През годините Международната награда за поезия е присъждана още на Расул Гамзатов, Рафаел Алберти, Марио Бенедети , на германеца Гюнтер Валраф. През 1996 г. наградата бе присъдена на нобеловата лауретка Надин Гордимър.
Националното поетично отличие получи Николай Петев – председател на Съюза на българските писатели за публицистичната му книга с литературна критика и портрети на съвременни писатели “Фарът, пазачът и вятърът”.
Наградата представлява официалният бронзов плакет на община Враца, изработен от майстора на задругата Иван Христов. Писателят заяви, че получаването на Международната Ботева награда за поезия е огромно и неочаквано щастие за него. И допълни : “Ще се постарая да я заслужа”.
Ето какво каза Евгений Евтушенко пред многолюдната врачанска аудитория: Нашето поколение писатели от 60-те години, което сега наричат “десантчиците от шестдесетте в 21 век” беше особено. Когато се видях с Михаил Горбачов, той ми разказа, как заедно със съпругата си пристигнал да учи в Москва – той, провинциалният човек, попаднал в съвсем различен свят. Бил раздвоен: от една страна – сред арестуваните по онова време бил и баща му, а от друга страна – той бил и в средите на Комсомола. Бил тракторист, обикновен човек. Но го теглело към книгите, обичал да чете и от книгите научил, че тези граници, които общественият живот поставя пред хората, са нещо неестествено, което трябва да бъде премахнато. Разказа ми как е живял в едно университетско общежитие в Москва и добре си спомня сивия ден, когато за първи път слушал моите стихове – на един нов поет. При срещата ми сподели, че тогава казал на жена си : “Ние трябва да изменим този свят. Не трябва да се живее по този начин”.
Когато станах депутат на СССР и написах своето стихотворение “Границите не ни пречат”, една от основните мои задачи беше да претворя тази своя идея в него. Втората ми основна задача бе още по-важна – да направя всичко, че в света да няма никога война. И да отменя всички комисии, които проверяваха лоялността на хората. Мен не ме пускаха дори да изляза в такава дружеска страна, каквато беше България.
Първият път, когато се сдобих с възможността да пътувам, беше през 60-те години и аз пристигнах именно в България. Това беше първата страна, която посетих. Сега моите стихове са преведени на 72 езика. Но българският език е първият чужд език, на който бяха преведени от руски моите стихове.
На перона ме посрещнаха хора, за които бях слушал, но не познавах – съвсем младите тогава Володя Башев и Любо Левчев. Ние загубихме Башев, но досега сме близки приятели с Любомир Левчев. Много се радвам, че днес си поделяме радостта с Николай Петев, прекрасен човек, който прави много, за да възкреси международните срещи на писателите в София.
За да не упрекне никой никога България в провинциализъм. България е била открита винаги за писателите от всички страни. Щастлив съм с вас сега. Надявам се, че ще се върна при вас след месец.
Ще ви прочета стиховете, които написах днес, докато пътувах към вас. Когато видях още от колата големия кръст / става дума за кръста на връх Околчица/ , веднага написах 4 строфи. После когато пристигнахме и когато научих историята на баба Илийца , която е скрила бунтовника от четата на Ботев и посетих къщата й, написах още един стих.
Мы тонем в мелких “за” И мелких “против”. И мелко умираем от того. Уж если умерeть, как Христо Ботев – За счастье всех и против зло всего.
И ето второто - от къщата музей на баба Илийца:
Иссчезают в истории лица, предающих сраму и друзей. Но бесстрашие бабы Илиицей стало ликом Болгарии всей.
Чуйте звуковия файл с гласа на поета:
