Казусът Асандж или двуличието на Запада

Казусът Асандж или двуличието на Запада
Казусът Асандж или двуличието на Запада / снимки: Reuters, архив
Казусът Асандж или двуличието на Запада
56020
Казусът Асандж или двуличието на Запада
  • Казусът Асандж или двуличието на Запада

"Дипломатическо самоубийство". Така президентът на Еквадор Рафаел Корея определи евентуалното влизане на британски полицаи в еквадорското посолство в Лондон с цел да арестуват основателя на WikiLeaks Джулиан Асандж. Писмената заплаха беше отправена към Еквадор миналата седмица и с това Великобритания постави прецедент в модерните дипломатически отношения. За да може да "щурмува" посолството, Лондон обясни, че възнамерява да отмени неприкосновения му статут - статут, с какъвто се ползва всяко едно посолство в света, и който е гарантиран от Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 1961 г. Тази конвенция е подписана от всички държави в света (с изключение на няколко тихоокеански и карибски острови), като една от първите ратифицирали я е именно Обединеното кралство. Член 22 на Конвенцията гласи, че посолствата са неприкосновена територия и, че единствено главата на дипломатическата мисия има правото да позволява на агенти на държавата-домакин да влязат в него.

Миналата седмица, британският външен министър Уилям Хейг заяви, че "Великобритания не признава понятието "дипломатическо убежище". "Това далеч не е универсално прието понятие и Великобритания не е подписвала никакви законови инструменти, които да ни задължават да признаем подобно убежище. Няма да осигурим на г-н Асандж безопасен изход от държавата, нито има законова предпоставка, която да изисква от нас да го направим."

"Британските власти имат обвързващо задължение да го екстрадират в Швеция. Ние сме длъжни да изпълним това наше задължение и имаме пълното намерение да го направим", допълни още той.

Отзвукът в Латинска Америка беше ясен и единодушен - Великобритания вече не е империя, която има правото да се разпорежда със своите колонии, и тя трябва да спре своя "колониален тормоз". Президентът на Венецуела Уго Чавес беше твърд: "Съветваме британското правителство добре да размисли, защото изтече времето, в което старите и новите империи можеха да правят каквото си искат". Венецуелският президент увери Еквадор, че държавата не е сама. По време на извънредно заседание на Организацията на американски държави беше взето почти единодушното решение Еквадор да се подкрепи; САЩ гласува "против" и говорителят на Държавния департамент Виктория Нюланд каза, че Вашингтон, също като Лондон, не признава понятието „дипломатически имунитет".

Казусът Асандж или двуличието на Запада
netinfo

Позицията на двете англо-саксонски държави стои неловко на фона на дългата десетилетия Студена война, по време на която посолствата и на Великобритания и на Америка редовно дават убежище на политически бегълци, като в същото време международните закони винаги са били спазвани. Това, както и реториката на Лондон и Вашингтон за спазването на Виенската и Женевската конвенции, бяха подробно анализирани тази седмица от политилози и бивши държавни служители. Бившият служител на ЦРУ Рей МакГъвърн, бившият британски посланик в Узбекистан Крейг Мъри и бившият британски посланик в Съветския съюз Сър Тони Брентън са единодушни, че ако правителствата оттегляха имунитета на посолства всеки път когато си пожелаеха, това щеше да застраши живота на всички дипломати, от всички държави, из целия свят. И тримата подчертават факта, че даже в най-вражеските моменти на Студената война международните закони са се спазвали и, че посолствата на Запада и на Изтока редовно и безпроблемно са давали подобно убежище на дисиденти, независимо дали са го наричали "политическо убежище", или не. По време на тази война, неприкосновеността на посолствата на Изтока и Запада никога не е била поставяна под въпрос от държавите-домакини, подчертават дипломатите и питат - на каква бъдеща сигурност ще могат да разчитат британските дипломати в Кито, в Техеран или в Пхенян, след тази британска заплаха срещу посолството на Еквадор.

Сред конкретните случаи, които се цитират, са бягството на унгарския кардинал Йосеф Миндсенти, който живее в американското посолство в Будапеща цели 15 години по време на Студената война, между 1956-1961 г. Друг пример са китайските дисиденти Фанг Лижи и Чен Гуангченг, които бягат през американското посолство в Пекин през 1989 г. и 2012 г., като Китай даже позволява на семействата им да емигрират заедно с тях. Великобритания също неведнъж е давала подобно убежище на бегълци, като се цитира закрилата й на ирански дисиденти в Техеран в началото на 20-и век - убежище, което е било уважено от династията в тогавашна Персия, десетилетия преди съществуването на Виенската конвенция, коментира юристът и политолог Хуан Коул.

Една трагична, но изключително уместна историческа справка, която се цитира в последните дни, е следната: през 1984-а пред либийското посолство в Лондон се състои протест на либийци срещу властта на Муамар Кадафи. На 17 април, от първия етаж на посолството, започва стрелба по протестиращите, при която са ранени 11 души и е убит един - британският полицай Ивон Флечър. Настъпва международен дипломатически скандал, но властите в Лондон в нито един момент не влизат в либийското посолство. Изненадваща е огромната почит, която британците отдават на Асандж, пише немският вестник Тагесцайтунг - „само заради неговата особа, те са готови да загърбят Виенската конвенция".

Казусът Асандж или двуличието на Запада
netinfo

Има англичани, които, възмущавайки се на действията на своите политици, задават следния въпрос - защо само Великобритания екстрадира хора в Америка, но не и обратното? Английски медии посочват факта, че през последните 10 години Великобритания е одобрила екстрадирането на повече от 10 души в Америка, като за същия период Америка не е санкционирала екстрадицията на нито един човек в обратната посока.

Факт е, че в случая действително става въпрос за екстрадиция в Швеция, а не в Америка, но много наблюдатели, включително Хуан Коул, вярват, че Вашингтон изрично е натиснал Лондон и даже Стокхолм по въпроса. Важно да се отбележи, че Швеция за момента не е дала никакви гаранции, че няма намерения да екстрадира Асандж в Америка. А въпреки че Америка все още не е искала такава екстрадиция, самият Асандж се страхува, че Вашингтон е издал т.нар. "запечатан обвинителен акт" срещу него - тоест такъв, за който британското и шведското правителство вече знаят и по който работят, но който не са обявили. Малко хора знаят, отбелязва Рей МакГъвърн, че едно от момичетата повдигнали обвинения срещу Асандж в Швеция - Анна Ардин е живяла в Куба, където е работела за финансирани от ЦРУ групировки настроени срещу властта на Кастро, сред които Las damas de blanco ("Жените в бяло").

Може би най-големият въпрос, който в случая се приема за даденост е твърдението, че Асандж може да бъде съден и даже екзекутиран ако стъпи в Амеркиа. Има ли някакво основание 41-годишният австралиец да се страхува от подобно нещо, или просто си измисля оправдания за да избяга от шведското правосъдие, както твърдят много от противниците му? Нека най-напред погледнем историческия контекст около въпроса с почти 500-те хиляди тайни документи свързани с войните в Ирак и Афганистан, които той публикува в своя сайт Уикилийкс.

В огромен, но почти забравен в днешно време политически скандал, който разтърси Америка през 1970-те, повече от 7000 страници официални правителствени документи и анализи са публикувани от два от най-уважаваните вестници в Америка - „Ню Йорк Таймс" и „Вашинтон Пост". Документите са им дадени от Даниел Елсбърг - анализатор, работещ по официален доклад за Виетнамската война, поръчан от Департамента на отбраната. В конкретния казус, въпросните документи показват как администрацията на няколко американски президенти, в частност тази на Линдън Джонсън, систематично са лъгали народа и Конгреса за това доколко е била планувана и как е била ръководена войната във Виетнам. В следвалото през 1971-а съдебно дело, Върховният съд обявява за законна публикацията на т.нар "Пентагонови книжа" (Pentagon Papers), както и на всякакви други правителствени документи които по някакъв начин са изтекли в публичното пространство. Съдът обявява за легално публикуването даже на документи, които американското правителство е класифицирало като "секретни".

Казусът Асандж или двуличието на Запада
netinfo

Случаят с УикиЛийкс, макар и не идентичен, безспорно има силни прилики. Забележителното в случая е, че въпреки историческия прецедент, обявяващ публикуването на подобни документи за законно, настоящата администрация се е обявила твърдо против всички хора, които имат общо с подобни публикации, като подлага на натиск институции, по чиито уебсайтове се споменава съдържанието на изтеклите документи, макар че тяхното съдържание отдавна е в публичното пространство. Федерални прокурори са признали, че обмислят как да заведат дела срещу сайта и тази е сред основните причини, поради които Асандж се страхува, че е възможно Америка вече да е издала гореспоменатия "запечатан обвинителен акт" срещу него. Именно по тази причина Асандж твърди, че се страхува, че в един момент ще бъде екстрадиран в Америка.

Самият Асандж е споделял (в имейли, които иронично бяха хакнати по-рано тази година), че се страхува, че може да бъде изпратен в американския затвор Гуантанамо, намиращ се в Куба, или екзекутиран. Асандж е пределно запознат със случая на Брадли Манинг - войникът, предал стотиците хиляди официални документи на Уикилийкс. В началото на 2011-а докладчикът за изтезанията на ООН Хуан Мендес стигна до заключението, че Манинг е бил подложен на "жестоко, нехуманно и унизително" отношение, равносилно на измъчване, докато е бил в ареста във Вирджиния. В следствие на доклада почти 300 от най-уважаваните професори и юристи в Америка подписаха писмо, обявявайки се против отношението към Манинг в карцера.

Конкретните опасения на Асандж за Гуантанамо произхождат и от факта, че през последните 10 години Америка държи стотици неосъдени затворници в кубинската военна база, като администрацията на Джордж Буш-младши изрично и шокиращо заяви през 2004-а, че задържаните там нямат право на закрилата, която им се гарантира според Женевската конвенция за хуманитарно отношение към военнопленниците. Важно е да се припомни, че затвора в Гуантанамо откри врати през 2002-а, чак след като Американският департамент на правосъдието обяви, че кубинският залив може да бъде считан извън юрисдикцията на американската държава.

Много от затворниците лежат в Гуантанамо вече повече от 10 години без даже повдигнати срещу тях обвинения, а малкото, които през годините са били освобождавани от Гуантанамо, са обяснявали как американските военни там систематично са ги подлагали на тормоз и дори на изтезания. През 2006-а британският съдия Сър Андрю Колинс каза: "Американските виждания за това как е редно да се тълкува понятието "изтезание" не съвпадат с вижданията на повечето цивилизовани държави".

Асандж вероятно няма доверие и на британците. В затворите в Обединеното кралство също от години лежат хора, срещу които даже няма повдигнати обвинения. Сред тях са лондончаните Бабар Ахмад и Талха Ахсан, в затвора без обвинения съответно от 8 и от 6 години. Ахмад е бил жестоко пребит в началото на престоя си, за което му е изплатена компенсация от 60 000 британски лири. Те, както и Манинг в Америка, се държат в самостоятелни килии по 23 часа на ден.

Майката на Асандж - Кристин, не е съгласна с твърденията на Уилям Хейг, че Великобритания "има обвързващо задължение" да екстрадира сина й. Тя припомня как бившият диктатор Аугусто Пиночет беше пуснат на свобода от британското правителство през 2000-а - освобождаване, което тогава беше силно подкрепяно от самия Хейг, като лидер на Опозицията в Парламента. От значение в случая е факта, че мнението на Хейг беше в разрез с решението на най-високия съд в държавата - този на Камарата на Лордовете, който беше решил да екстрадира Пиночет. Двойният стандарт на Хейг в случая е фрапиращ, посочва Кристин Асандж, която пита защо един бивш диктатор, преследван за престъпления включващи убийство и изтезание, може да бъде освободен от Великобритания, а в случая със сина й Джулиан, Обединеното кралство с готовност заплашва да потъпче редица международни споразумения като Виенската конвенция и Универсалната декларация за човешките права.

Кои всъщност са принципите, които британското правителство защитава в днешно време, пита Кристин Асандж, като добавя, че "то със сигурност не защитава справедливостта и истината - това е ясно за целия свят".

Тя определя британското правителство като нищо повече от марионетка на американското.