Вземете 1 брой почтеност и неподкупност. Прибавете към тях половин килограм базови юридически и икономически компетенции, щипка нюх за водене на умела дипломация и щипка военни познания. Разбъркайте. Сипете 1 супена лъжица професионален опит в икономическата или правната сфера. По желание вместо тях можете да сложите професионален опит във военната сфера или в тази на международните отношения. Разбийте в подходящ съд 1 брой зрялост и житейски опит. Препоръчително е от тези продукти да се ползват такива, отлежали за между 40 и 60 години. После ги прибавете към останалите съставки. Добавете 1 чаена чаша компетентни съветници, 1 супена лъжица комуникативност и щипка харизма. В отделен съд сипете 1-2 супени лъжици богата обща култура, 2 супени лъжици добра езикова култура, 1 супена лъжица познания по английски език, както и познания по други чужди езици – на вкус. Разбъркайте и прибавете към останалите съставки. Сместа изсипете във форма от Десницата или от Левицата – по Ваш избор, и изпечете до получаване на Идеалния политик и държавник.
Не сте ли попадали на тази рецепта? До съвсем скоро народите, които се опитваха да я „сготвят“ на всеки четири, пет или на какъвто интервал от години и по каквито правила е разписано в съответните държави, я търсеха. Не винаги се оказваше, че рецептата е спазена добре, че всички съставки присъстват или, че са в съответните дози. Но пък сама по себе си тя беше много популярна и изглеждаше сякаш едва ли не всички се стремят точно към нея – и гражданите, които търсят своя идеален лидер, и политиците, които се стремят да ги убедят, че именно някой от тях е този лидер. Намирането на подходящата водеща политическа фигура беше като да забъркаш и изпечеш кекс – рецепти много, но почти всеки опитва да я докара с относително еднакви съставки и относително сходни пропорции. В последно време обаче се открои нова тенденция: нетрадиционното завладя политиката. Държавните лидери вече не са това, което бяха, а новото поколение политици идват все по-често от нетипични и противоречиви пространства в политическия спектър, от необичайни професионални сфери, както и са с нетипична и противоречива (за участие в активната политика) възраст.
„Политиката е единствената професия, за която не се предвижда необходимата подготовка“ е казал шотландския писател Робърт Луис Стивънсън, но дали наистина е така? Лидерите от ХХ и началото на ХХI век на най-влиятелните държави в света имат подготовка, сякаш по вече добре научена и изпитана рецепта. Първите в политиката на САЩ, Съветския съюз и Русия, Франция, Великобритания, Германия са преобладаващо или юристи, или икономисти, хуманитаристи, с дипломатическо и/или военни образование и професионален опит.
От основаването си досега САЩ е имала 46 президенти. Около половината от тях (21 души) оглавяват страната през ХХ и първите две десетилетия на ХХI век, като от тях десетима са следвали право – сред тях Теодор и Франклин Рузвелт, Хари Труман, Ричард Никсън, Джералд Форд, Бил Клинтън, Барак Обама, Джо Байдън.
Поглеждайки към лидерите на Съветския съюз и Русия от преди век и малко до днес, приблизително половината и от тях са с правна подготовка, като Дмитрий Медведев например има дори и академична кариера в юридическата област. Освен в САЩ и в СССР/Русия, също и в другите водещи държави, политиците, които стоят начело в последното малко повече от столетие, са все юристи, икономисти, предприемачи, хуманитаристи (със специалности история, философия, социология), военни и/или такива, учили и работили в сферата на международните отношения. Много от тях имат подготовка и опит не в едно, а в няколко от тези направления.
Голяма част от лидерите от ХХ век са съвременници на Втората световна и са се борили дейно през нея – например емблематичните дьо Гол и Митеран, но далеч не само те. През ХХ и началото на ХХI век „изключение от правилото“ създава като че ли единствено относително скромната група от политици инженери, физици и химици като например Хърбърт Хувър, Леонид Брежнев, Си Дзинпин, Ху Дзинтао и двете „железни“ лейди и фрау – Маргарет Тачър и Ангела Меркел. Макар че трябва да отбележим, че Тачър освен химичка, също е и юристка. И не само при водещите – при повечето държави положението е сходно.
В последните години обаче тези по-„традиционни“ и някак очаквани като за политиката професионални сфери остават все по-трайно изместени. Развлекателната индустрия и шоубизнесът, знаменитостите все по-категорично завладяват политиката. Актьор на управленска позиция – това далеч не е напълно непознато явление. Години наред холивудският киноартист от австрийски произход и някогашен Мистър Олимпия, Арнолд Шварценегер, беше губернатор на ключовия американски щат Калифорния. Президентът на САЩ (1981-1989) Роналд Рейгън също има зад гърба си актьорска кариера. Но той пък има също и икономическо, и социологическо образование. И ако допреди само броени години професионалното минало на двамата звучеше по-скоро екзотично, то сега сякаш е нищо особено. Комикът Бепе Грило изведнъж стана водеща политическа фигура в Италия. Актьор е и президентът на Украйна Володимир Зеленски, докато кметът на украинската столица Киев – Виталий Кличко, е не от актьорската гилдия, а бивш боксьор, но все пак популярно медийно лице. В Бразилия вече от няколко години депутат, макар и от долната камара на конгреса, е някогашният модел и актьор (включително порноактьор) Алешандре Фрота. В Индия от години редица актьори са част от политиката.... Списъкът с примери е дълъг и продължава, а един от най-красноречивите бе, когато начело на една от най-мощните държави в света (САЩ) за един мандат застана Доналд Тръмп. Същият ексцентричен предприемач милиардер, продуцент на риалити предаването „Стажантът“ и притежател на разнородни компании, включително множество фирми в развлекателния бизнес, който изненада почти всички с политическия си триумф (с изключение на сценаристите на „Семейство Симпсън“).
Дали това лица от шоубизнеса и развлекателната сфера да стават политици е хубава или лоша тенденция? От една страна вероятно е хубава, понеже да си знаменитост и да влезеш в политиката може да бъде и много общественоценен капитал. Популярните личности могат много по-успешно и по-гласно да адвокатстват в подкрепа на определени каузи. Известността на дадения политик и в друга, различна от политическата област, може да спомогне важните обществени проблеми да станат по-чуваеми. Като в случая с Индия например, където Смрити Ирани, бивша актриса, е министър в различни ресори от 2014 година насам и понастоящем е министърка за развитието на жените и децата, както и по въпросите на малцинствата – все чувствителни сфери, за които е необходимо по-специално застъпничество. Но този подход, колкото и обещаващ да изглежда, си има и коварна страна – понеже е възможно начело на управлението да застане комуникативен, харизматичен и пр. лидер, но все пак неподготвен теоретично и практически за разрешаване на определени ситуации. Зад политическата фигура, разбира се, обикновено стои стабилен екип от съветници, но нима те не могат да го подведат непреднамерено? Или нарочно? Естествено, не винаги има гаранции. И най-брилянтният юрист, икономист, историк, дипломат, военен, инженер, учен, лекар и пр. може да се окаже непочтен. Или да е почтен, но да допусне грешка. Но и да „пресолим манджата“ с харизма, за сметка на други качества и компетенции, също може да бъде опасно. Например, по тази модифицирана рецепта може лесно да получим, вместо подходящия лидер, обикновен популист.
А популизмът бездруго се е настанил достатъчно комфортно в обществено-политическата среда. Все по-трайна става тенденцията класическите Левица и Десница да отстъпват назад или просто да се размиват. Все по-често изборите се печелят или от кандидати и партии със съмнителен профил, или от крайни формации и техните представители. Популисти (често изразяващи крайни позиции) като Тръмп в Америка или Жаир Болсонаро в Бразилия загубиха изборите, но преди това вече по веднъж ги печелиха. И няма гаранция, че няма да се върнат в управлението отново. Крайнодесните вече повече от десет години привличат силна подкрепа във Франция, а в последните два президентски избора в страната са все на второ място. Националистите, заедно с партията на президента центрист Макрон, както и със също силните крайнолеви изтласкаха на заден план някога могъщите класически Левица и Десница. В Германия също крайната „Алтернатива за Германия“ от години набира скорост. В съседната ѝ Австрия през 2016 г. (на предишните президентски избори), когато преизбраният наскоро Александър Ван дер Белен се беше кандидатирал за първия си мандат, той без малко щеше да изгуби изборите от съперника си – крайния Норберт Хофер. С фотофиниш и само благодарение на гласовете, подадени по пощата, родината на Хитлер се размина на косъм с това да се сдобие с крайнодесен президент. Докато Италия пък съвсем наскоро се сдоби с най-крайнодясната си премиерка от времето на Мусолини насам – Джорджа Мелони. Примерите са много и от различни страни. Но общото помежду им е, че разочарованието в обществото кара хората да залитат към субекти от краищата или коварно неясно къде позиционирани в политическия спектър.
Екстремумите обаче не се отнасят само до политическия спектър или до необичайния професионален опит преди влизането в политиката. Екстремни, вместо средни, са и възрастите на лидерите – доста млади, когато влизат във властта, или доста възрастни, докато пребивават в нея. Настоящият президент на САЩ Байдън съвсем наскоро навърши 80 г., а най-вероятният му основен съперник Тръмп е само с 4 години по-млад. В пенсионна възраст са още наскоро навършилият 70 г. руски президент Путин и малко по-младите от него – 69-годишният китайски лидер Си и 68-годишният президент на Турция Ердоган. На противоположния полюс е например Франция, където наскоро преизбраният и днес 44-годишен президент Еманюел Макрон спечели за първи път поста, когато беше едва на 39 години. Далечно Чили преди година също си избра ултрамлад президент – тогава 35-годишният Габриел Борик. В тези и в много други страни възрастта на властниците – ранна или напреднала – не е порок. Но всяка крайност е добре да бъде считана като знак за повишено внимание.
Новото време има свои изисквания. Налагат се нови рецепти за влизане във властта. Ами за пребиваването в нея и за резултата от това? Да експериментираме ли? Може! Но нека бъдем нащрек, за да не изгорим.
Не сте ли попадали на тази рецепта? До съвсем скоро народите, които се опитваха да я „сготвят“ на всеки четири, пет или на какъвто интервал от години и по каквито правила е разписано в съответните държави, я търсеха. Не винаги се оказваше, че рецептата е спазена добре, че всички съставки присъстват или, че са в съответните дози. Но пък сама по себе си тя беше много популярна и изглеждаше сякаш едва ли не всички се стремят точно към нея – и гражданите, които търсят своя идеален лидер, и политиците, които се стремят да ги убедят, че именно някой от тях е този лидер. Намирането на подходящата водеща политическа фигура беше като да забъркаш и изпечеш кекс – рецепти много, но почти всеки опитва да я докара с относително еднакви съставки и относително сходни пропорции. В последно време обаче се открои нова тенденция: нетрадиционното завладя политиката. Държавните лидери вече не са това, което бяха, а новото поколение политици идват все по-често от нетипични и противоречиви пространства в политическия спектър, от необичайни професионални сфери, както и са с нетипична и противоречива (за участие в активната политика) възраст.
„Политиката е единствената професия, за която не се предвижда необходимата подготовка“ е казал шотландския писател Робърт Луис Стивънсън, но дали наистина е така? Лидерите от ХХ и началото на ХХI век на най-влиятелните държави в света имат подготовка, сякаш по вече добре научена и изпитана рецепта. Първите в политиката на САЩ, Съветския съюз и Русия, Франция, Великобритания, Германия са преобладаващо или юристи, или икономисти, хуманитаристи, с дипломатическо и/или военни образование и професионален опит.
От основаването си досега САЩ е имала 46 президенти. Около половината от тях (21 души) оглавяват страната през ХХ и първите две десетилетия на ХХI век, като от тях десетима са следвали право – сред тях Теодор и Франклин Рузвелт, Хари Труман, Ричард Никсън, Джералд Форд, Бил Клинтън, Барак Обама, Джо Байдън.
Поглеждайки към лидерите на Съветския съюз и Русия от преди век и малко до днес, приблизително половината и от тях са с правна подготовка, като Дмитрий Медведев например има дори и академична кариера в юридическата област. Освен в САЩ и в СССР/Русия, също и в другите водещи държави, политиците, които стоят начело в последното малко повече от столетие, са все юристи, икономисти, предприемачи, хуманитаристи (със специалности история, философия, социология), военни и/или такива, учили и работили в сферата на международните отношения. Много от тях имат подготовка и опит не в едно, а в няколко от тези направления.
Голяма част от лидерите от ХХ век са съвременници на Втората световна и са се борили дейно през нея – например емблематичните дьо Гол и Митеран, но далеч не само те. През ХХ и началото на ХХI век „изключение от правилото“ създава като че ли единствено относително скромната група от политици инженери, физици и химици като например Хърбърт Хувър, Леонид Брежнев, Си Дзинпин, Ху Дзинтао и двете „железни“ лейди и фрау – Маргарет Тачър и Ангела Меркел. Макар че трябва да отбележим, че Тачър освен химичка, също е и юристка. И не само при водещите – при повечето държави положението е сходно.
В последните години обаче тези по-„традиционни“ и някак очаквани като за политиката професионални сфери остават все по-трайно изместени. Развлекателната индустрия и шоубизнесът, знаменитостите все по-категорично завладяват политиката. Актьор на управленска позиция – това далеч не е напълно непознато явление. Години наред холивудският киноартист от австрийски произход и някогашен Мистър Олимпия, Арнолд Шварценегер, беше губернатор на ключовия американски щат Калифорния. Президентът на САЩ (1981-1989) Роналд Рейгън също има зад гърба си актьорска кариера. Но той пък има също и икономическо, и социологическо образование. И ако допреди само броени години професионалното минало на двамата звучеше по-скоро екзотично, то сега сякаш е нищо особено. Комикът Бепе Грило изведнъж стана водеща политическа фигура в Италия. Актьор е и президентът на Украйна Володимир Зеленски, докато кметът на украинската столица Киев – Виталий Кличко, е не от актьорската гилдия, а бивш боксьор, но все пак популярно медийно лице. В Бразилия вече от няколко години депутат, макар и от долната камара на конгреса, е някогашният модел и актьор (включително порноактьор) Алешандре Фрота. В Индия от години редица актьори са част от политиката.... Списъкът с примери е дълъг и продължава, а един от най-красноречивите бе, когато начело на една от най-мощните държави в света (САЩ) за един мандат застана Доналд Тръмп. Същият ексцентричен предприемач милиардер, продуцент на риалити предаването „Стажантът“ и притежател на разнородни компании, включително множество фирми в развлекателния бизнес, който изненада почти всички с политическия си триумф (с изключение на сценаристите на „Семейство Симпсън“).
Дали това лица от шоубизнеса и развлекателната сфера да стават политици е хубава или лоша тенденция? От една страна вероятно е хубава, понеже да си знаменитост и да влезеш в политиката може да бъде и много общественоценен капитал. Популярните личности могат много по-успешно и по-гласно да адвокатстват в подкрепа на определени каузи. Известността на дадения политик и в друга, различна от политическата област, може да спомогне важните обществени проблеми да станат по-чуваеми. Като в случая с Индия например, където Смрити Ирани, бивша актриса, е министър в различни ресори от 2014 година насам и понастоящем е министърка за развитието на жените и децата, както и по въпросите на малцинствата – все чувствителни сфери, за които е необходимо по-специално застъпничество. Но този подход, колкото и обещаващ да изглежда, си има и коварна страна – понеже е възможно начело на управлението да застане комуникативен, харизматичен и пр. лидер, но все пак неподготвен теоретично и практически за разрешаване на определени ситуации. Зад политическата фигура, разбира се, обикновено стои стабилен екип от съветници, но нима те не могат да го подведат непреднамерено? Или нарочно? Естествено, не винаги има гаранции. И най-брилянтният юрист, икономист, историк, дипломат, военен, инженер, учен, лекар и пр. може да се окаже непочтен. Или да е почтен, но да допусне грешка. Но и да „пресолим манджата“ с харизма, за сметка на други качества и компетенции, също може да бъде опасно. Например, по тази модифицирана рецепта може лесно да получим, вместо подходящия лидер, обикновен популист.
А популизмът бездруго се е настанил достатъчно комфортно в обществено-политическата среда. Все по-трайна става тенденцията класическите Левица и Десница да отстъпват назад или просто да се размиват. Все по-често изборите се печелят или от кандидати и партии със съмнителен профил, или от крайни формации и техните представители. Популисти (често изразяващи крайни позиции) като Тръмп в Америка или Жаир Болсонаро в Бразилия загубиха изборите, но преди това вече по веднъж ги печелиха. И няма гаранция, че няма да се върнат в управлението отново. Крайнодесните вече повече от десет години привличат силна подкрепа във Франция, а в последните два президентски избора в страната са все на второ място. Националистите, заедно с партията на президента центрист Макрон, както и със също силните крайнолеви изтласкаха на заден план някога могъщите класически Левица и Десница. В Германия също крайната „Алтернатива за Германия“ от години набира скорост. В съседната ѝ Австрия през 2016 г. (на предишните президентски избори), когато преизбраният наскоро Александър Ван дер Белен се беше кандидатирал за първия си мандат, той без малко щеше да изгуби изборите от съперника си – крайния Норберт Хофер. С фотофиниш и само благодарение на гласовете, подадени по пощата, родината на Хитлер се размина на косъм с това да се сдобие с крайнодесен президент. Докато Италия пък съвсем наскоро се сдоби с най-крайнодясната си премиерка от времето на Мусолини насам – Джорджа Мелони. Примерите са много и от различни страни. Но общото помежду им е, че разочарованието в обществото кара хората да залитат към субекти от краищата или коварно неясно къде позиционирани в политическия спектър.
Екстремумите обаче не се отнасят само до политическия спектър или до необичайния професионален опит преди влизането в политиката. Екстремни, вместо средни, са и възрастите на лидерите – доста млади, когато влизат във властта, или доста възрастни, докато пребивават в нея. Настоящият президент на САЩ Байдън съвсем наскоро навърши 80 г., а най-вероятният му основен съперник Тръмп е само с 4 години по-млад. В пенсионна възраст са още наскоро навършилият 70 г. руски президент Путин и малко по-младите от него – 69-годишният китайски лидер Си и 68-годишният президент на Турция Ердоган. На противоположния полюс е например Франция, където наскоро преизбраният и днес 44-годишен президент Еманюел Макрон спечели за първи път поста, когато беше едва на 39 години. Далечно Чили преди година също си избра ултрамлад президент – тогава 35-годишният Габриел Борик. В тези и в много други страни възрастта на властниците – ранна или напреднала – не е порок. Но всяка крайност е добре да бъде считана като знак за повишено внимание.
Новото време има свои изисквания. Налагат се нови рецепти за влизане във властта. Ами за пребиваването в нея и за резултата от това? Да експериментираме ли? Може! Но нека бъдем нащрек, за да не изгорим.
