали без имигрантите.
Политическите партии, които сега спорят за нуждите на възрастните, никога няма да могат да осигурят качествени грижи за застаряващото население, използвайки само местна работна ръка. Без съмнение има много трудолюбиви британци из цялата страна, като онази мениджърка в картофената фабрика, но и прекалено много, които ги мързи да се надигнат от леглото за работа, любов или пари. Познавам и известен брой мързеливи, негодни за нищо имигранти. Повечето от нас, имигрантите, обаче се чувстваме несигурни и уязвими и никога не приемаме нищо за даденост. Инстинктът за оцеляване ни кара да набиваме етиката на труда в главите на нашите деца.
От време на време помагам в кафенето в криптата на Мерилибънската енорийска църква, което се държи от един готвач, Дейвид Роулс, с когото се опитвам да започна малък кулинарен бизнес. Аз мия чинии и сервирам на клиентите по масите. Когато объркам нещата, Роулс побеснява. Няма нищо лошо, аз още се уча. Една клиентка ме позна и беше шокирана. Как може някой като мен да се занимава с това? "Аз съм имигрантка", обясних. "Ние никога не се смятаме за прекалено изискани за каквато и да било работа". Тя се усмихна и остави добър бакшиш. (БТА)
